24 май е единственият празник, отговарящ на необходимостта да се съхраняваме в общност
Боян Биолчев е филолог – полонист, славист и литературовед. Има забележителна кариера – академик, професор и бивш ректор на Софийския университет. Впечатляващо е и неговото творчество – автор е на повече от 200 научни публикации, над 20 книги и на филмови сценарии. Произхожда от големия прилепски род Биолчеви. Пръв той дава идеята 24 май да стане национален празник. В Антарктида има връх, наречен на него – Биолчев връх.
Интервю на Евелина Гечева за в. „Галерия“
– В едно свое интервю казвате, че писането е самотно занимание за луди хора. Кога се чувствате най-лудо, проф. Биолчев?
– Значително преди да започна да пиша. И може би поради това започвам да пиша. Разбира се, това е метафора, но писателството е някаква частна илюзия, която се стреми да се превърне в писмо до всички, тъй като искаш да те четат. А илюзията е, че можеш да задържиш времето, да направиш това, което тече, да изкристализира в непокътнат образ и затова не се отказвам от тази фраза.
– Следя с интерес публикациите ви във Фейсбук. Какво е усещането да знаеш, че аудиторията те чете в реално време, по-различна ли е емоцията?
– Понеже съм малко особняк човек, който не участва в групови екзалтации и сборища, смятам, че писателят трябва да бъде само в средата на приятели, с които искат да са заедно. Малко старомодно пренебрегвах Фейсбук. До началото на миналата година. В крайна сметка за една година точно чрез Фейсбук достигнах до много нови читатели. Разказите ми имат по 200-300-400 одобрения. И новите, и по-старите. Много хора искат приятелството ми. Такъв приветлив прием не ми се е случвал. Вече половин век съм в университета, имам хиляди студенти. Това, което най-много ме радва, е, че продължават да ме споменават с добро. Самият разговор със студентите е изключителен допинг за интелекта на самия преподавател. Той има огромната привилегия да контактува непрекъснато с най-интелигентните млади хора в страната. И когато видя, че те възприемат нещо от мене, това означава, че съм успял да говоря на език, който те разбират. И това е моята награда.
– Вашият дядо, чието име носите, е съратник на Гоце Делчев и македонски харамия. Кой спомен за него е най-силен?
– Аз спомени за него няма как да имам. Той е бил съученик и близък приятел с Гоце Делчев, участвал е във всички военни акции.
Там, където се е стреляло за свободата, е бил и той. На фона на това постоянно разминаване с куршумите смъртта му е комична – умира при катастрофа на 62 години. Но помня своята баба, от нея знам много неща. От нея, от чичо ми и от баща ми съм чувал класически реплики на дядо ми. Например, когато тръгва в македоно-одринското опълчение 1913 г., баба ми, която отглеждала четири деца с една шевна машина, започнала да възразява. И той казва: „Да мълчиш, сите одат и аз ке одам“. Това е чувство за общност, изразено по най-човешкия начин, но непоколебимо. Носил съм пръстена му с инициалите ББ, а аз нося неговото име и фамилия, но за съжаление го изгубих при едно пътуване от Полша към България. И единствената полза беше, че се роди разказът „Пръстенът“. Но си остава мой родов грях.
– Не са тайна проблемните ни напоследък отношения с властите в Скопие. Какво според вас би било правилното решение?
– Тук правилно решение няма, защото това е сложна мрежа от ненависти. Тя не може да бъде прескочена лесно, след като е завладяла поколенията. Най-големите грешки са, че ние се опитваме да се държим като голям брат, а на моменти – като ментори. Какво беше 45 години? Малко ли интелигентни хора виждаха какво става? А там са създали национална идентичност на базата на ненавист към българите. И на тия хора не можеш да им говориш за каквото и да било. Там можеш само да търсиш сприятеляване по човешки, след всичко това, което се е говорило. Дядо ми е бил принуден поради войната за българско образование да напусне Прилеп през 1895 година. Но аз не мога да се изправя и да кажа – вие не сте македонци. Оформен е психологически баласт, който не може да бъде отместен силово. Единственият начин е да се намери пътят на сприятеляването, за който аз трудно мога да посоча модел за осъществяване. А и не съм много оптимист. Но аз имам една фраза – най-добрият оптимист е умореният песимист.
– Къде грешат съвременните политици – не само по отношение на този проблем, а изобщо? Защо се разминават с очакванията на хората?
– Съвременните политици не грешат само в това, от което имат интерес. Ние не сме имали гражданска култура поначало и от един патриархален манталитет нахлуваме направо в 20-ия век и не сме създали гражданско себепознание и поведение. Чувството за някакви по-широки общности на етноса. Обикновено ние сме имали регионални общности, но това повече ни разделя. Взаимната нетърпимост добива библейски параметри. Не победи ли тихият тон на интелекта, никога няма да има смяна на примитива.
– Всеки ден сте сред студенти. Бяхте и два мандата ректор на Софийския университет. Как се променят младите хора във времето, различни ли са техните стремежи и мечти?
– Те са винаги много различни и винаги много еднакви. Обиколил съм Европа и навсякъде в университетите имах чувството, че минавам през фоайето пред нашата Аула. Сходно поведение, сходен поглед, буден интерес към света и още китки от илюзии в погледа. Променят се, разбира се, младите изграждат свой свят, а мобилността на съвремието ни е шеметна.
– Много се говори за опростачването на нацията. Имаме ли полезен ход срещу тази епидемия?
– Някои ми приписват авторството на това понятие, но не съм горд, защото това е болка. В момента, в който решим, че имаме полезен ход, виждаме, че няма и изход. Защото човек предполага, а Господ разполага. А господите в политиката са предимно диктатори.
Чувството за историческа истина, за необходимост от нещо ново, обикновено се среща веднага с готовото войнство на стереотипите. Така че и тук – само образование. Но аз непрекъснато говоря за образование, а се увеличава броят само на полуобразованите, които убедено се опитват да ме убедят, че ще „реформират“ образованието…
– Преди време имаше инициатива 24 май да стане национален празник. Какво мислите за това?
– Това вече е моя идея. Още през 1999 г., в първата си реч като ректор в Аулата, официално го заявих. Моят мотив беше ясен – непрекъснато сменяме празници, а или участваме в нещо, което е направил друг, или пък сме в позицията благодарни на някого. А имаме един празник, който ние сме сътворили сами. Нашата държавност е създадена чрез култура. Това е много рядко явление – утвърждаването на идентичност по-скрепително чрез духа, който никога не ни е напускал и чак тогава с военната мощ, която невинаги ни е водила до победи. 24 май е единственият празник, отговарящ на стремежа ни към автономия на националното самочувствие.
А ние днес се чудим как да подчиним образованието на политическия миг. Как да очакваме резултат, при положение, че интелектуалната палитра на населението е с все по-голям вертикален диапазон.
– От Резово до Антарктида – какво ви дадоха пътищата, които избродихте досега?
– Единственият континент, на който не съм бил, е Австралия. Имам панорамна представа за света и оттам идва и моята толерантност към това, което не мога да го разбера веднага или на пръв поглед не ми харесва. Просто знам колко е пъстър светът и колко са различни културите на отделните народи. И че никой няма правото да се постави в ролята на последния говорещ. Само Господ има това право. А той предвидливо мълчи.
