Николина Щерева e легендарна българска лекоатлетка. Родена е на 25 януари 1955 година. Софиянката е сред най-добрите състезатели на средни разстояния – 800 и 1500 метра. Тя е най-известна със своя сребърен медал на Олимпийските игри през 1976 г. в Монреал, златен медал за Световната купа през 1979 г., 2 златни медала на Европейските първенства в зала (1976 и 1979) и бронзов медал от Европейското първенство в зала през 1981 г. – всички на 800 м.
В България тя печели 14 национални титли на открито и 7 на закрито и е все още национална рекордьорка на 800 метра.
Има син Юлиан от първия си съпруг Валентин Николов, треньор по фехтовка, който емигрира в САЩ заедно с братя Етрополски. Дълги години живее после с Атанас Търев, легендата ни в овчарския скок. Работи за кратко като треньор в Гърция, а после е преподавател в столично училище.
Интервю на Иво Недков, за в. „Галерия“
– Николина, може ли да започнем с една мистерия – защо в уикипедиа и други източници като ваш рожден ден е посочена датата 21 януари, а всъщност празнувате на 25-и?
– И аз не знам точно откъде тръгна, но е отдавна, когато нямаше още сайтове и Интернет. Някой написа, че празнувам на 21 януари, което не е вярно. Имам далечен спомен от едно състезание през 1975 г. или 1976 г. тук в София, в зала. Направих най-добро постижение в света, защото не е правилно на закрито да има световен рекорд. Виражите са различни, брой коридори, покрития и т.н. Но денят явно е бил 21 януари и някой журналист ми каза, че съм си направила предварително подарък за рождения ден. Тогава нали все трябваше да се посвети постижението на нещо – партия, община…И може би оттам тръгна.
– Сигурно е бил покойният титан на тема лека атлетика Гришата Христов?
– Не, не беше той. А и Гришата отлично знаеше кога е рожденият ми ден, защото на 25-о число, макар в различни месеци, сме родени няколко известни атлети, включително и Стефка Костадинова. Всъщност, и сега ми честитят на 21-о число хора, които не ме познават добре.
– Изяснихме темата. Как ви намираме, надявам се в добро здраве и кондиция?
– На тези години – правя 69, доброто здраве е относително понятие. И доста бързо се променя. Миналата събота, например, бях съдия на турнир в зала „Фестивална“. И на тръгване като ме заболя главата…ужасно направо. Явно е било от студа. Но аз се уплаших, извикаха съпруга с колата, ходихме по лекари. На другия ден нищо ми нямаше. Така е на тази възраст, когато живееш в между миналото, настоящето и все по-малко с поглед в бъдещето. Уви, все по-често узнавам за смъртта на бивш колега, съотборник, познат.
– Но друг начин да остарееш няма?
– Така е. Неслучайно казват, че остаряването е привилегия.
– Преподавате ли още, с какво се занимавате извън съдийството на състезания по лека атлетика?
– Не преподавам, вече съм само домакиня. Съдийството ми помага много да бъда в кондиция, да комуникирам с хора, да се виждам с колеги и приятели, с бивши съотборници. И съм благодарна. Ходя понякога в един тенис комплекс в „Младост“, тъй като аз живея в „Дружба“, а и се познавам от години със собственичката покрай тренировките на сина ми като малък. Помагам кондиционно на млади спортисти. Като ме прихване, хвана щангата и покажа как се прави упражнение!
– На 68 години хващате щангата?
– Да, показвам просто как се прави. Разбира се, обяснявам на състезателките, че те трябва да вдигат съвсем други тежести. Момичетата пък правят комплименти, че възрастта не ми личи.
– Иначе седя у дома и домакинствам. Готвя мусака и пълнени чушки (смее се).
– Прекрасни ястия!
– Знаете ли, аз късно открих домакинството. Като спортист не знаех какво е това готвене. Всички атлети имахме купони и се хранехме в „Спортна среща“ на Националния стадион. Столът работеше 7 дни в седмицата, идваха и състезателите от провинцията, които са на лагери в „Дианабад“.
– Говорим за сектор „В“, където беше и легендарната кръчма „Бай Гошо“?
