Обичаният дует Кристина и Михаил Белчеви: Песен на Лили Иванова ни събра

Кристина и Михаил Белчеви са сред известните артистични семейства у нас, които доказват, че наяве любовта може да бъде също толкова силна и красива, както в романите и в прекрасните песни, написани от певеца. Те са заедно вече 40 години. Кристина е с диплома от ВИТИЗ, но притежава прекрасен глас и в дует с Мишо Белчев изпълняват завладяващи балади. Семейството има син – Константин, който е завършил „Защита и управление на националната сигурност“ в ЮФ, има голяма страст и дълбоки познания в областта на авторското право, а също така продължава и семейната традиция в музиката. Михаил Белчев е носител на пет награди „Златен Орфей” и е написал текстовете на някои от най-популярните песни в родната музика.

Интервю на Мариела СТОЯНОВА, за в. „Галерия“

• Правим интервюто в навечерието на 14 февруари – празникът на любовта, да не забравяме и на виното. Кристина и Мишо, вие сте познати като прекрасна семейна двойка – нейно величество съдбата май много ви е обичала?
• Кристина: – Всичко си спомням с най-малки подробности. Случайни неща няма и като че ли съдбата по някакъв начин ги нарежда. На едни хора им е писано да се срещнат, на други – не. Но е голям късмет, че се намерихме. Може би намирането е най-важното нещо – двама души, които са един за друг, да се открият.

-Как точно стана запознанството ви, къде се срещнахте?

K: – Радиото у нас звучеше винаги. Тогава се заслушах в една песен на Лили Иванова и на финала на песента „Самота“ съобщиха: музика Асен Гаргов, текст Михаил Белчев. Тъй като изпятото от Лили много ме впечатли, си помислих: „Боже, този човек, за да напише такива стихове сигурно е много романтичен, сантиментален… Къде са тези мъже?“ И по решение на съдбата буквално на по-следващия ден аз се запознах с него. Отивах на гости, но никак не ми се ходеше и по път се отбих у една приятелка, която също беше събрала приятели вкъщи. Сред тях Иван Гранитски, Ивайло Диманов и още други. Всъщност Ивайло беше довел Мишо със себе си – срещнал го по „Раковска“ и го поканил. Ето как ни се пресякоха пътищата и как случайни неща няма. Оттогава та до сега сме неразделни.

Михаил: – Това е, няма какво да добавя, Криси всичко каза. Наистина няма нищо случайно на тази земя. Аз не бях в особено настроение тогава. Но Ивайло ме пое в свои ръце и ме заведе на тази сбирка. И видях едно много приятно момиче с много хубави очи като на кошута и така е до днес – вече 40 години сме заедно.

– Четиридесет години заедно! За една двойка в шоубизнеса и арт средите това е постижение, на какво го отдавате?

М.: – Успяхме да задържим усещането за необходимост, вярата си в любовта, в липсата на предателство и много неща, които напоследък изчезват. Влязох в една достолепна възраст – станах на 78 години, жена ми е с 14 години по-млада от мен, но това не означава нищо. А само още по-хубави мигове и очакване на още по-голямо щастие. Достойни сме и го заслужаваме, Криси най-вече. Имаме прекрасно семейство, синът ни е чудесно момче, има си приятелка – вече 8 години живеят заедно, и тя се казва Кристина. Така че отърване от Кристини няма… (смеят се).

Кристина: – За тези 40 години най-важното е, че в една връзка всеки трябва да обича партньора повече от себе си. Винаги съм била наясно – семейството е приоритет – така съм възпитана и то е най-важното нещо. Защото каквато и кариера да имаш, колкото и слава да те спохожда, няма по-хубаво нещо от това се прибираш с удоволствие вкъщи, ако ще да си помълчиш с партньора, но да си с него, да си със семейството си. Синът ни Константин наскоро каза в едно предаване: „Ние така сме устроени, че не можем един без друг.“ И това е абсолютно вярно.

-Днес семейството като институция не е много на почит. Казахте че така сте възпитана, каква беше вашата фамилия, преди да се запознаете с Мишо?

К.: – Бяхме мама, татко и баба. Аз приличам изцяло на баба ми, нося нейното име и съм нейната зодия – Риби. Тя много помагаше за отглеждането ми, непрекъснато бяхме за ръчичка. Татко беше инженер, мама – медицинска сестра, а баба – тя беше велика жена. Рано е останала вдовица, отгледала е татко сама, после и мен… Между другото тя беше самодейна актриса, играла е в Ловешкия театър – тя е от града. Ние бяхме много сплотено семейство, с всички традиции, живеехме в голяма обич. Баба ни готвеше, помагаше, гледаше мама повече от собствена дъщеря. Така че в семейството си съм видяла само отношения на любов и привързаност.

