Един невероятен глас, една всеотдайна към публиката си изпълнителка – това е Йорданка Христова
Родена е в София и по бащина линия има македонски корени. Носителка е на много музикални награди у нас и в чужбина. Изнесла е 3600 концерта в 43 страни по целия свят. Вестник „Галерия“ я потърси по повод предстоящия й концерт, посветен на нейната 80-годишнина и на 60 години на сцената.
Интервю на Евелина ГЕЧЕВА, за в. „Галерия“
– На 21 ноември е вашият специален концерт, с който чествате личен празник, както и 3 по 20 години на сцената. С какво ще зарадвате вярната си публика?
– Осмелих се да отбележа тези два повода благодарение на подкрепата на моя приятел Евгени Боянов. Залата винаги е пълна с мои приятели и почитатели. Сега ще има и нови, и добре познати неща. Ще се опитам по някакъв начин да изненадам моята публика и разбира се, ще им се разкрия такава, каквато съм – без излишни фоерверки и пиротехники. Всяко нещо с времето си, имала съм и такива случаи, минала съм през всичко. Най-важното е, че искам да споделя тези празнични дни и с новия си албум „Обич разпиляна“. Той се роди в последните 4-5 години и за тези, които обичат да ме слушат и искат нещо ново от мен – ето един нов албум.
– Изглеждате отлично, винаги сте усмихната и лъчезарна. Как поддържате тази бодрост на духа?
– Нямам особени заслуги, то си е въпрос на характер донякъде. Преди около 20 години се заинтересувах от източните философии, където всичко е много по-уравновесено, приземено и истинско. Затова може би изглеждам по-спокойна и по-уверена. Защото не можеш да избягаш от годините, от промените, от това изключително забързано време, в което живеем. Ние, по-улегналите, се опитваме някак да присъстваме в него, да не изоставаме. Всичко, което имам, е наследство от моята скъпа майка – еластична кожа, ведра усмивка, зъби. И аз се поддържам точно с тази източна философия и този начин на живот. А обичта, която получавам от хората, тя е просто допинг.
– Изисква ли развиването на таланта, специално при вас, някакви по-особени усилия или той е просто Божи дар?
– Сто процента е Божи дар, защото както за външния ми вид, така и за моя път в музиката мога да кажа, че съм го оставила на времето, на течението. Когато бях по-млада, имаше много фестивали. Тях и сега ги има, но са за младите хора, които трябва да намерят себе си.
Някои мои колеги си имат програма, екипи, имиджмейкъри, оркестър и така нататък. Аз отдавна не съм на тази фаза и никога не съм имала екипи. Но това е важно и полезно за днес, когато всичко е толкова пренаситено. За да привлечеш внимание, трябва да имаш качества. Трудничко е, вече нищо не може да остане скрито, с новите медии човек може бързо да грейне и бързо да потъне – с една изява, дума или жест. Когато бяхме зад Желязната завеса, ни гледаха много внимателно. Аз от ранна възраст поддържах контакти, говорех чужди езици, бях освободена и често не ми вярваха, че съм българка. Пропагандата, която се правеше за нас, беше такава. А нямаше фестивали, където българин да е участвал и да не е взел награда. Сега са широко отворени вратите. В годините се опитвам да споделя музиката с моите почитатели, имам и доста кавъри – италианско, английско, френско, испанско. Всички тези песни до една много се харесват в България. Напипала съм точно това, което очакват от мен. Даже казват, че някои мои кавъри са по-добри от оригиналите. В пътя на един дългогодишен творец има много промени, има някакво развитие.
Единствено гласът трябва да се тренира ежедневно. Но тъй като ми е дар Божи, не е било нужно много да работя по него. Просто пеех. А когато децата ми бяха малки, пеех детски песнички, които имаха голям успех.
– Скоро трябва да излезе вашата биографична книга. Можем ли да открехнем за нашите читатели някои страници от нея?
– Нека да мине концертът, просто тази година имах много ангажименти. Обещавам догодина да се заема с нея, нямам право повече да отлагам.
– От филма „Куба е музика“ си спомням вашите думи, че Островът на свободата се е напълнил с Йорданки – хората там много ви харесвали и кръщавали децата си на вас. Има ли нещо, свързано с Куба, което не се знае у нас, включително отношенията ви с лидера Фидел Кастро?
– Не виждам какво може още да се разкаже. Стане ли дума за Куба, се свързва с Фидел. Мисля, че вече няма смисъл. Някои неща, които смятам за важни, ще ги споделя в моята книга. Куба е много специална за мен. Това е от далечната 1967 г., февруари бях за първи път, а есента ме поканиха на фестивал във Варадеро и така вече десетки пъти в годините.
Много бързо проговорих испански, не съм го учила никога и ми е както много други езици – от свободна практика и ползване го говоря доста добре. Гледам испанска телевизия, а също италианска и френска, за да си поддържам езика. Предпочитам филмите със субтитри, за да слушам оригинала. Много ме впечатлява тембърът на гласа, защото той е даденост. Обичам да слушам оригиналния глас на актьорите и не ми е приятно вместо тях да говори дубльор.