– Там се събираха вече вашите колеги спортни журналисти на кебапчета с вино или ракия. Качвахме се и ние да ги видим, да поговорим за състезанията. Хубави времена. Между другото, аз никога не съм искала да стана треньор след края на кариерата. Може би заради всичките тези натоварвания, които съм изпитала. Не исках аз да ги прилагам на децата. А и със старта на промените започна разсипването на клубове ЦСКА, така че нямаше вече място за мен. Мечтаех да съм спортен журналист и съм го споделяла точно с Гришата Христов, бог да го прости. Но станах учител, за което не съжалявам.
Снимка: ЛИЧЕН АРХИВ
– А как се озовахте в този наистина тежък спорт като леката атлетика и то в бяганията на 800 и 1500 метра, които са чудовищни натоварвания?
– Всъщност, аз тренирах плуване. Започнах в ЦСКА, тогава имаше само открит басейн на мястото на сегашния „Червено знаме“. То и комплексът, и хотелът ги няма вече на практика, но това е друга тема. Тогава беше краят на София, въртяха там тролеите. Аз ходех със страшно желание от родния ми дом на улица „Милин Камък“, номер 5 в „Лозенец“ – току до канала. Около басейна беше страшна красота – с велосипедна алея, дървета. Лятото там, зимата в Спортната палата. Но баба ми не знам по каква причина реши в един момент да живее на село и нямаше кой да ме води на тренировки. Ходех сама и като повечето малки момичета забравях да си изсуша косата. Направих проблеми със синузита. Майка забрани да ходя на плуване. Мислехме и се записах на лека атлетика на националния стадион. Майка ми се съгласи, не искаше да чуе за друг спорт. Каза – както имаш ген от едрия си баща, ще станеш огромна и няма кой да се ожени да теб! И така – започнах, но треньорите от началото не ми даваха големи надежди, тъй като плуването развива по съвсем различен начин мускулите. Не са като при атлетите. Обаче по-късно се оказа, че то и помага много. Дава чувство за ритъм, огромен обем на дробовете. Неслучайно в началото се състезавах на бяганията с препятствия, имам класирания в тройката на републикански за деца. После преминах в коронните си дисциплини. Но и в най-силните ми години треньорите продължаваха да се чудят на пулса ми.
Ако конкурентките ми го вдигаха до 220 при максимални натоварвания, моят беше 170. А бяха много добри спортисти. Треньорите си мислеха, че не съм се натоварила максимално. Напротив! И до ден днешен в покой пулсът ми е под 60 удара в минута. Мисля си, че това е вродено, освен че плуването е помогнало.
Снимка: ЛИЧЕН АРХИВ
– Стигаме до второто място на Олимпиадата в Монреал през 1976 година, можеше ли да е първо?
– Можеше да е всяко едно от първо до четвърто, тъй като всички от четворката подобрихме тогавашния световен рекорд на 800 метра. Страшно равностойно и силно бягане се получи. Същото важи и за финала на 1500 метра, където пък много малко не ми стигна за бронза. Затова обичах да повтарям, че съм спечелила през 1976-а двете най-неблагодарни места в спорта второ и четвърто.
Снимка: ЛИЧЕН АРХИВ
– Сега, ако някой българин ги спечели, ще е чудо! Невиждано! Винаги питам, спахте ли добре преди бяганията на финала?
– Честно, един спортист не може да е спокоен преди финал дори на далеч по-малко състезание. Както един артист винаги има треска преди представление.
– Защо времето ви на 800 метра от Олимпиадата през 1976 година още е рекорд на България – 1:54,94 мин?
– Наистина, отива към половин век. И трудно ще бъде подобрен, като гледам резултатите на сегашните атлетки. Шампионката ни Лили Георгиева направи на последното състезание към 2,08,00 минути, трудно слиза дори до 2,05.00. А е добро момиче, талантливо, работливо. Просто е много трудно да бягаш 800 метра под две минути. Не знам, всичко може би тръгва от детската възраст.