Татко ми е роден благородник – завършил е инженерство в Германия, там е попаднал в концлагер в Грац, 1945 година бяга оттам с още двама човека, единият загива… Връща се тук, но никога не е имал отношение нито към политика или партийна принадлежност. Много любвеобилни и изключително честни хора бяха. Семейството на Мишо и моето много си приличат. Като си разказваме спомени, виждаме колко са еднакви – и неговите майка и татко са имали същата голяма любов. Ние намерихме техните писма – по време на бомбардировките са били, тогава единият е бил в София, другият в Габрово и са си писали.

– Къде намерихте тези писма?

М.: В едни куфари в дома им. През 1945 година те се женят.

– Криси, а родителите ви как приеха Мишо, имаше ли упреци към вас – той все пак е с 14 години по-голям?

К.:- Със страх. Мишо имаше славата на голям бохем и те се страхуваха за мен съвсем основателно. Кой каквото чул им казал и особено майка ми доста се притесняваше. Баща ми не толкова, а с татко много се разбирах. Той ми вярваше безусловно. След разговора с мен, дори и да е имал притеснения, всичко отпадна. Във времето и двамата се убедиха в правилния ми избор.

– Значи проблеми със сватбата не е имало?

К.: – Никакви скандали не е имало. Още повече ние си заживяхме заедно няколко години преди сватбата и тя беше като логичен завършек. Направихме я повече заради роднините ни – тя беше скромна – само 30-40 човека в Руския клуб. Ние си се чувствахме семейство още преди да се разпишем. По-късно направихме и църковен брак.

– Мишо, вие сте автор на невероятни текстове на песни. Как се пише за любовта?

М.: – Няма такъв филм… Или можеш, или не можеш. Никога не съм будалкал хората, всичко, за което пиша, е преживяно. И винаги имам предвид кой ще го пее, в чии уста вкарвам тези думи.

– Коя беше първата ви песен?

М.: – Първата ми песен беше 1968 г. за Световния младежки фестивал и се казваше: „Кой София с обич заля“ и музиката беше на Найден Андреев. Аз я изпях. Тогава с Найден бяхме студенти в Минно-геоложкия институт. И така нашата творческа и приятелска дружба продължи до неговата кончина. Но първата песен, призната и оценена високо, беше с Мария Нейкова – „Закъснели срещи“ на Златния Орфей през 1969 г. Тогава ние получихме първа награда, тръгна и кариерата ни – моята и на Мария. Спомням си как бяхме облечени в бяло и двамата с нея. Аз взех назаем белия костюм от Георги Минчев, а Мария беше облечена с булчинската си рокля – студентска работа.

– Казвате, че сте учили в Минно-геоложкия, защо там?

М.: – Да, стигнах до дипломата, но не можах да си я взема. Там бях със специалност Минна електромеханика. Затова преди няколко години ме наградиха с почетния знак на Минно-геоложкия университет. Не съм мечтал да стана специалист в тази област, но така се случи и сега не съжалявам, защото съм запознат и с тази професия и не съм паднал от небето. Правил съм концерти и на работниците в мината и на хора, които се занимават с тази много сериозна и тежка професия. Никога не съм я подценявал и затова уважението и любовта ни е взаимна. По-късно заминах за Русия, където завърших режисура в Театралната академия на Санкт Петербург, тогава Ленинград.

– Какви срещи помните от онези години?

М.: – Университетът, в който учих, е от XVIII век (1779 г.). Например с Аркадий Кацман, Георги Тавстоногов – велики режисьори. Много популярната актриса и певица Елена Кондулайнен беше в моя курс, тя дори основа през 90-те години Партия на любовта (Свободна любов се казваше). Тя е изключителна красавица, идва и в България и тук беше посрещната страхотно, гостува ни вкъщи. Там прекарах незабравими години. Преди да замина за Санкт Петербург да уча 5-6 пъти имах турнета в бившия Съветски съюз и съм пял къде ли не в огромни зали. Четени са ми лекции в Ермитажа… Тези неща не се забравят.

– И доста други известни български певци са имали концерти, турнета там, как посрещнаха нашите изпълнители руснаците?

М.: – Невероятно! Носеха ни на ръце в огромните зали с аудитория по няколко хиляди души – в зали, стадиони. Посрещаха ни като народни будители – с голяма любов и уважение, след концертите не ни пускаха да си тръгнем. В Ереван си спомням когато бяхме с оркестъра на радиото и диригент Вили Казасян. Той за пръв път тогава посещаваше там – беше толкова трогателно за всички!

– Всички ваши прекрасни песни, които се пеят и днес: Не остарявай, любов“, „Младостта си отива“, „Булевардът“, „Ние можем да имаме много жени“… май и те стават на 40 години.

М.: – Страхотни песни! Ето, минаха 40-че и 50 години от изпяването им, а още не са остарели, те са завинаги.

– Но сега, от няколко години имате една невероятна песен, която се е превърнала в химн – „За теб, Българийо“ в изпълнение на Веселин Маринов…

М.: – Да, хората стават на крака само като чуят първите думи, първите музикални тактове. И децата я знаят наизуст и я пеят.

