Актьорът и режисьор Влади Въргала: Не съм близвал алкохол от няколко години

Интервю на Александър БОТЙОВ

Владислав Карамфилов, по-известен като Влади Въргала, е български актьор и режисьор. Роден е на 11 август в Силистра. Завършва НАТФИЗ със специалност „Актьорско майсторство“ за драматичен театър в класа на проф. Стефан Данаилов през 1992 г., след което учи и кинорежисура при Христо Христов, но не се дипломира.

Известността застига Карамфилов след като в началото на 90-те години се включва в новосъздаденото студентско предаване „Ку-ку“, което изключително бързо набира популярност. Именно там актьорът започва да създава първите си комедийни скечове и се превръща в едни от най-популярните телевизионни лица по онова време. По-късно е поканен от Нери Терзиева да прави собствено развлекателно шоу в Ефир 2 със заглавието „Коктейлите на Влади“.
Телевизионната му кариера определено взима превес пред театралната и през годините в биографията му са вписани още негови изяви в телевизионните предавания „Пирон“ – скрита камера, „Шаш“ и „Сладко отмъщение“.
Днес освен като актьор се изявява и като сценарист, режисьор и продуцент. През 2006-а започва да прави филм по пиесата си „WC / BG („Моят дом е моята крепост“), който се фокусира върху последните 10 – 20 години от живота в България. Работното заглавие е „12.10“, но впоследствие продукцията променя името си на „Шменти капели“.
Влади има две деца – Александра и Виктор.

На 11 август отбелязахте  56-ия си рожден ден. Каква е равносметката ви и как ще празнувате?

• Дали ставаш на 56 или на 65, нещата са едни и същи. Дни преди рождения си ден, си даваш сметка, че вече никога няма си на тази възраст и всеки ден е огромен подарък. Моята равносметка е, че не са важни годините, а дните. И това, което правиш през този период.

На рождения си ден може да остана при приятели в града, където два дни по-рано ще играя „Мемоарите на един Въргал“. Но най-вероятно ще бързам, защото в София се грижа за майка ми, която прекара инсулт преди четири години.

• Някой помага ли ви в грижите за майка ви?
• Трудно може някой да ме замести, тъй като само аз съм в час с всички процедури, но дъщеря ми Александра и снаха ми Наташа, ми помагат много. Благодарение на тях имам възможността да се посветя на работата си и да участвам в новата пиеса с Аня Пенчева, Христо Чешмеджиев, Петя Дикова и Свежен Младенов, която репетирахме четири месеца в София. А от скоро се включих и в друг проект, по покана на Чавдар Ненов в Кюстендил, с режисьор проф. Румен Рачев. Постоянната работа ме зарежда и ме държи в кондиция. Не искам да ме отменя никой, защото съм щастлив с нея. Имаме обич и хармония вкъщи
• Сигурно приемате това като дълг на сина към майка му?
• Тук не става дума само за дълга на сина към майката. При мен е по-различно. Аз й дължа много. Тя е добър и смирен човек. С нея лесно се разбираме. Никога не се оплаква и приема реалността такава, каквато е. За мен това е благословия. Искам да върна грижите, вниманието и любовта, които съм получил от нея. Тя ме е учила да ходя, аз я учех да ходи, тя ме е хранила, аз я хранех. Къпала ме е, обличала ме е… Сега имам възможността да й докажа своята признателност. Това са нещата от живота. Важното е, да не се предадеш. Както моят приятел Наката, който загуби крака си при злополука с мотор, но на втората седмица, организираше състезание с инвалидни колички в болницата. И сега, отново е на мотора. Така правят силните хора.
• Как се появи слабостта ви към моторите?
• На четири колела е транспорт, на две е религия… (смее се). Баща ми и дядо ми бяха заклети мотористи. Първите ми детски снимки са на мотор. Бях в шести клас, когато ме регистрираха за първи път в Детска педагогическа стая за кражба на мотор. Не съм крал нищо. Адаша каза, че до тях има едно безстопанствено „Балканче“, не е на никого. И аз му помогнах да го подкараме. И понеже скъсахме верига, го прибрахме в мазето на Адаша. Да не го открадне някой…(смее се). След месец милицията дойде на вратата ни, оказа се, че моторът си имал собственик (смее се).
• Колко километра сте навъртели с мотора?
• Миналата година навъртях 37 хиляди километра на мотора, като имам само две излизания от България. До Загреб и до Солун, за мач на „Левски“. Обиколката на Земята е 39 хиляди км. Две хиляди км не ми достигнаха да затворя кръгчето. Като тегля чертата, 30 години от моя живот, не можех да разполагам със себе си. За щастие, от шест години насам, бензинът от мотора ми е кислородът, който дишам. На мотора съм истински жив. А и единствената солидарност, която остана в България, е между мотористите. Винаги се поздравяват и никога няма да те подминат, ако си закъсал на пътя. Страшното е, че почти всеки ден има злополука с моторист, като в над 70% вината е на другия водач. Важно е да споделя на тези, които навиват масура, че аз, човек близо на 56 години вече… (смее се), ходя на уроци. Мислех си, че знам да карам, докато не отидох на полигон с Ангел Караньотов. С много простички упражнения той ме надгради невероятно в управлението на мотора. Всъщност, той е един от най-успешните ни спортисти, но се оказа, че е и уникален учител.