– Имате две деца, вече искате ли да имате и внуци? Каква е семейната атмосфера? Как минава общуването и вашите срещи с тях?
– Ние много се обичаме, което е най-важно. Не можем като се срещнем, да не се прегърнем и целунем. Чуваме се многократно всеки ден, аз дори съм досадна понякога. Макар че вече отдавна не контролирам нищо, а се оставям те да ме контролират, защото ми е приятно. Аз много обичам да шофирам, беше излязло някъде, че си имам млад шофьор – няма такова нещо. Ето, ходихме със сестра ми до Кушадасъ, изминах 1000 километра за 9 часа. Имах и едно премеждие, преди да излезем от България – отбихме се в Свиленград и при един рязък завой спуках предна дясна гума. И направо откачих, защото много бързах. Аз винаги бързам за някъде. Но извадих късмет – веднага ми помогнаха двама служители на МВР от Свиленград – Светльо и Стоян. Много съм им благодарна! Вечерта в 21,30 бях в Кушадасъ, където съм ходила, имам страхотна ориентация. И като тръгвам за някъде, децата винаги ми казват: „Като пристигнеш, обади се“. Отношенията ни са прекрасни, обичаме се много, всеки се занимава със своя живот, те вече са пораснали деца, не им се бъркам, искам само да им помагам. Другото – както те си решат и както Бог нареди.
Снимка: ЛИЧЕН АРХИВ
– За кой от хората в живота ви можете да кажете, че е мъжът на живота ви?
– Кристиян Платов – с него бях 10 години, нас ни свързваше музиката. С него, само с китарата, беше голямо удоволствие да пея. Майсторлък е да си голям музикант и да акомпанираш, защото те повечето са солисти. Ние с него бяхме просто страхотни, казваха му човека оркестър. Той е едната половина от мен, другата, естествено, е бащата на моите деца – Георги. Това са значими и изключителни мъже, които са допринесли да стигна дотук.
– Вие сте популярна и обичана, хората много ви коментират и сигурно знаете слуховете за вражда с Лили Иванова. Има ли неприязън между вас?
– Абсолютно никога не сме се карали, не сме спорили с Лили, имаше една дреболия по един концерт, но това ще го разкажа в книгата, защото искам да изненадам и самата нея с моите спомени. Оказва се, че двама души имат различни спомени за едно и също нещо. Това, впрочем, също малко ме възпря тази година за книгата. Казах си, че ще представя моята версия за това какво се е случвало. Ние се познаваме с Лили още от началото на нашите кариери, още когато беше със Здравко Радоев, тъкмо дошла в София. Всички допирни точки, които сме имали, ще ги разкажа. Аз й се възхищавам на куража, който има, да пее все още. Тя е изключително отдадена на професията. Нямам никакви амбиции за победи, за първи места. Но всеки иска да класира, това е модерно. Между другото Любо Левчев преди години ми каза: „Я ги остави другите да се състезават. Ти си извън класацията“. Как ме познаваше този човек! Не обичам да се състезавам. Аз съм колективен играч. Когато има общи концерти, не ме интересува къде ще съм. Малко съм над тези неща. В живота ми всички хора, с които съм била близка, са значими за мен.
– Също много се коментира вашия свекър Григор Стоичков, който е бил много високо в държавната йерархия. Какъв човек беше той?
– Той беше изключително предан и скромен, с невероятен талант да ръководи и да влиза в проблема. Неслучайно Тодор Живков го беше сложил да отговаря за бедствията, защото веднага действаше, имаше бърза реакция за каквото и да било. И затова си пострада покрай Чернобил, въпреки че той направи неща, които никоя друга държава може би не е правила. Беше и в затвора заради това – за събитие, което е станало извън България, той няма нищо общо. Но тук такава организации създаде – купиха се уреди за измерване на бекерелите, забрани се да се пие мляко и така нататък. Но когато не се изпълнява, има последствия. И го обвиниха, че е виновен за това, че има ракови заболявания в България. Той не е Господ. Взел е мерки, но те не са били добре изпълнени. И второ, професор Шиндеров, който му беше съветник, е казал до какви стойности не е вредно. Той се е съобразявал с това, което Шиндеров му е казвал. И като един голям мъж на процеса не обвини никого, а пое цялата вина. Можеше да каже – така ми е наредено, но той пое всичко. Това рядко се случва. Прекрасен дядо беше. Много човечен и трудолюбив, не беше купонджия, но обичаше народната музика, ценеше всички добри гласове и е помогнал на почти всички от тях за жилища, примерно. Под негово ръководство се извърши строежът на НДК за по-малко от година.
– Да, а какво стана с къщата в Бояна, кой живее там?
