Янко Русев е роден на 1 декември 1958 година в село Ивански, Шуменско. Носител на 5 световни и 5 европейски титли по вдигане на тежести. Олимпийски шампион в Москва през 1980 година. Записва уникалните 34 световни рекорда в кариерата си, която прекратява през 1984 година. После става помощник на Иван Абаджиев в националния отбор, консултант на японския тим, директор на щангите в „Левски“, национален треньор на Азербайджан. Носител на орден „Стара Планина“ – втора степен, почитен гражданин на Шумен. Преди броени дни вестник „Галерия“ го потърси за интервю. Препечатваме го и в Anteni.info.
Интервю на Иво Недков, за в. „Галерия“
- Как сте г-н Русев, дано ви намираме в добро здраве и настроение преди 65-ия рожден ден?
- Благодаря, добре съм. Жив съм, здрав, семейството също, а това е най-важното.
- Как минава времето ви във Варна?
- Близо съм до щангите, член съм на управата на местния клуб, помагам и в спортното училище с каквото мога.
- Има ли таланти в морската столица?
- Определено. Ще имаме представители и на световното първенство за мъже, наши момчета участват и по юношеските шампионати.
- Като че ли се възраждат щангите последните 2-3 години, след като бяха във застой заради постоянните битки във федерацията?
- Има нещо вярно. Сега имаме нов президент, нещата са спокойни, клубовете са осигурени. Работят отново с пълна сила няколко центрове като този в Червен бряг. Има много млади таланти. Аз съм оптимист за този спорт не само за тази олимпиада, но най-вече за следващата. Стига, разбира се, щангите да останат в програмата на Игрите.
- Ще успее ли Карлос Насар да стане олимпийски в Париж, надеждите ни са свързани най-вече с него?
- Надявам се! Има много талант в него, трябва да е сериозен. Защото сме се нагледали на момчета, които вземат една световна или европейска титла. Помислят се за звезди, спрат да тренират сериозно. А щангите не търпят подобно отношение.
- Само с талант не става – да. Пример сте вие като отхвърлен отначало като безперспективен?
- Така беше. Отначало треньорите в Олимпийски надежди казаха, че нямам талант за големи щанги. Добре че беше Абаджиев, който ме забеляза в Шумен и ми даде път.
- Какво правеше толкова велик Абаджиев?
- Просто живееше за щангите. Буквално! Постоянно четеше, учеше нови неща. И беше непрекъснато до нас. Често не се прибираше у дома си, а спеше при нас в общежитието. Все пак бяхме млади хора, тегли ни живота, не че тогава имаше толкова възможности. Но Абаджиев имаше едно наум.
- Мнозина обаче после го оплюха?
- Грозна картинка! Плюха го хора, които направи световни шампиони. Без него нямаше да стигнат доникъде.
- С него сте земляци от Шуменско, оттам е и настоящият треньор на националите Иван Иванов. Защо се раждаха толкова щангисти там?
- Не само там. В онези години нямаше какво да се прави друго. Децата много спортуваха. Сега Шумен изчезна като школа в щангите. Младите имат телефони, компютри. Пишат си, пращат си снимки. А спортът изисква много лишения. Ние сме тренирали по 8 часа на ден. Сега искат с два да станат големи спортисти. В щангите е невъзможно!
- Тоест, от залата за щанги в стаята на хотела в Дианабад и обратно. Нямаше ли по София някакви забавления?
- То нямаш и време за друго. Е, понякога излезеш за час-два – лимонада, кафенце. Максимум това. Тръгнеш ли с ядене и пиене, на другия ден тренировката я пиши нула. А и как да избягаш, като в 22,00 часа минаваха по стаите на вечерна проверка. Това вече го няма. Всеки излиза и влиза, когато си иска.
- Винаги питам как се спи преди световна или европейска титла?
- Поне аз не спях много. Емоциите са огромни. Не за друго, а защото един, единствен опит може да провали година, две или дори четири труд. Тази възможност да похабиш огромните усилия и лишения те държи в напрежение. Но се справях на другия ден. Иначе нямаше да стана 5 пъти световен и европейски шампион, да взема олимпийското злато в Москва. Жалко, че беше този бойкот на Игрите в Лос Анджелис. Със сигурност щях да съм в битката да първото място.
