Интервю на Василен Димитров
Големият музикант Кирил Маричков е роден на 30 октомври 1944 г. в София. През 1967 г. заедно с китариста Петър Гюзелев и барабаниста Петър Цанков основават „Щурците“. По-късно оформят класическия състав с Валди Тотев и Георги Марков. Емблематичната рок група изнася над 3000 концерта, издава 12 албума.
Маричков работи и по солови проекти, пише филмова музика. Сред по-известните са композициите му за филма „Вчера“ и сериала „Дунав мост“.
Вече 10 години рокаджията бунтар се изявява и със супергрупата „Фондацията“, в която другите основни членове са Иван Лечев, Дони, Славчо Николов и Венко Поромански, с която са изнесли почти 1000 концерта на четири континента. От 37 г. е женен за съпругата си Веселина, а от първия му брак с Доротея е синът му Кирил, който се радва на добра кариера в Рим. Има двама внуци.
На прага на 80-те, Маричков продължава да бъде изключително активен. Издаде наскоро автобиографичната си книга „На прага на времето“, а концертът с „Фондацията“ в НДК в края на април предизвика фурор.
– Г-н Маричков, „Фондацията“ натрупа 10 години и 1000 концерта на четири континента. Как започнахте?
– Интересното е, че повечето концерти сме правили в чужбина. Първото ни участие преди десет години беше след като здраво репетирахме в студиото на Дони в Театъра на армията. Нещо като генерална репетиция с новите ни акустични аранжименти на песните. Много хубаво стана и помня, че доста журналисти ни казаха: „Вие сте обречени на успех“! Така се оказа. Направихме още два-три концерта и хоп, появи се едно предложение от българите в Щатите за едно много голямо турне с препълнени зали и клубове. Обиколихме всички големи градове – Ню Йорк, Чикаго, Лос Анджелис, Сан Франциско. Разчу се и започнахме да получаваме предложения от европейски държави. Май ги обиколихме почти всички, без скандинавските страни. Бяхме в Канада, Япония, Южна Корея, Израел, Арабските страни (Дубай, Катар и Кувейт), дори в Австралия и Нова Зеландия. Всъщност в Африка, Южна Америка и Антарктида не сме били.
Отидохме чак до Тасмания, където видяхме прословутия тасманийски дявол, който се оказа едно наглед безобидно животинче, което прилича на черно прасе, но гледа проклетичко. На Дони там му падна шапката и се зачудихме как да я вземем, нали дяволът бил много страшен. Но някакъв служител на зоопарка влезе, свирна му и черното дяволче се махна. В Япония свирихме в един от най-малките клубове. Интересното беше, че имаше и японци. Двама седяха точно пред нас. Единият от тях по-късно дойде в България и се запознахме за втори път.
– Кой беше в основата за създаването на супер групата?
– Дони или Славчо имаха един друг проект, в който веднъж ме поканиха. „Бийтълс акустик“. Може би тогава им е хрумнала идеята да се съберем и да направим нашите песни в нови аранжименти. Когато ми се обадиха им казах, че имам предложение за китарист – Иван Лечев. Оказа се, че вече са говорили и с него. Най-хубавото е, че това, от което се опасявах в началото – дали няма да има сблъсък на его, въобще не се случи. Стана тъкмо обратното. Всеки от нас се радва, че свири с други добри музиканти. Вдъхновяваме се един от друг. И станахме не просто колеги, свирещи заедно, а добри приятели.
– В силните години на „Щурците“ и ФСБ през 80-те и 90-те не обмисляхте ли двете банди да се обединят в супер група?
