Петър Кичашки, пред в. „Галерия“
Ако едно време Маркс и Енгелс възкливаха „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“, днес преведен на съвременен език този възглас би звучал така – „Автократи от всички страни, съединявайте се!“. Ако допреди няколко години сме си въобразявали, пишещият тези редове включително, че големият разлом на нашето време е консерватори срещу глобалисти, днес реалностите около нас следва да ни отрезвят и да променим тази оценка.
Консерватори срещу глобалисти е важна разделителна линия, но е разделителна линия в демократичното общество. И консерваторите, и либералите, са част от демократичната дискусия. Образно казано, ние, хората с по-умерено и консервативно мислене, сме опоненти на неолибералните глобалисти. Но не сме им врагове. Не сме съгласни с тях, но не искаме да бъдат гонени, убивани или измъчвани за убежденията си. Няма да сме на едно мнение как да функционира общият ни дом, но няма да ги изгоним от него, заради различия във възгледите. Ние сме част от общо пространство и това е пространството на свободата. Разломът не е помежду ни. Помежду ни има различия, но няма разлом. Разломът е между нас и автократите.
Автокрация, най-семпло казано, е онова самодържавие, в което един център държи цялата власт в държавата, заличавайки разделението на властите и превръщайки държавата в диктатура. Изборите, ако такива въобще се провеждат, са бутафорни и фасадни. Съдебната власт е на пряко командване на самодържеца, а законодателната власт е гумен печат на неговата воля. В диктатурата на самодържеца няма място за плурализъм, свободно слово, опозиция и независимо гражданско общество. В такава държава се случва всичко, което иска самодържеца и каквото се е случило е отново по негова воля. Свободата, драги, е суспендирана. Свободен е единствено самодържецът, който може да се разпорежда с животите на всички по всяко време без ограничения. Обратното, основната характеристика на демократичния свят е свободата. Нейното гарантиране става чрез ефективно разделение на властите, чрез върховенство на правото, чрез избори. Те са функция на свободата. Тези инструменти същестуват, за да гарантират свободата. Те са нейни производни. Когато тях ги няма, няма свобода.
В общи линии днес има два свята. От едната страна на барикадата е несвободният свят. В него са всички онези държави, които са по същество автократични. Държави, в които обществото е организирано по волята на първия държавен и политически ръководител. Неговата дума е и закон, и полицай, и съд. Това са, в общи линии, Русия, Китай, Иран, Северна Корея. Разбира се, че има и други, но това са основните стожери на автокрацията сред по-важните държави.
Не само това, но и тези четири държави са с претенцията да контролират другите около себе си и по света. Саудитска Арабия, да кажем, е една абсолютна монархия, но поради множество фактори – дългогодишни икономически връзки със Запада, малко население на огромна и негостоприемна площ и т. н. – фактически Рияд не е претендент за налагане на своя диктаторски начин на живот над останалите си съседи и партньори. Основно в този един автократичен свят са онези, които искат с огън и меч да наложат своята визия за света. Русия иска да подчини Украйна, Иран иска да подчини арабския свят и Израел, Северна Корея иска да подчини Южна Корея, а Китай иска да подчини света, започвайки с Тайван. Доминацията е централната тема на тези автокрации.
Другият свят е нашият свят. Свободният свят. В него, най-общо казано, сме ние в Европейския съюз, Съединените щати, Австралия, Великобритания, Канада, Япония. Към демократичния свят, с известни условности, можем да числим и Индия, Бразилия, Аржентина, Южна Африка и други държави, които се стремят към свободата, но са още в началото на своя път. В тези прохождащо демократични държави ситуацията е нестабилна и винаги би могла да се върне към автократичния си корен, ако не се внимава особено. Докато в Америка и ЕС свободата е централната тема на нашето съществуване. Всичките ни институции, политическа система, избори и прочие са организирани около защитата на свободата.
Не казвам, че няма нюанси. Не казвам, че всеки в Русия или Китай е несвободен непременно, както и не казвам, че всеки в Америка или Европа е непременно свободен. Говорим не за отделния случай или за това или онова изключение. Говорим за генералната тенденция. За фундаменталната структура на едно общество и за нейния най-висш стремеж. В свободния свят най-висшият стремеж е свободата. Да, не винаги я постигаме. Да, не винаги сме горди с всяко свое действие. Да, понякога гръмко се проваляме. Но свободата е нашият стремеж, нашият блян, нашият копнеж. Нашите общества са организирани така, че дори и не винаги да постигат свободата, то поне винаги да я преследват и търсят.
Обратното, в автократичните общества свободата не е ценност. Тя не е нито търсена, нито желана. Автократичните общества ценят преди всичко други категории – доминация, отмъщение, контрол. Там е важно не да си прав, а да си победител. Там висшият идеал е ти да си повече от другите. Да си повече от съседа си, да си повече от региона си, да си повече от всички други. Докато в свободния свят няма значение пръв ли си или си последен, стига да си свободен, в автократичния свят има значение само дали си доминиращ над останалите. Важно е те да нямат свобода, защото те следва да са ти подчинени.
Разломът е това. Свободата срещу автокрацията. В момента, особено след военната агресия на Русия над Украйна, виждаме активизиране на автократичния свят. Като в този контекст включим прокси агресията на Иран чрез Хамас и Хизбула над Израел, като в този контекст включим точенето на ножове, което Китай прави спрямо Тайван, както и постоянните ракетни изстрели на Северна Корея срещу Япония и Южна Корея, тогава картината придобива ясни очертания. В момента сме в състояние на оформяща се нова желязна завеса, която може да доведе или до нова гореща световна война, или най-малкото до нова студена война. От едната страна на барикадата ще са бленуващите как вдъхват страх у света – Русия, Китай, Иран, Северна Корея. От другата страна ще са онези, които искат свобода и са готови да дадат всичко за нея – Америка, Европа и други. Няма съмнение къде е границата. Единственото съмнение е дали конфликтът между свободата и автокрацията ще се изроди във война или ще остане да тлее. Ще поживеем и ще видим.
