Етиен Леви е роден на 3 юли 1957 г. в София. От невръстна възраст свири на пиано. През 1977 г. завършва Софийското музикално училище „Любомир Пипков“ със специалност „Пиано“, а през 1981 г. се дипломира в Консерваторията със специалности „Естрадно пеене“ и отново с любимия клавирен инструмент. От 1983 г. е солист на група „Трик“, с които са едни от първите музиканти у нас с модерно звучене, визия и сценично поведение. С многобройни изяви в концерти, спектакли и забавни програми. През 1994 г. възстановява Шоу „Трик“. В момента е лидер на „Супертрик“, с която продължава неуморно да се изявява. Над 12 години е уважаван участник в журита на престижни музикални конкурси и телевизионни формати у нас в чужбина. Музикален педагог, който е обичан от студентите си не само заради професионализма, но и заради чисто човешкото му отношение. Носител на много български и чужди награди. В края на 2023 г. стана и почетен професор на Нов български университет.
Интервю на Николай КОЦЕВ, за в. „Галерия“
– Г-н Леви, преди месец станахте дядо за трети път. Честито! Кое от трите ви деца ви дари с внучката Катлея?
– Много ви благодаря! Наистина това е прекрасен, щастлив, радостен момент в нашето семейство! Аз вече имам двама внука от моята дъщеря Емануела. А сега големият ми син Ноел също ме дари с внучка. Да е добре дошла в нашето семейство и в живота. Пожелавам й да бъде успешна, а ние ще я подкрепяме във всяко благородно начинание. Да расте здрава, защото това е най-важното. Да е жизнена и позитивна, да има силна вярна. Обичам пожеланията, защото те са разковничето на успеха. И ни правят по-духовни.
– А внуците Зизи и Никола от дъщеря ви на колко станаха? Проявяват ли интерес към музиката?
– Зизи е на 6 години, в предучилищна възраст е. А пък малкият Никола е на 3. На този етап показват известни музикални наченки. Хората са свикнали да мислят, че ако родителите или бабите и дядовците са музиканти, трябва съответно децата или внуците да продължат по техния път. Това не е на всяка цена.
Смятам, че когато естествено се появи някакъв талант, той трябва да се развива. Те не са длъжни да бъдат това, което е дядо им, но в интерес на истината и двамата проявяват вече усет. По-засилено е като че ли при малкия Никола, той усеща ритъма и веднага започва да танцува. Зизи показва повече идеи и въображение в конструирането. За него не е проблем да сглоби „Лего“ или да съедини отделни детайли, за да се получи едно малко приятно животинче или цвете. Това е неговата сила. Тепърва ще видим къде накланят везните при внуците. Не e задължително на всяка цена да станат музиканти, понеже дядо е такъв. Всеки трябва да се развива в посоката, в която е неговата сила.
– На 12 декември станахте почетен професор на Нов български университет. Какво означава за вас това признание?
– Това е огромна чест за мен, защото идва като естествено продължение на всичко, което правя още от ранна детска възраст. Роден съм в среда на музиканти. Баща ми Херцел беше един от пионерите на популярната музика в България. Още в далечната 1946 г. той създава първия квартет в България – „Лесли“, с изпълнения на джазова и шлагерна музика. След това през 50-те създава квартет „Алегро“, който се ползва с много голяма популярност. Изнасят безбройни концерти с най-известните имена на българската популярна музика тогава, като Леа Иванова, Ирина Чмихова, Лиана Антонова, Ахинора Куманова, Оркестъра на оптимистите, Джаз „Овчаров“. Все музиканти, които имат сериозен принос в съвременната българска музика. За това и някак си по естествен начин навлязох в това изкуство. От ранна възраст свиря на пиано и със същата специалност завърших средното музикално училище „Любомир Пипков“ в класа на известната клавирна педагожка и концертиращ артист г-жа Теменужка Янева. След това бях приет в Държавната музикална консерватория със специалност „Естрадно пеене“ и втора специалност „Пиано“ в класа на една от легендите на българската популярна музика г-жа Ирина Чмихова. Пианото е неразривна част от мен, то е моята същност. Този инструмент ми помага изключително много и като изпълнител, и като педагог. Само дето не съм спал на него (смее се). Споделих това, за да поясня, че професурата в Нов български университет дойде по естествен начин. Тази година станаха 40 години откакто съм професионално на голямата сцена и 25 години преподавателска дейност. За мен преподаването е мисия! Благодарение на департамент „Музика“ с директора проф. д-р Милена Шушулова, на гл. ас. д-р Ани Линчева, гл.ас.д-р Маргарита Кръстева и прекрасната ни секретарка Али, работата върви. Този чудесен екип много ни поддържа. Разбира се, дължа много на ректора проф. Пламен Дойнов, на проф. Веселин Методиев, който е председател на настоятелството на НБУ, както и на доц. д-р Гочев, декан на факултет „Базово обучение“. Целият екип подкрепи избора ми за почетен професор, за което съм признателен и благодарен. За мен това е огромна чест и голяма отговорност.