– Нямаше как. Всеки имаше много работа. Това бяха най-силните години на „Щурците“, описани в книгата ми „На прага на времето“. Тя излезе наскоро и се получи доста интересна, пък и солидна – 576 стр., с твърди корици. Има доста истории разказани за „Щурците“. Да напиша тази книга ме убеди Веселина Паскова, но това не е жена ми Веселина. Нито Веселина, за която пея в песента (смее се). Другото, което много ми помогна, са моите бележници. Пазя ги в един кашон – по един за всяка година, от 1969-а до ден днешен. В тях съм си записвал всичко за концертите. В един момент достигнах 500 страници, за толкова ми беше договора. А виждам, че има още неща да кажа. От издателството обаче ме изненадаха, че всъщност съм написал 800, защото трябвало да ги сметна по друг начин. Наложи се да направя съкращения и така книгата завършва с активните години на „Щурците“, точно преди началото на промените в България. От издателството май ще ми предложат да напиша още една – за след това.
– Миналата година „Роулинг Стоунс“ отбелязаха 60 години, вие докога се виждате на сцената?
– Откъде да знам докога. Аз съм малко фаталист на тази тема. На последния концерт в НДК Валди Тотев изпя неговата песен „Футуролог“ и отиде с хармониката на микрофона. Славчо го подсети, че преди хармониката трябва да изпълни още едно парче и Валди с присъщото си чувство за хумор отвърна: „О, Боже, какво ли ще стане на 60-годишнината на „Щурците“. На същия този концерт Дони изведнъж обяви, че след година ще направим концерт за моя юбилей – догодина ставам на 80 години. И аз да си призная се уплаших, стреснах се. Не знам дали публиката е усетила това.
– Наследил сте таланта от дядо ви Борис Левиев, диригент на Музикалния театър, който е искал да станете класически музикант. Другият ви дядо, чието име носите Киро Маричков, пък е проектирал едни от най-красивите сгради в София, както и жп гарите в Бургас и Варна. Какви чувства ви връхлитат, когато гледате до тях залепените грозни постройки, вдигнати след това?
– Когато реставрираха и освежиха част от старите сгради, се видя каква прекрасна архитектура е имала София навремето. Най-хубавата улица в столицата се е наричала „Търговска“, била е някъде от паметника на Св. София – срещу „Шератон“, до Двореца. Партийния дом го е нямало. Не е била голяма, но разкошна. С луксозни магазини, кафенета и ресторанти с тенти…Елегантна и живописна с много красиви сгради, една грозна няма. Истински виенски булевард. Тази красота обаче е напълно унищожена от бомбардировките през Втората световна война. Единствената сграда, която има късмета да оцелее, е хотел „Империал“. Неин архитект е дядо ми Киро. Имало два варианта – да се реставрират и възстановят отново красивите стари сгради, или да се построят нови. Не е изненада, че е решено второто. Назначено е жури, което одобрява проект, с познатия ни партиен дом и прилежащия му комплекс в сталински стил. Работата започва с пълна пара и когато се стига до момента да се лее бетон, на обекта пристига комисията по възстановяване центъра на София, начело с големия руски архитект Алексей Шчусев. В един от ъглите на бъдещия комплекс стърчи единствената, оцеляла от бомбардировките сграда в района – хотел „Империал“. „Нашенци“ сочат красивата, макар и опушена сграда и казват, че ще я съборят, защото не пасва на новия комплекс.
Руският архитект не може да повярва на ушите си, че се канят да разрушат най-красивата сграда в София. Казва, че тя трябва да остане на всяка цена. Добре, че е бил той. Сградата е не само спасена, но ремонтирана и хармонично свързана с останалия комплекс. А кой е Алексей Шчусев – спасителят на сградата? Това е архитектът на мавзолея на Ленин в Москва!
– Дядо ви се е познавал с Елин Пелин…
– Не познавал, били са много близки – една четворка: дядо ми, Елин Пелин, проф. Балабанов и карикатуристът Александър Божинов. Имали са запазена маса в ресторанта „Средна гора“, който е бил в центъра, точно около местата, които са разрушени. Над тяхната маса е имало портрет на Алеко Константинов, който е седял на същото място преди тях. Елин Пелин, Балабанов и Божинов са били на смъртния одър на дядо ми. Той е починал на 46 години. Много е пушел, докато е чертаел.