Всяка година имам подарък от сина ми – тридневен трип с моторите. За разлика от предишни пътувания, сега ще караме по начертан от него маршрут. Идеята му е да обиколим Карпатите. Надявам се да се случи, защото е трудно да напаснем неговото свободно време с моето.

• Преди време признахте, че алкохолът е добър съюзник и кошмарен враг. Как успяхте да се отървете от неговия капан?
• Актьорската професия е известна с употребата на различни стимуланти, предвид натовареността на работата. Но това важи и за всички други професии. Когато алкохолът се превърне в средство с цел, той се превръща в демон, с който си мислиш, че може да преодоляваш страховете си. Пристрастяването към алкохола е един водовъртеж, от който не може да излезеш сух. Истината е, че ако се бях погледнал отстрани, не пиех повече от човек, седнал на маса с приятели. Но работата ми ме отвеждаше всеки ден на няколко маси…(смее се). За съжаление, в един момент нещата при мен в житейски план загубиха смисъл и реших, че вече нищо не ме интересува. Съзнателно тръгнах към дъното. А пуснеш ли един път духа от бутилката…

Един ден, имаше конкретна случка, която ме накара да осъзная, кой печели от това самопогубване – враговете ти. Кой губи – тези, които те обичат, вярват и разчитат на теб. Помолих дъщеря ми да дойде вкъщи и да изхвърли всички бутилки, които бях оставил на различни места. Дадох й ключовете си, да ме заключи отвън и една седмица да не ме пуска. Имах тежка абстиненция няколко дни, но не й се обадих. Мисълта, че демонът е победен, ме изправи много бързо на крака. Оттогава до днес не е имало ден, в който да разсъждавам, дали да не си сипя.

• От колко време не сте близвал спиртни напитки?
• Не броя колко време е минало, защото не го разсъждавам изобщо. Може би 4, 5 или 6 години. Както не пия вода от пералнята, така е и с алкохола. Не ме привлича. За съжаление, голяма част от българите имат проблеми с твърдите напитки, дори и да не го осъзнават. Мразя тази тема, но и в момента говоря по нея, защото има хора за които е важен примера, че човек е по-силен от алкохола.
• Защо се обърнахте към алкохола?
• Разсъждавайки, стигнах до извода, че през целия си живот, когато съм пил алкохол, е било от слабост и от страх. В проектите, с които се занимавах, никога не съм бил само изпълнител. Инициативите бяха мои, обезпечаването, организацията, реализацията, съответно цялата отговорност. Предстоят ти участия, работил си много, притесняваш се, да не се провалиш. Очакванията на публиката и на колегите те напрягат. И така, пийваш за кураж и притъпяваш сензитивността си. И в един момент разбираш, че това са страховете ти, които може да ги пребориш и по друг начин.
• Преди време заложихте апартамента си, за да подпомогнете реализирането на своя филм „Шменти капели“. Сега бихте ли го направили?
• Нямам болни амбиции в киното. Самият факт, че не кандидатствам по проекти и не съм се закачал към никакви схеми, го потвърждава. Отказвал съм роли за много филми приемал съм тези, които преценявам, че са си заслужавали. Никога не е било за пари. Заплащанията в тази сфера са позорни. За мен киното и театъра не са работа, а израз на чиста любов и осмисляне на дните ми. Давам последния пример – участвам във филма за Гунди и целия хонорар ще го преведа на ПФК „Левски“. А аз имам крещяща нужда от пари. Това е моето разбиране. Защото филм за такава личност като Гунди, не е търговски продукт, а начин за изразяване на признателността и преклонението на част от българите към личността му. Той е голям футболист, но истинското му постижение е човекът Гунди! Благодарен съм, че имам възможността да бъда част от една такава прекрасна инициатива и не гледам на участието си като на работа, а като на шанс и мисия.

Относно „Шменти капели“ с парите от един апартамент, ако някой може да направи филм, той ще вземе награда за най-предприемчив бизнесмен на планетата. Тази лента струва много апартаменти. За жалост в съзнанието на хората и чрез медиите остана спомена за един апартамент, а филма струва 12 такива. Той не струва просто пари за мен, а целия ми живот. Филмът е в тройката на най-гледани български филми до ден днешен. Награден е на всеки един фестивал, на който се е появил и то с големите отличия на тези форуми. Това никъде не се отразяваше. Дали е случайно? Предвид тематиката му, силно се надявам че не. Това ще е едно голямо признание за работата и времето, което съм отделил на „Шменти капели“, ако тези успехи умишлено бяха подмитани.

