Едно от най-обичаните лица на БНТ Мира Добрева е родена на 12 август 1972 г. в красивото родопско градче Златоград, но отраства в близкото село Старцево. От малка е научена на труд, не се срамува да споделя, че като невръстно момиче е нижела тютюн. Завършила е Икономическия техникум в Смолян, Датския колеж в София и УНСС, но цялата й професионална кариера е на телевизионния екран. Пристига сама в столицата и без протекции от близки и познати започва като репортер за новините на току-що стартиралата Нова телевизия. Само две години по-късно красивото момиче от Родопите е забелязано и получава покана за работа в БНТ. Мнозина я помнят от култовото предаване на Сашо Авджиев „Добро утро“, където Мира е репортер, редактор и водещ на собствена рубрика „Любопитни новини“. През 1999 г. вече е част от елитния екип на „По света и у нас“, скоро става водеща и на кратките емисии новини. Работи като репортер и в други предавания, които оставиха диря в телевизията майка – „Чай“, „Екип 4“, „Актуално“.
От 2011 г. Добрева е продуцент, автор и водещ на предаването „Отблизо с Мира“, което бързо става нейна „запазена марка“. През 2020 г. издава първата си книга „Столетниците – благословия или орисия“. А наскоро издаде и първия си роман „Светулки зад решетките“.
През септември миналата година известната журналистка преживя и едно от най-тежките изпитания в живота си. Заради усложнения след операция тя изпадна в кома и лекарите буквално се бореха за живота й. Близките й признаха, че най-страшното е било много близо, но Мира оцеля и отново радва почитателите си с проектите си. Отново е в любимата БНТ, а вече работи и по нов документален филм. Омъжена за продуцента Жоро Торнев, но споделя, че не живеят заедно. Майка е на две деца – дъщеря Лори от първия й брак, и син Георги.
Интервю на Николай КОЦЕВ, за в. „Гарелия“
– Г-жо Добрева, издадохте първия си роман – „Светулки зад решетките“, в който сюжетът разглежда съдбата на две жени, белязани от поглъщащата ума и тялото алкохолна зависимост, защо решихте да се спрете на тази тема? Колко време писахте романа?
– Романът се написа в сърцето ми, отбеляза се като печат върху него дълго време, преди да дръзна да го изливам върху електронния лист с нетърпеливо примигващия курсор. Когато реших, че все пак ще напиша роман, беше в края на едно морно лято преди 3 години. Реално писах две години и половина. Спрях се на тази тема, защото я познавам отблизо – в семейството ми, както и в семействата на хиляди български семейства, има хора, болни от алкохолизъм. И това, искам или не, от една страна, се превърна в състояние, което учените наричат „съзависимост“, но от друга – ми даде възможност да се въплътя в живота на двете героини така умело, че да изглежда, че аз съм преживяла всичко написано.
– Имате ли прототип на тези две жени?
– Да, имам прототипи на двете жени, а всъщност четирима информатори, в чиито истории навлизам така дълбоко, че те станаха като мои. Отделно имам проведени седем интервюта с лекари, психолози, терапевти и психиатри. Библиографията в края на романа показва и изчетената литература по темата за изминалите три години.
– За да напишете този роман, посещавате здравни заведения за хора, страдащи от зависимости. Не се ли натоварихте?
– Пътят на писателството е мъчителен, труден и изискващ процес. Когато се осмелиш да пишеш, трябва да си готов на изнурителна работа, натоварващи мисли, много колебания. Аз чух истории, които не допусках да са възможни, влязох в свят, който не знаех, че съществува. Да, най-тежко ми беше проучването в Психиатрията, както съм нарекла глава от книгата. Там се сблъсках със свят, който е така далечен от нашия, на така наречените „нормални“ хора. Там срещнах най-чупливите души, най-изстрадалите души. До ден днешен се просълзявам, щом си спомня за разговорите с някои от тях. Обичам ги тези страдалци! Мъчно ми е за тях, но се надявам Бог да се смили и да намерят спасение за душите си…
Снимка: ЛИЧЕН АРХИВ
– Върху какво друго работите в момента, ще ви видим ли отново на екран?
– За екран – не знам…По-скоро зад кадър. Доскоро работих по новия ми документален филм „Мога да съм всичко“. С режисьора Даниел Ахмаков и оператора Камен Розов реализирахме още един епизод за поредицата „В кадър“ по БНТ1.
– През септември преживяхте ужасно премеждие, след тежка операция бяхте в кома и сериозно притеснихте близките си. Как живеете сега втория си живот?
– Далеч по-осъзнато и със смирение, което не познавах преди. Чувствам се някак нова, сменена. Спокойствие ме е навестило и не желае да си тръгне, дори когато дяволът протяга косматата си ръка към мен.
– Според докторите чудо ли се е случило, за да живеете сега?
– Едва ли е чудо. Те имат мисията да спасяват човешки животи всеки ден, всяка минута. Лекарите са изпълнили своя човешки и професионален дълг. Аз оцелях по волята Божия. Лекарят, който първия път ме оперира, само каза: „От това се умира!“. После не помня…
– А по време на комата видяхте ли си тялото отгоре, както казват, сънувахте ли нещо, изобщо помните ли нещо от този момент?