– Вие журирате на много музикални конкурси в страната, има ли талантливи български деца?
– На някои от тези конкурси съм сред създателите, на други – председател на журито, на трети – член на жури. Шегувам се, че такава професия няма, но за председател на жури обикновено се избира човек, който е дипломатичен, умее да обединява другите членове и да подпомага таланта на младите изпълнители. Имаме невероятно много таланти! Прекрасни изпълнители, някои от ранна детска възраст заявяват много сериозни качества. Наличието на талант е много важно нещо, но трудолюбието, професионалната дисциплина и разумната, а не болната амбиция, също са необходими. Това винаги го препоръчвам. Но и държавата трябва да се намеси по-категорично. На музикалните таланти трябва да се обръща повече внимание. Някак се неглижира изкуството, то е сложено на доста заден план – като отношение, като финансиране. Хората са принудени сами да си финансират много неща, да тропат по вратите на институции и фирми, което е доста унизително. Трябва да се работи на национално ниво, за да се подкрепят младите ни таланти, които, повтарям, са много и това ме прави щастлив.
– Тази есен бяхте жури на конкурса Fuoriclasse Tallent в Италия. Има ли нещо по-различно от тези, които се провеждат у нас?
– Създател на конкурса е Ивано Троу. В този конкурс участват съорганизатори, които са свързани и със световноизвестния конкурс „Сан Ремо“. Получихме голяма почит от домакините, а в българската делегация бяхме аз, Роси Младенова и Анна Костова, прекрасен музикант и наш преводач. Не можех да повярвам, че в друга държава бяхме обгърнати от такава топлота и внимание! Благодарен съм за приятелството, което усетихме. Членове на журито бяха едни от най-популярните вокални педагози на Италия, а имено Иван Лазара и Лука Куатро, които работят с много известни изпълнители, една от които е Лара Фабиан.
Снимка: ANET FOTO
– Какво ви предстои със „Супертрик“ през годината?
– Започваме с едно невероятно участие, с подкрепата на диджей Емо и диджей Васко Громков. Страхотна инициатива е от тяхна страна, че правят турнета в цяла България с различни изпълнители, с т.нар. ретро музика от 80-те и 90-те години. Вече имахме съвместна изява в Арбанаси. Там бяхме заедно с Росица Кирилова. На 20 януари започваме годината в Пазарджик заедно с прекрасната наша колежка Нели Рангелова. Очакваме да дойдат много хора. „Трик“ е в основата на името „Супертрик“, защото това име ни направи познати изпълнители на широката публика. За да се отблагодарим, трябва да правим все по-хубави неща. Възобновихме всички хитове на група „Трик“ и разбира се, правим нови песни.
– Прабаба ви Теофана Цалдар е може би първата жена музикант във военен оркестър. Музикалната фамилия помага ли?
