Още когато бе обявено, че наш отбор ще играе мач в Скопие, изпитах безпокойство. Това нямаше да завърши добре. Разбира се, подобно предчувствие би трябвало да обземе и хората, които отговарят за достойнството, сигурността и живота на българските граждани. Но що се отнася до отношенията ни с РСМ, досега не съм забелязал и елементарна грижа, с която да се предотврати един сигурен инцидент.
Ставам мнителен и започвам да си мисля, че някаква скрита сила съзнателно ни насочва към търсенето на подобни инциденти, за да посочим отново към управниците в Скопие , че не са достойни за членство в ЕС.
Нима не очаквахме скандали? Това нямаше да мине без разправии, както когато кръстихме новооткритите български културни центрове с имена на личности, за които знаем, че съществува неприязън, оправдана или не сред жителите на РСМ? Възможно ли е заради чужди геополитически интереси ние да саботираме стремежа на съседите към ЕС?
Може наистина да съм прекалено мнителен, такава ми е професията на журналист, видял и преживял немалко.
Впрочем всичко около мача се разви наистина по най-лошия начин за феновете на „Левски“, но засяга честта и достойнството на цялата ни Родина.
Защо нашите власти допуснаха това? Имаше най-различни начини това да бъде избегнато. Слушах обясненията на новия министър на младежта и спорта. Според него това си било работа на самите клубове, а не на министерството. Разбира се, допълни вяло министърът, той бил разговарял предварително със Сираков и Михайлов (вероятно Борислав) и те го уверили, че ще вземат мерки. Намерил пък той с кого да говори! Този Михайлов, който никога не носи никаква отговорност за катастрофалното положение на българския футбол! На фона на това безразличие, министърът се оживи, когато стана дума за последните големи индивидуални успехи на млади български спортисти. Той се гордеел, че тези успехи са постигнати по време на сегашното правителство. Ще си помисли човек, че младите спортисти от години са тренирали и са чакали той да стане министър, за да покажат върховите си постижения.
След нашия министър чухме и позицията на кабинета в Скопие, според която то няма нищо общо с инцидента, това било проява на обикновени запалянковци. С това случаят ще бъде заметен. Но аз отново имам предчувствие, че ще има продължение. Дали ще е около втория мач в София или по някакъв друг повод, няма значение. Напрежението ескалира и ще се намерят някои „българи юнаци“ да искат да отмъстят. И ще става все по-опасно да се ходи до Македония, при нашите братя, както ги наричахме и все още сме готови да се върнем към нормалните отношения. Но това вече е война. Да, война, казвали там хората , когато ставало дума за България. Не е ли крайно време да спрем тази ескалация?
Когато се опитвам плахо да намекна, че нямаме ясна цел какво искаме от македонците, аз се водя от видяното и преживяното от кипърския народ и неговите отношения с Гърция и Турция. Когато през 1974 г. гръцката хунта организира преврат в Никозия с цел да присъедини острова към Гърция, това доведе до нахлуването на турската армия, която окупира половината от острова. И не го напуска до ден днешен.
Ето кратък откъс от книгата на Добрин Финиотис, в която става дума за моето присъствие по време на тези събития: „България страда заедно с Кипър. …Веднага тук пристигна журналистът Иван Гарелов и предаваше от мястото на събитието. Хората плачат, майки с черни забрадки чакат децата си, молят за помощ, вият от болка.
Така Българската национална телевизия е първата , която направи и излъчи филма „Раните на Кипър“. Мелина Меркури и Иван Гарелов са първите дошли на острова, буквално часове след инвазията…“
С поведението си преди и след този мач, нашето правителството освен лицемерни и фалшиви клишета не прояви и най-малка тревога от ескалацията на напрежението между двата народа. Да, вече между двата народа, не само между управляващите в Скопие и София.
Парламентът набързо приключи работата си, за да могат народните представители да отдъхнат от тежкия труд за благото на народа. Но лицемерието и фалшът останаха. За тях се погрижиха медиите.
Заместващата Цвети Ризова реши да блесне без никакъв риск, като направи брутално интервю с Корнелия Нинова, което може да бъде учебно помагало за демонстрация на пристрастност и липса на толерантност. Едва задала с презрение язвителния си въпрос, тя с очевидна досада не дочаква отговора и я прекъсва със следващ въпрос. Но когато седна представител на новата власт, о-о-о, то бяха мили погледи, лъчезарни усмивки…Бих се запитал кога пък ги научиха тези „артистични“ номера, но то не иска много учене.
Не съм адвокат на БСП, но да иронизираш една партия , която не е в най-добрата си форма, не е белег на смелост и гражданска доблест. Смелост и доблест се изискват точно, когато представяш толерантно опозиционна партия, която и да е тя.
Игнорирането на опозицията продължи и в новините, когато показваха събора на БСП на Бузлуджа.
Върхът на журналистическия произвол настъпи, когато някъде назад в програмата показваха репортаж от празника на Военното училище в Търново. Репортерката обяви, че в този момент реч произнася президентът Радев и зачака камерата да покаже трибуната. Но камерата не помръдна, не искаше да показва нито трибуната, нито Радев, а още по-малко какво говори. Репортерката стоя безмълвна в кадър, докато изключиха репортажа.
Може би не трябва да ги упреквам в такава нелоялност, след като управляващата гарнитура е заета всекидневно да води война срещу президента. И ето ги, нашите са готови…Добре, че имаме и обществена телевизия, за да видим и чуем какво е казал президентът.
Колко пластична е нашата телевизионна журналистика. Спомнете си само как съвсем неотдавна бившият министър-председател Б.Б. обикаляше страната и пред всяка срещната група от хора произнасяше народняшкото си слово, което веднага бе показвано по телевизията. Всеки ден, по всяко време.
Нямам намерение да повтарям какво съм казал и написал вече по повод идеите за промени в Конституцията и за кабинета изобщо. Заглавието на коментара ми беше „Неизживян политически пубертет“. Но тези дни имах възможност да чуя мнението и на още личности от по-стари времена, както и на умни политици, уважавани учени, експерти и анализатори, главно от десния сектор.
Най-общото ми впечатление е, че те препоръчват да се изтърпи и изживее този мъчителен политически етап, който в крайна сметка щял да ни изведе на правилния път като модерна европейска държава. Само че през този период не трябвало да се допуска влизането в критични спорове в медиите или пък общи действия с ДПС, за да не се компрометира управлението. Не успявам да формулирам като обобщение препоръката към управляващите, но смисълът е ясен – да стискаме зъби да си траем, накрая ние ще се смеем последни. Лицемерие и преструвки, с една дума.
Хареса ми заглавието на коментара на Тома Биков „Революционните инстинкти да стоят далеч от Конституцията“.
Аз бих се изразил по-рязко: „Ръцете долу от Конституцията, няма да ви е до смях накрая!“.
