Иван Гарелов пред в. „Галерия“
Отдавна съм го установил в журналистическата си практика, че по време на война се лъже много, сложно, планирано и методично. За войната на Русия срещу Украйна информацията си остана недостатъчна докрай и беше трудно да се ориентираш кое е по-достоверно. Допусках, че на Запад са се подготвяли отрано и по-добре и затова Украйна още в началото спечели информационно войната.
Но явно указанията са били да ни пазят от всякакво външно влияние и затова специалистите по обработка на общественото мнение със стари навици и ново старание ни сложиха на строг режим. Чух ги скоро да признават, че напоследък българите по-малко вярват в НАТО и САЩ, отколкото в началото на демокрацията у нас. Обясняват го с наличието на прекалено много руска пропагандна агентура у нас. Аз повече си го обяснявам с прекалената им ревностна служба.
За да си облекчат работата и да не се налага много да обясняват кое е правилно и кое не, кое е справедливо и кое не и преди да ни заповядат направо, ни зашеметяват ударно с един вечен и неоспорим аргумент – налага се от международното положение. А какво му е на международното положение? Елементарно казано – води се война на Русия срещу Украйна, но това е война срещу целия свободен свят и тъй като ние принадлежим към този свят, налага се временно да ограничим свободата на изразяване, за да не даваме храна на руската пропаганда. Затова няма вече „две мнения“, не се четат и слушат руски медии и т.н. Докога? До победата!
Ех, колко десетилетия ни залъгваха с това международно положение. Води се студена война между нашия добър свят и западния лош свят. Затова се налага да се ограничаваме…Докога, бе? До победата.
Рожба на тази нова студена война е решението за тотално заемане на отговорните постове от наши хора, за да не се заемат от руските агенти. Нарича се квотен принцип – всякакви управленски, съдебни, обществени или държавни органи и институции се попълват на квотен принцип, според парламентарната представителност. На политиците това им звучи много, ама много справедливо – нали те са вътре, нали те го ръководят и контролират.
Всякакви уважавани, обществено приемани, независими и морално безупречни хора изчезват от тези места, където са създавали един наистина демократичен характер на държавата ни. Постепенно забравяме ролята на тези хора, нали привикнахме, че сме под парламентарна диктатура.
Ето каква пукотевица се разрази за Десислава Атанасова, че става конституционен съдия. Президентът Радев каза, че няма да отиде на клетвата и не отиде. Изсипаха се куп нападки, че не зачитал конституционния ред. Такива времена настанаха, че днес в средите на „добрите сили“ да не се изказваш по десет пъти на ден против президента, се смята за лош тон, подозрително било. То ще дойде време, всичко ще бъде извадено на бял свят…
Ето как стои въпросът с Десислава Атанасова, достигнала върха на мечтите си. Всички говорят едни високопарни думи – отнеха й радостта на жената. Не ми допадаше много, когато атакуваше политическите си противници. Такава й беше работата. Добрият войник на партията.
Противниците й казват, че е праволинеен политически фактор и в съда ще бъде просто проводник на партийната позиция. Съпартийците й казват, че щом е решено от парламента, тя да бъде, не могат да имат друго мнение.
Има една особеност да бъдеш конституционен съдия. Може да си бил ярка политическа фигура, но в КС трябва да си надпартиен, да мислиш и решаваш не от интересите на любимата си партия, а от интерес на цяла България. А това предполага поне веднъж да си гласувал различно от партийното ти мнозинство в парламента. Никой не оспорва историческото място на Филип Димитров в раждането на СДС, макар и досега да го винят, че загуби властта заради вота на доверие, който поиска от парламента, воден от морални чувства. Никой не оспорва ролята на Янаки Стоилов в ключови моменти на БСП, което не му е пречило да е против партийното мнозинство по значими теми. Партийни фигури, да, но независимо мислещи.
Помислете си още за СЕМ и ролята на личностите в съвета, избирани като представители на обществото. Спомнете си ролята на Тончо Жечев, Марко Семов, Ивайло Петров, Димитър Коруджиев, Александър Томов, Стефан Данаилов…Каква тежест имаха техните мнения пред цялото общество! Колко имена на сегашни членове на СЕМ можете се сетите?
Дали не можем да не чакаме промяна на „международното положение“ и да погледнем на т. нар. квотен принцип като вреден за демокрацията и злепоставящ любимия парламент?