– Много неща видях и чух, но предпочитам да не говоря. Все още не съм готова за това. Знайте само, че човек може да напуска тялото си и приживе. В романа ми „Светулки зад решетките“ много отчетливо обяснявам това. Случвало ми се е – да го опиша беше най-лесната част от работата.
– Нещо предвещаваше ли, че ще ви сполети това, което ви се случи?
– Имаше сигнали на тялото, дробовете ми като че ли не можеха да си поемат дъх на няколко пъти по време на писането. Излизах навън да се разхождам и да опитам да поема по-дълбоко въздух. Имаше и други здравословни проблеми, на няколко пъти бях приемана спешно в „Пирогов“ и Александровска болница. Но явно е трябвало да дойде и по-голямото житейско предизвикателство. Слава Богу, премина.
– Това тежко изпитание промени ли ви? По какъв начин?
– Близките ми и моите приятели казват, че съм много променена, аз не чувствам да е така. Чак пък много… Но очевидно хората трябва да кажат, аз не се чувствам извънредно.
– Станахте ли по-вярваща?
– Моето духовно търсене започна много отдавна, още когато майка ми ме заведе в една църква в Смолян и отец Николай извърши едно от тайнствата: Светото кръщение. Оттогава вървя по своя път, случката от лятото не ме е накарала да съм по-вярваща.
– Ще правите ли курбан на 3 септември, когато преживяхте операцията и изпаднахте в кома?
– Да, ще правя. Вече направих първия си курбан за здраве. Последователите на моята Фейсбук страница видяха филмчето.
– Наистина ли дъщеря ви Лори е станала вярваща след този случай?
– Тя е в лоното на Християнската църква, още откак се е родила. Пътят към Бога изисква дълго търпение и е процес.
– Имате ли силна връзка двете, каква майка сте, строга ли сте с Лори или сте приятелки?
– Имаме силна връзка с нея и това е чудесно. Аз с моята майка също имам много силна връзка – очевидно това се предава по наследство. Мисля, че съм средно добра майка. Децата ми след време ще кажат какво съм аз. Сега да се хваля – не ми приляга.
– Тя споделя ли всичко с вас? Искате ли вече да станете баба, да имате внуче?
– А, едва ли споделя всичко с мен! Всяка дъщеря си има малки тайни от майка си, а някой път и по-големи. Няма драма в това. Тя си има приятелки, има си и майка. На коя каквото реши да сподели (смее се).
Иначе за баба и внуче, бих изчакала още малко (смее се). Искам да мога да й помагам, а не да съм така отдадена на творчеството, на писането и на телевизията.
– Ще празнувате ли двете заедно с Лори 8 март?
– А, не! Тя си има приятел и приятелки, аз също. Така че – всеки посвоему (смее се).
–-А синът ви Жорко как прие това ваше изпитание?
– Той е на 15 години и е тийнейджър. Раним е, но е силен мъж. Мисля, че се справи подобаващо с шока от ситуацията.
– Признавали сте, че със съпруга ви Жоро Торнев сте разделени, но не се развеждате, защо?
– Да, от 4 години сме разделени. Не се развеждаме, защото явно още не сме готови за това. Сигурно има още какво да дадем един на друг.
– Има ли шанс отново да се съберете?
– Не мисля.
– Готова ли сте за нова любов?
– Преди малко ме питахте за баба и внуче, а сега пък за нова любов. Хайде да се разберем на кое от двете се спираме (смее се). Аз вярвам, че за всичко има време в този живот. Както е казано в Светото писание, в Книгата на Еклисиаст: Има време за всяко нещо, И срок за всяка работа под небето:
Време за раждане, и време за умиране; Време за насаждане, и време за изкореняване насаденото;
Време за убиване, и време за изцеляване; Време за събаряне, и време за градене;
Време за плачене, и време за смеене; Време за жалеене, и време за ликуване;
Време за разхвърляне камъни, и време за събиране камъни; Време за прегръщане, и време за въздържане от прегръщането;
Време за търсене, и време за изгубване; Време за пазене, и време за хвърляне; Време за раздиране, и време за шиене; Време за мълчание, и време за говорене; Време за обичане и време за мразене; Време за война и време за мир.
– Остава ли ви време да се прибирате в родния Златоград, поддържате ли връзка със старите приятели?
– О, да! Една от героините в „Светулки зад решетките“ е Мина – моята първа приятелка от детството ми. Време много не ми остава да ги виждам всичките ми стари приятели, но пък по телефона се чуваме и често си гостуваме.
– Вие сте от обикновено семейство, какво си спомняте от детството?
– В детството си се научих на труд. Това качество ми помага и до ден днешен в живота и съм много благодарна, че той тека се е стекъл. Иначе детството ми е винаги в другата стая, както казва писателят Георги Господинов. И трябва да сме му благодарни на това детство и да му простим всички неволи. Не да се гнетим срещу тях. То просто е част от пътя… Пътят нагоре.