• Кое ви е огорчило най-много през годините в средите на киното и театъра?
• Най-голямата демотивация съм я получил именно от тези, занимаващи се с кино и театър. В един момент разбрах, че определени хора, имащи големи отговорности в киното, следователно в обществото, всъщност се оказаха вредители. Едни дребни човечета, борещи се за трошици, нанасящи вреди на цялата „фурна“. Те осакатяват душата на българина. Превърнали са духовната храна на обществото в една плесен, като са се настанили удобно и уютно на касата. Жалко е, че хора, които трябва да са отдадени на изкуството, всъщност дерибействат, и създават отровни полуфабрикати. Печелят средства и облаги на гърба на младите, на надъханите и на талантливите хора, които са готови на всякакви компромиси, в името на постигането на успех, в мечтаната за тях професия.
• Върху какво работите в момента?
• Имам представления из цяла България с четири спектакъла, в които участвам. През октомври ще излезе и петият – „Къща на границата“ на Славомир Мрожек, на Кюстендилския театър. Започвам снимки и за един сериал,  който съм се съгласил да играя, защото наистина ми допада идеята и хората. Повече от десет години нямах никакво желание за писане, за работа, като цяло се бях самоизолирал. За мен изкуството и хората на изкуството, са две коренно различни неща. Те не бива да се смесват. Благодарение на възрастта и опита ми в творческите среди, съумях да изградя един хигиенен кръг от хора, с които се обичаме и уважаваме. Така работата става много по-ползотворна и приятна.
• Участвате ли в благотворителни каузи?
• Всяка година през юли месец, мотористите от „Калашниците“ организират благотворителен мото събор. Тази година това ще се случи на 8, 9 и 10 октомври, и пак ще е в местността Побит камък. Каузите всяка година са за различно дете в нужда и се събират около 30-40 000 лв. На дневен ред е малкият Сами, който е с детска церебрална пареза и преди събора вече има събрани 27 000 лв. Надявам се, този път сумата да е двойна. Въпреки че в този период ще репетирам много усилено в Кюстендилския театър, вечерите ще съм там. Каня всички хора, не само мотористите! Няма по-хубаво нещо от това, хем да си купиш настроение на цената на една пица и да прекараш време с готини хора, хем да помогнеш за спасяването на нечии живот, особено когато става дума за дете.
• Кога се роди любовта ви към киното и театъра?
• В шести клас започнах да играя в драматичния състав на Ники Априлов към Двореца на пионерите. Това беше една прекрасна детска театрална школа, която запали искрата в мен. За разлика от сега, по времето на социализма актьорската професия имаше друга стойност. Преминавахме през повече изпити и изпитания. Тогава за мен беше голямо предизвикателство, защото детето на работници от „Кремиковци“, избра пътя на киното и театъра.
• Децата ви Александра и Виктор с какво се занимават, някой от тях тръгна ли по вашия път?
• Виктор е от модерните шлосери – програмист. Въпреки че има големи актьорски заложби, както и сестра му Александра, която се дипломира тази година като психолог, никой от тях не пое по моят път. И двамата бяха перфектни за тази професия. Никога не съм се месил в изборите им. Споделям само какво мисля, но изборът си е техен. Всеки трябва сам да реши и да си носи последствията. От малки са така. Така се изградиха като характери.
• Имате ли жена до себе си и кога приключихте последната си сериозна връзка?
• След като се разделихме с Джани, не мога да срещна онази жена, която да ме подлуди и да се чувствам влюбен. Да искам да положа цялата вселена в краката й. Да не ми се яде, да зарежа работата, да не мога да спя от мисълта за нея. Май това не е само в моя двор. Хората напоследък са се отворили в онлайн пространството, а са се заключили в реалния живот. Самотата е един от най-големите бичове и болест на цялата цивилизация. Колкото е по-голяма и развита една държава, толкова са по самотни хората в нея. Последната ми сериозна връзка беше с Джани.
• Поддържате ли контакт с Джани, имахте силна връзка с нейния син, все още ли се виждате?
• Аз не мога да не поддържам връзка с нея и сина й Иван-Александър. За мен е важно, той да знае, че всеки един момент, в който има нужда от нещо, аз съм насреща. Предвид обстоятелствата, че синът й е с аутизъм, Джани не може да бъде част от актьорската професия. Така българското кино и театъра губят една от най-талантливите и красиви актриси, но пък България има пример за всеотдайна майка и силен човек.

Заплащането в професията е обидно и жалко, както и в повечето професии, но покрай едно такова дете разходите и нужното време са много повече. За това тя избра да се върне в Силистра. Там има много добро социално училище, където се грижат невероятно адекватно за деца с аутизъм. Но най-съществената подкрепа получава от родителите си. Те са неотлъчно до нея.