Иван Гарелов, пред в. „Галерия“
На пръв поглед добросъвестният гражданин би трябвало да е доволен – най-после парламентът работи истински, спорят по важни теми, премиерът трескаво обикаля – от срещи с миньорите за спиране на протестите, през бързи контакти с европейските лидери за съвети и координация, перманентни пресконференции, партиите кроят нови завери, задвижи се промяната в Конституцията… „Какво му трябва на човека“, както се пее в една песен.
Резултати, би отговорил скептикът в мое лице. И бих посочил все по-нестабилната сглобка, на която се крепи управлението. „Кирил Петков абсолютно нищо не може да направи без мен“, заяви Бойко Борисов. „Ако Тагарев изисква нещо, трябва да си подаде оставката веднага“, каза Делян Пеевски. Безсилни са напъните да се прекрои Конституцията, за да се натрие носа на президента и да си гарантира оставането на власт по-дълго. Радомир Чолаков: „Дано не тласнем Третата българска държава по пътя на втората“. Гроздан Караджов: „Предлагат основен закон за един човек“. Корнелия Нинова: „Юридическа неграмотност и политическа нищета“.
И като венец на всичко е провалът на управляващите да се справят с протестите и стъписването пред задаващата се енергийна криза. Опозицията естествено поиска гласуване на вот на недоверие. И да не мине вотът, оцеляването на ротационното правителство е под въпрос и след местните избори, в зависимост от очакваните резултати.
Всичко това е лесно обяснимо и благодарение на демократичното ни устройство то ще намери своето разрешение – по-гладко или по-разтърсващо.
Това, което ме тревожи, е растящото разделение в обществото. И то не е непременно по линията леви-десни, комунисти и антикомунисти, „за“ или „против“ НАТО, както през 90-те години. Независимо от старите епитети, които отново са в употреба. Когато пресичаш улицата в нарушение на правилата, няма никакво значение дали си ляв или десен. Същото е и когато става дума за спазването на правилата на европейската улица.
Новото разделение е между хора, за които европейските норми и правила са въпрос на вътрешно убеждение, на личен авторитет, и на хора, за които европейските ценности са само прикритие за постигането на лични или партийни цели с цената на потъпкването на морала и на всякакво чуждо мнение, с употребата на демагогия, задкулисни сделки, потъпкване на свободата на словото. Казано по-ясно: под знамето на антикомунизма – по комунистически.
Естествено, това явление в голяма степен се дължи на войната на Русия в Украйна. През 2013 г. написах във в.„Ретро“ под заглавие „Иде ли нова студена война?“ следният текст: „Русия ще се превърне в полицейска държава и диктатура, както предупреждава Борис Акунин. ЕС ще наложи санкции на Русия. Строителството на „Южен поток“ у нас ще увисне. Ще спре потокът на руски туристи. В политическите отношения ще се върнем към езика на 90-те години – рубладжии, руски агенти и т.н. Ще възкръсне амортизираното противопоставяне по линията Русия-Запад. Всяка критична мисъл по адрес на десницата ще бъде етикетирана като „пръста на Русия“. Кинжалите ще се изтупат от нафталина и ще диктуват какво е правилно и какво – не. Всеки опит, всякакви усилия за общи национални цели и стратегии са обречени на присмех. България ще опустее…“
И ето ни днес! И медиите, ах, медиите, те тласкат в общата блъсканица, където искаш да раздадеш справедливост, а получаваш ритници и шамари.
Българският журналист няма равен на себе си, когато полегне пред днешни и утрешни победители. Но този път е забравено всякакво приличие, захвърлени са всякакви маскировки на псевдообективност. То не са саркастични коментари за опозиционни кандидати, то не бяха лигави умилквания пред управляващите, то не бяха директни наставления към зрителите кой ще е победител и накъде да се ориентират. А все още сме в началото.
Изчиташ вестниците, включваш телевизията и изведнъж се потопяваш в цялата тази кална действителност, в която бушуват балкански страсти. И когато усетиш яростта, хъса, ината на счепкалите се политически мъже, когато чуеш тяхната аргументация, когато се отнася по-скоро до екзистенциалните им проблеми, нежели до политиката, когато забележиш и втория план на малцината фанатизирани клакьори и останалата безучастна маса от зяпачи, когато обърнеш внимание на жестовете, на свъсените вежди и стиснатите устни на вбесените лидери, тогава, о, тогава се чувстваш замесен, замаян, обладан от бесове и си готов да вземеш страна, за да забравиш въобще за какво най-напред ставаше дума, за какво се спори и какво може да произлезе, пада ти перде пред очите, защото и ти носиш балканска душа, и теб те опиянява гърмежът на пищовите, мирисът на барут, кръвта ти кипва и надаваш и ти боен вик в общата олелия.
Как ви се струва това изложение, скъпи приятели? Обяснява ли то и оправдава ли поведението на някои от нас, които се кръстеха в демокрацията и които посрещаха с възторг протестите, които клатеха управлението на политическите опоненти, а сега изпаднаха в истерия по адрес на стачкуващите миньори, послужиха си с най-вулгарния език и заплашиха, че ще вземат нещата в свои ръце. Сещате се за кого става дума, нали?
Нямам никакво намерение да обсъждам неговото състояние. Обяснявам си го, че под влиянието на всевъзможни стимулатори на психически отклонения, той се поддава на общата възбуда и екзалтирано решава да надмине всички. Казано направо – той просто изразява общата позиция на много „демократи“, забравили, че протестът е едно от достиженията на демокрацията. Лесно е да бъде порицан загубилият контрол на думите си, но срамът е за онези от нас, които заеха подобна позиция, макар и изразена с по-благоприлични думи. За да бъда разбран, ще ви припомня два примера, когато екзалтацията води до абсурдни крайности.
Първият. На млади години като студент по журналистика стажувах във вестник „Народна младеж“. Там имаше много способни журналисти, от които имаше какво да науча. Имаше и бездарни, имаше и консервативни началници. Веднъж празнувахме в Студентския дом по някакъв повод. В едно странично сепаре беше Иван Абаджиев, бивш шеф на Комсомола, издигнат на висока партийна позиция. Някои от началниците отишли при него и започнали да го хвалят колко добре било по негово време. Похвалите стигнали такъв апогей, че напилият се поет от редакцията въодушевено вдигнал тост: „Смърт на Тодор Живков, да живее Иван Абаджиев!“
Какво стана после? Дойде комисия, разпитваха има ли антипартиен заговор във вестника. Те се топили едни други. Кадърните наричали другите „догматици“, а те пък отвръщали с „ревизионисти“. Годината е 1968 г.Тогава догматици бяха китайците, а ревизионисти чехите. Изгониха ги всичките. Част от „ревизионистите“ дойдоха после в телевизията и направиха добри предавания.
И вторият случай. През декември 2011 г. в София протестираха пак зърнопроизводителите. Николай Бареков, който се изживяваше като проправителствен глашатай, нарече протестиращите „развилняла се пасмина от провинцията“ и „разюздани селяни“. Той каза по адрес на фермерите още едно изречение, което ясно издава от кого се е повлиял: „Ами като нямат работа, да отидат да си режат сланината и винцето върху вестника и да ядат!“. Само един човек в тази държава може да се изразява така образно и така добре да познава бита на обикновените хора. И ако оригиналът излъчва простодушие, ирония и сарказъм, то при подражателя се изражда в тъпа злоба и омраза.
Как мислите, приятели?
Трябва ли комисия да разследва кой нанася вреда на демокрацията? Можем ли да се досетим сами на кого подражава превъзбуденият професор?