– Това е лична история, вече разрешена. Къщата е проектирана от арх. Лозанов и мъжа ми. По време на строежа баща ми стоеше там като технически ръководител, който приемаше работниците сутрин и ги изпращаше вечер. Контролираше нещата. Затова ние имаме малко специално отношение към тази къща. Ако не беше тя със своята градина, свекърът ми щеше да си отиде може би 20 години по-рано. Той имаше фантастичен двор – с винаги окосена трева, дори преди да построи къщата, тя беше като английска ливада, една градина с жив плет, плодове и зеленчуци, дървета. Имаше прекрасно отношение към добре поддържания си двор. В къщата има и сауна, която аз донесох от Финландия, като ходих там. Ние се чувстваме свързани с тази къща, най-вече моите деца.
– Какви хобита имате, играете ли все още карти?
– Имам няколко хобита – редя пасианси, решавам судоку, обичам спорт да гледам – по Гришо съм луда, ставам по нощите да го гледам. Гледам и футбол, и лека атлетика, концерти, филми. Обичам поезия, чета и биографични книги, но не само. Много обичам хората с чувство за хумор, другите не мога да ги понасям и мисля, че са нещастни. В моя приятелски кръг няма такива. Понякога езикът ми е безпардонен и ако не ме познават, може да се разсърдят за цял живот. Занимавам се с хата йога, йога нидра, малко източна философия – това не е хоби, а начин на живот, не ям от 20 години месо. Карти и табла съм играла още като малка. Аз съм родена срещу техникум „Попов“. На това място се намираше някога читалище „Гоце Делчев“, македонския квартал на улица „Цар Иван Александър“. Читалището е построено от нашите деди, дошли от гръцка Македония, кукушанци предимно. От тях са посадени и фантастичните кестени по улицата. И там още от малка играех табла и табланет. След това – бридж белот. Това е много хубава игра, не е толкова лесна и е разпространена в България. В Кайро през 1970 година останахме с Кристиян 11 месеца, а там има много клубове по английски образец, в които се играе и бридж. Аз взех няколко урока от един бриджьор и започнах да играя. Всяка вечер, преди да отидем с Кристиян да попеем някъде, играехме бридж и беше прекрасно. Дори съм печелила два пъти с моя учител състезания. Там имаше много добри, а аз като начинаеща играех доста странно. Поради моята неопитност правехме такива ходове, че печелехме. Разбира се, напоследък бридж не играя, защото няма с кого. Бях казала – като се пенсионирам, ще си направя един кръг да си играем бридж. Не знам това кога ще стане обаче.
– Не планирате слизане от сцената и пенсиониране, нали?
– Отдавна не присъствам толкова активно по сцените, но покрай Евгени Боянов и „Обич и песен“ тръгнаха пак изяви. Ковидът малко ни задържа. Щях да попътувам, да направя един гудбай тур по света, както се казва. Но ковидът ни прекъсна. Много съм пътувала и ако не във всички, то поне в 5-6 страни бих отишла – там, където съм била най-много. В Куба и в Лодон съм била обаче – преди 5 години изнесох гудбай концерти. И тъкмо планирах турне в Щатите и Канада, дойде ковидът и всичко утихна.
– Накрая да ви попитам – имате ли критики към българската държава, защото много от творците се чувстват огорчени?
– Ще кажа само, че никой не го интересува културата и изкуството в България след 10 ноември. Всеки гледа кокала, всеки гледа някаква власт и себе си. Гмурнал се е в някакъв свят, има такава хамелеонщина и пребоядисване, че нямам думи. Смущава ме това, че никой не мисли в перспектива за България. Управляващите ни направиха страна без никакво достойнство. А ние сме такова чудо! България е дала на света толкова много и е толкова древна! Няма нужда да се сравняваме с никого, ние сме уникални.
За съжаление, тези, които се боричкат в политиката, нямат качествата на онези големи българи, които са запазили достойнството на народа. Левски, Ботев, Каравелов, толкова са много. Даже за България повече се е грижил и царят, и баща му. При спечелени битки са откъсвали къс от нас, защото другите не искат на това място да има силна държава. Ние сме на много важно място. И ако не бяха продажници нашите хора, нямаше да имаме никакви проблеми с енергетиката, нямаше да затваряме блокове на АЕЦ, щяхме да си плащаме евтин ток и да изнасяме дори. Но какво да се прави – продажници са и не знам как ги търпим. Много търпелив народ сме. Всеки иска да е по-добре, но това не става с празни приказки. Постоянно са като някакво гадно семейство, което се развежда, вади изпод чаршафите и е небивал резил. Такава битка за власт – нямам думи! Не може така, трябва да имат малко повече достойнство и аз много се радвам, че Доган се връща, той е един от най-добрите политици след промените.
И тъй като вече няма билети за моя концерт, искам да благодаря на всички, които ще присъстват, и да ги помоля да не ми купуват цветя. По-добре да се почерпят след това за мое здраве и за тяхното семейство, защото 21 ноември е Денят на християнското семейство.