Отивам последно на националния стадион и гледам тренировките. Първо, не са махнати рекламите от футболните мачове. Правят го само за състезания. Едната треньорка се подпряла на рекламата, а другата бута детска количка и дава наставления. Втората водеше заниманията, докато гледаше детето си как тича. Не е моят стадион „Васил Левски“, не са моите треньори, които да ми обясняват! Съжалявам, ама в България доста от децата са с наднормено тегло. Обират на родителите им таксите – по 40-50 лева на месец. Добре, но нека ги нарекат клубове за тичане за здраве, не по лека атлетика. Същото и на републиканското. Ами на една от възрастите на 1500 метра имаше младежи, които са докарани ей така. Те имаха проблеми с килограмите, какво остава да се състезават. Нека тичат, но за отслабване. Макар че съм имала интересна случка в тази посока.
– Разкажете я?
– Точно след Олимпиадата през 1976 година бях тотално изчерпана. Не исках да чуя за тренировка, отидох на море и се отдадох на тотална почивка. Обадиха се от федерацията точно тогава да ходя на състезание на профсъюзите в Белгия. Отказах, защото просто не исках да чуя за бягане! Обаче нали помните – в името на партията, на федерацията, на България, удариха го на молби. Заминах, а то състезанието наистина бе между работници. Хората бачкат през деня, а вечер спортуват за здраве. Но искали да видят голямата Николина Щерева, да се състезават с нея. Признавам, бих, но със страшна мъка. Между другото, нищо че бяха работници, бягаха много добре. А смятайте аз в каква форма съм била – пълно нежелание. Но да се върнем, има и още една голяма причина за липсата на класни атлети.
– И тя е?
– Липсата на база. Леката ни атлетика няма един свой стадион. Време е да има и пистата да не се ползва за друго, а на терена да тренират хвърляния и други дисциплини, не да ритат футбол. Аз бих веднага забранила „Васил Левски“. Тартанът е в ужасно състояние след бомбичките на всяко футболно дерби и камионите, които го газят за концертите. С приятели сме говорили да поискаме един от софийските стадиони да е само за лека атлетика. Има хора, които да помогнат, но за целта трябва държавата да даде базата за стопанисване на инвеститора за 20-30-40 години.
– Казахте база и съсипването на ЦСКА. Защо така се получи?
– И аз не знам точно, всичко със старта на демокрацията в спорта ни тръгна надолу. Помня едно изказване на Иван Костов, че не трябва да има червен клуб. Имам чувството, че е мръсна дума да си спортист от социалистическото време.
– Е, това не го вярвам!
– Точно така е. Нищо, че тогава ЦСКА беше еталон за спортен клуб. Бай Добри Джуров разбираше, че с парите за един танк може да направи писта за чудо и приказ. Базата ни беше на световно ниво. Не само на леката атлетика.
– Като сме на тема минало – най-великите българи в царицата на спортовете?
– При дамите със сигурност ще поставя на първо място Стефка Костадинова. Невероятно дълголетие с олимпийска титла. Веднага след нея Йорданка Донкова може би. Не искам да обиждам Тереза Маринова, също великолепна атлетка. При мъжете номер 1 е Христо Марков. Атлетиката е уникален спорт.
– В този ред на мисли няма ли да имате наследник на пистата, синът ви Юлиан живее от години в САЩ, но не знаем за внуците?
– Синът ми се установи във Флорида, да, и макар да е инженер по образование, работи като треньор по тенис. Харесва му, а и отдавна прехвърли 40-те, ще е странно да пуска тепърва молби по платформите за работа като инженер. Имам двама внука, тренират също тенис като баща си. Постоянно са с ракети в ръка. Но задължително два пъти ходят семейно да карат ски в Колорадо, доста са запалени и по този спорт. Също така държах да се научат да плуват. Не за друго, но едно момче трябва да има самочувствие, когато иде на плаж с компанията. Пък и аз също съм тренирала първо плуване, преди да започна с леката атлетика.
– Ходите ли до Флорида?
– Март месец отивам да ги видя. Гледала съм внуците като много малки, за да отменя малко другите баба и дядо. През година бях във Флорида, но не съм стъпвала от 2019-а покрай ковид пандемията. Знаете какви ограничения бяха по самолетите.
– Американци ли са другите баба и дядо?
– А, не, от Бургас. Отдавна са в Америка, мисля, че родителят на единия от двамата бяга още при социализма. Държат връзка с България. Дори лятото го карат предимно в Бургас, защото тогава във Флорида не се диша от жега, а на нашето море си е направо прохладно.
Снимка: ЛИЧЕН АРХИВ