- Конкретно преди титлата в Москва имаше ли нещо специално, което да си спомняте?
- Напрежението беше невероятно, тъй като немецът Кунц, тогава от ГДР, беше изключителен спортист, имаше хубави резултати. Пак не спах много. Бих го благодарение на опити с рекорди.
- Наистина ли това легендарно съперничество с Кунц води до приятелство, като той кръщава на вас дъщеря си?
- Да, каза, че я кръщава Янка в моя чест. Толкова години не успя да ме бие и това беше един вид признание. С него бяхме приятели извън подиума.
- Невероятна чест! Чувате ли се сега?
- Не само, а и се виждаме. Той разви бизнес с Асен Златев в Пловдивско, имат мандра.
-
Йоахим Кунц - Допингът винаги е бил язвата на щангите, каква е истината?
- Да ви призная, като състезател нямах грам представа какво взимам. Идва лекарят на отбора и раздава витамини, възстановителни. Аз дори не им знаех имената, не ме и интересуваха.
- Защо тогава гръмна онзи легендарен скандал с родния тим на Олимпиадата в Сеул?
- Иван Абаджиев ми каза, че не са искали да взимаме повече медали, а ние щяхме. Това е, когато знам от него.
- Да преминем към един много интересен престой от живота ви – треньор на националите в Япония?
- Заминах през 1990 година по покана на тамошната федерация. Уникална страна. Всичко чисто, подредено, хората бяха много коректни и точни с мен.
- Това е признание, тъй като трудно приемат чужденците?
- Трудно ги приемат, защото страната им е подредена като градинка и като дойде някой, често разваля всичко. Но веднъж харесат ли даден човек, го имат за приятел до гроб. Никога няма да го подведат или предадат!
- Прави са си хората. Някоя куриозна случка от Япония?
- Те бяха много. Просто в онези години рядко имаше надпис на друг език освен японския. И ти нямаш идея за какво става въпрос нито по улицата, нито в стаята, нито с техниката. Сега знам, че са доста променени нещата. Смятайте, какво е да отидеш в Япония през 1990 година, като знаете какво беше в България. Всичко ми се виждаше направо космическо! Ами там вече бяха предимно на CD, говореха по мобилни телефони, едни такива големи. Ние тук си бяхме на касетофоните още. Горе-долу вървим 20 години назад. И си представете как да се оправя с нещо ново в Япония, като указанията са само на местния език.
- Как се оправяхте из Токио, огромен град?
- Имах човек, прикрепен към мен. Но ние бяхме често по лагери и извън Токио. Видях доста от градовете им. Хората във федерацията бяха много точни с мен. Специално президентът на щангите им много ме обичаше.
- Свикнахте ли със сушито и сакето?
- Със сушито не успях. Не ми хареса и това е. Но в Япония и тогава беше пълно с всякакви ресторанти – европейски, мексикански, от Южна Америка, така че човек можеше да си поръча спокойно и пилешка пържола, и телешки стек, и бургер. Каквото иска! Иначе сакето е слаба работа, градусите са малко. Но японците, сигурно знаете, нямат ензими, които разграждат алкохола. И не им трябва много. Не са като нас – да изпием по бутилка ракия и нищо да ни няма!
- Споменахте Янка, вие имате внучка Яна. Ще се появи ли и някой наследник в щангите?
- Яна е моята голяма радост. И сега са при мен с дъщерята, иначе живеят в София. Да ви призная, и да имам момче за внук, не искам да се занимава с щанги. Това е много тежък спорт, не му трябва!
- Всъщност, защо избрахте Варна пред София?
- Аз съм от Шумен, съпругата от Варна. Тук е по-спокойно от София, харесва ни. Затова се преместихме. Апартаментът в София оставихме на младите.
- Какво ви остана от олимпийската титла освен медала?
- Дадоха по една Волга на шампионите, май и по 1500 лева. Огромна кола, а аз съм малък човек. Смятайте как я карах! Слагах възглавнички под мен, за да видя къде шофирам! Но такива бяха времената. И на това се радвахме, защото растяхме бедни момчета. Нямахме нищо и спортът ни беше единственият шанс!