– Тя е починала отдавна, но духът й ми е помагал. Защото Теофана е била музикантка и заедно с брат си Йосеф Цалдар идват в България от Чехия по покана на цар Фердинанд. Те са едни от първите преподаватели по изкуства в България. Нашата прабаба е била оперна певица и е свирила на цитра. Докато свири във военния оркестър, тя се запознава с моя прадядо Митрофан Пошев, който е офицер, завършил две военни академии – Санктпетербурската и Парижката. Той е бил изключителен командир. Водил е първа дружина на Шести пехотен търновски полк, с който помага за обръщането на битката при Селиолу и Гечкенли, част от Лозенградската операция в Балканската война. Тази битка обръща нещата в полза на българската войска и дори врагът се е възхитил на смелостта, храбростта и бойния дух на Митрофан Пошев и неговите войници. Отгледа ни баба по майчина линия, която много държеше да изпълни предсмъртната молба на покойната ни майка да се занимаваме с музика. И аз, и сестра ми сме музиканти. Тя придоби професията на майка – музикален ръководител, а аз тръгнах по пътя на баща ми да работя в група. Това е моята страст! Аз съм колективен музикант, обичам групите, а пеенето с вокални хармонии ми носи невероятно удоволствие. Особено когато е преплетено с артистизъм, със сценично поведение. Много обичам танца и пантонимата и съм приложил много от тези похвати в моите изпълнения. Щастлив съм, че хората харесваха това и искаха още и още от нас през годините.
– Имате роднини и приятели в Израел, където бушува война. Чувате ли се с тях, каква е ситуацията там?
– Непрекъснато се чуваме, за да видя кой как е, как се чувстват. Те са притеснени, страхуват се. Чувството на страх е нормално, то е вродено у хората и почти всички живи същества. Аз съм изключително толерантен към всички. По принцип съм много миролюбив. Мога само да кажа, че до този момент в своята история Израел никога не е водил нападателни, а отбранителни войни. Има хора, които казват – те нямат право да се отбраняват. Това е въпрос на визия. Искам категорично да заявя и заставам зад думите си, че това не е война между израелския и палестинския народ! Говорим за обикновения човек, за народа – нито от еврейска, нито от палестинска страна има желание за война. Всички искат мир, да има просперитет, хляб, да работят, да имат образование. Въпросът е, че тук явно са намесени много други фактори. Политиците объркват живота на хората
и това се прави тенденциозно. Тази война се води от демагози, интриганти, лицемери и в никакъв случай не е между двата народа, които се разбират. Израел опрости милиони долари за ток и вода на Палестина. Много палестинци са се лекували и се лекуват в израелски болници. Нямаше да има отговор на Израел, ако не беше нападението на 7 октомври. Роднини ми казаха, че се пускат листовки, а израелски войници ходят по улиците и с мегафони предупреждават мирното население да напусне домовете си от съображения за тяхната сигурност, защото много от тези домове са скривалища на т.нар. бойци от „Хамас“. Хората искат да се спасят, но в същото време те са под дулото на автоматите на тези бойци, които ги държат като жив щит. И после казват, че в Израел са „убийци на деца“, което не е вярно.
-Разбират ли се палестинците и евреите в обикновения живот?
– Свидетел съм как палестинците имаха работа, добре заплатена. Много израелци са с арабски произход, сред тях има и мюсюлмани, и християни. Имам много братовчеди в Израел с големи семейства, а един от племенниците ми има съдружници в бизнеса двама братя палестинци. Питал съм има ли проблеми и той винаги ми е отговарял: „Глупости са това! Проблемите са при политиците. Ние обикновените хора нямаме проблеми“. Какъв е изводът? Хората искат да живеят нормално, да са щастливи, да работят, да се събират за празници, децата да получат образование. В болниците приемат по едно и също време ранени при атаката на 7 октомври и тези, които направиха тази атака.
– Приемате ли гости от Израел? Как е сестра ви Вивиан, която живее в Тел Авив?