Песента стана стихотворение и Тончо Русев усети могъществото му и направи такава прекрасна песен. Да не говорим за Веско Маринов, който си дава живота за това… Няма кътче в България, където да не се пее тази песен. Хората плачат като я чуят… Ето това е резултатът, за това живеем ние – да усетим, че нещо сме дали на България.

– Криси, вие с Мишо сте кумове на Андрей Баташов, когото всички много обичаха. Какъв човек беше той?

К.: – Вярно е, да. Той беше изключителен артист и човек. Рядко се срещат такива хора – много умен, фин, интелигентен. Но и много раним. Нещо си беше объркал времето, в което да живее. Мисля си, че неговото участие в политическия живот наруши хармонията и равновесието му. Подейства му зле на психиката. Явно тогава се е сблъскал и с много нечисти неща. Той вярваше, сляпо вярваше в монархическата идея, вярваше на царя, че може нещо добро да се направи, че участието му в тази политическа игра ще донесе нещо добро за културата, за театъра и киното. Но явно видя, че това е борба с вятърни мелници, да не кажа нещо по-лошо, и това го отчая. Не си го признаваше и не го споделяше, което беше по-лошо. Преживяваше и го сам и като че ли той сам се отказа от живота.

– Как ви покани за кумове?

К.: – Не мога да кажа, че когато ни покани сме били много близки приятели. Но мисля, че той усещаше, че сме сродни души, той много харесваше Мишо, неговата поезия. Когато сме се срещали, винаги имаше какво да си кажем. Приятелството беше много човешко, но най-важното – имаше ни изключително доверие, че никога няма да го предадем. Сватбата им с Даниела беше много романтична, тя беше в Боровец, в царската резиденция му бяха дали разрешение, отвориха параклиса. Всичко започна много красиво, но за жалост той не издържа. Задавала съм си въпроса как е възможно един човек, към когото Господ е бил толкова щедър – дарил го е с красота, талант, с ум, с всичко, но това много силно чувство за достойнство му попречи. Мишо написа прекрасно стихотворение за него, което се превърна в песен „Сбогом, приятелю“, Хайгашот Агасян написа и музиката.

– Най-голямата ви радост е вашият син Константин, с когото много се гордеете. Какво прави той сега, записва ли песни?

К.: – Константин се появи на седмата година от нашата връзка. Чакахме го… Сега се занимава да продуцира концертите ни. Сега на 22 март ще имаме концерт в зала 1 на НДК. „Пак ще се прегърнем“ по едноименната песен по стихове на Мишо. Той се занимава и с много други неща, защото има най-различни интереси. Иначе завърши „Защита и управление на националната сигурност“ в ЮФ, има голяма страст и дълбоки познания в областта на авторското право. Има нови песни, но като цяло не му харесва много музикалната среда в България – когато реши, тогава ще ги запише. Той има друга различна естетика, много е умен за възрастта си. Понякога ни казва: „Имам чувството, че аз съм ви родител, а вие сте ми деца“. Много е отговорен, мъдър. Че е хубав никак не е маловажно. Като бях бременна, въобще не съм си мечтала да е умен, да успее в живота или пък да е богат… А само се молех да се роди здрав и да е хубав. Може би защото знам, че това отваря врати. Косьо сега е на 28 години и животът е пред него.

– Ще ви зарадва ли скоро със сватба?

К.: – Надяваме се. Те са си заедно с Криси от много време и са нашият модел – неразделни са. Тя е много всеотдайна, и аз й казвам – все една аз съм я родила. Тя е дъщеря на писателя Валентин Пламенов, който за жалост почина много млад. Дано са живи и здрави. И дано светът се успокои, за да могат младите хора да постигнат мечтите си, да живеят в някаква нормална среда и по-добра реалност. Много съм щастлива, че той избра да си остане тук в България.

– Вашата най-голяма болка и най-голямо щастие?

К.: – Най-голямото щастие за мен е, когато сме заедно. Най-голямата болка е, че животът не е вечен. Никога не съм си помисляла, че в наше време ще се случват тези войни, че ще умират толкова млади хора. И то заради някакви политически амбиции. Не мога да го разбера и никога няма да го разбера. Ние като че ли живяхме в по-хубаво време. Тази неизвестност и този страхотен духовен упадък ме плаши. Много ме е страх от изкуствения интелект, мисля че това е нещо много страшно, което още повече ще обърка света.

М.: – Искам да завърша с финалния куплет на песента „За теб, Българийо“: След мен не зная аз какво ще бъде, но сигурно ще бъде по-добре и само за едно ще съжалявам, че няма да ме има някой ден.

К.: – 14 февруари е прекрасен празник, младите хора се събират и си подаряват сърчица. Какво по-хубаво от това. Има ли любов всеки ден ще е ден на любовта. Трябва да я търсим винаги и във всичко. Няма нищо по-лесно от това да обичаш и да си добър.

М.: – Ето затова съм си я взел Криси за жена. Защото вярва, знае, умее да бъде човек и истинска жена, българка и майка. Никога не съм и помислял, че мога да я заменя с друга.