– Да, разбира се. И моята сестра беше при мен. Тя дойде с един от самолетите, които правителството изпрати. Малката дъщеря на моята племенница, която е в Израел, отиде в Кипър с приятеля си, там се сгодиха, но не можеха да се приберат, защото авиокомпаниите прекратиха полетите. Затова и тях ги поканих при мен. Стояха около месец и се прибраха, защото манталитетът на израелците е такъв, че те казват: „Сега има нужда от нас, трябва да сме близко до роднините и приятелите“. Такъв е духът на израелския народ. Неслучайно Мойсей е водил народа в пустинята 40 години, докато не си отиде от този свят и последния човек, който помни робството. В чисто човешки план съм притеснен, защото Близкият изток е барутният погреб на света. Пламне ли по-сериозна искра там, може да лумне такъв огън, който да причини огромни щети за целия свят. Затова политиците трябва да покажат разум.
– Как се запознахте с жена ви?
– С моята половинка Емилия се запознахме на едно честване на еврейската нова година. Там се събираме еврейската общност от цяла България. Оттам тръгна нашата връзка, това беше доста отдавна и вече около 20 години сме заедно. Това е съдбата!
– Чувате ли се, виждате ли се със синовете Ноел и Вивиен?
– Чуваме се, разбира се. Ноел и съпругата му Анджела скоро станаха родители на прекрасната си дъщеря Катлея. Те работят, когато имаме възможност, се събираме. С Вивиен също, с Емануела непрекъснато се чуваме, през два-три дни. Подкрепяме се взаимно в много неща.
– Децата наследили ли са музикалния ви талант?
– Преди години дъщеря ми Емануела съм я чувал да пее, но в момента, в който се заслушам, и тя престава! Питам я защо, а тя ми казва: „Ама татко, ти ме слушаш професионално“. Винаги съм й казвал – ти си пей, не те слушам професионално. Но тя е срамежлива. Чудела ми се е например как мога да изляза и да пея пред толкова много хора. Ами това е професията! Ние го правим за хората, нейно величество публиката ни издига, а ние я забавляваме. Големият син Ноел също слуша много музика, той се ориентира към друга сфера – завърши зъботехника. А пък малкият Вивиен е на 24, той се увличаше по китарата, но впоследствие ме „обвини“, шеговито го казвам, че не съм му обърнал достатъчно внимание и затова меракът му е минал. Но аз му казах, че когато човек има амбицията да продължи, той и сам може да го направи. Както аз направих с пианото. Той ми каза: „Татко, не искам да завърша нещо, за да ти доставя удоволствие. А да завърша и работя това, което ми харесва“. Никога не съм настоявал, оставил съм го да направи своя избор. Не вкарвам напрежение на децата си. Учил съм ги да се обичат, уважават и подкрепят. Защото брат брата не храни, но тежко му, който го няма!
– Вие сте добър кулинар, киселите ви краставички са пословични. Готвите ли? Приличат ли си еврейската и българската кухня?
– Еврейската кухня е сбор от различни национални кухни от целия свят, защото когато се създава Израел през 1948 г. идват хора от цял свят и носят своя бит, култура и кухня. Там е много разнообразна храната. Аз обичам да опитвам и да експериментирам. В някои аспекти еврейската и българската кухня си приличат, ние обичаме скарата, те също обичат, наричат го „ала еш“, значи върху огъня. Имат хубава традиция да излизат на Шабат с подвижни барбекюта и да пекат на открито със семейства и с приятели. Сефарадската кухня също е интересна, това са евреите, които идват от испанските земи. Българските евреи са предимно сефаради. От тази кухня приготвям специфичните кюфтенца с патладжан. Голям любител съм на салатите и вкъщи аз ги правя. Те вървят с домашни питиета. Иначе правя не само вкусни кисели краставички, но и кисело зеле. Питали са ме: Как така интелектуалец, пък слага кисело зеле? Ами то едното не пречи на другото.
– Правите ли си равносметки?
– Честно казано, не! Но си давам сметка, че съм допускал грешки и компромиси. Понякога дори са ми се „качвали на главата“ в личен и професионален план, използвайки моята добрина и компромисност. В крайна сметка важното е да почитаме нашия Творец и всички около нас.