– Жената на вашия прадядо – Елена, е сестра на Георги Странски, виден революционер и много близък с Христо Ботев.
– Той е от стария възрожденски род на дядо ми Киро от Калофер. Странски е бил може би най-добрият приятел на Ботев, кум и кръстник на дъщеря му. Завършва медицина в Букурещ. До него е адресирано и знаменитото писмо на Ботев от борда на „Радецки“.
Георги Странски е важна фигура в Съединението на Княжество България с Източна Румелия.
А прадядо ми Христо Маричков е бил учител и учил калоферските деца на трудолюбие и любов към българския език и история. В същото това училище, в което даскал Ботьо, бащата на Христо Ботев, е учил бащите на тези деца. Третият учител там бил даскал Финго – бащата на архитекта Георги Фингов, който е съдружник на моя дядо Киро. Двамата построяват заедно много красиви сгради.
– В „Щурците“ сте се събрали потомци на славни родове. Прадядото на Валди Тотев и Васил Левски са трети братовчеди.
– А на всичкото отгоре по друга линия с Валди сме далечни роднини. По друга линия в Калофер имаме нещо общо и с Иван Лечев. Говорили сме си, разбира се, с Валди на тази тема. Тъжното в цялата тази работа е какво се случи с тези родове и с тези велики българи след девети септември.
– Проследявайки родословното ви дърво, при вас като че ли е закодирано чувство за свобода?
– И това ми е носило доста неприятности. Както на мен, така и на „Щурците“. Затова, че не съм се примирявал и не съм си затварял устата. Още не мога да се отърва от този навик, въпреки че непрекъснато си повтарям да не го правя. И от време от време пак се случва да се изцепя да кажа на някой в очите нещо, което той не иска да чуе. Майка ми беше такава.
– С един дядо архитект имаше ли вероятност и вие да поемете по този път?
– Това е една от моите грешки в живота, че се опитах да стана архитект, но не успях. Завърших училище с една добра диплома, но не бях пълен отличник. От малък свирех на пиано, но ме мързеше да се упражнявам много. Предпочитах да ритам футбол
и да играя на двора с топчета. В един момент се разбра, че няма да вляза с пиано в Консерваторията и започнах да свиря на кларинет. И тогава рокендролът промени нещата. Имаше една вътрешна борба, която продължи около две години и накрая рокендролът победи. Оказах се в първата българска група – „Бъндараците“. Точно в този момент излезе закон, според който всеки, който кандидатства в инженерна специалност ще ходи войник само шест месеца. И аз реших да кандидатствам архитектура. Чертаех хубаво, рисувах добре, майка ми, която беше художничка, ми преподаде няколко урока – да нарисувам човешка глава, светлосенки, перспектива… Явих се на изпит. С рисуването се справих, но реших само една от двете задачи по математика. Не ми стигна бала за архитектура и взеха, че ме приеха в „Хидромелиоративно строителство“. По-късно се прехвърлих в Лесотехническия за по-лесно. Е, така и не станах инженер. През цялото време свирех, първо с „Бъндараците“, после с „Щурците“, това беше най-важното за мен. В крайна сметка окончателно се върнах към музиката.
– Сега рисувате ли от време на време, може би в карикатурния стил на Джон Ленън?
Рисувам си за кеф, понякога оцветявам с флумастери картинките. Нямам никакви претенции. Изрисувах „Щурците“, като нещо средно между човек и щурец. Измислил съм си едни герои, нарекох ги „Пръдльовците в потури“. Едни такива с мустаци, калпаци и потури, но с модерни шарени раирани фланелки. Имам една серия от карикатури с тях.
– Синът ви Кирил не стана архитект или музикант, а адвокат.
– Като баща ми, който започнал да учи право и дипломация в Сорбоната в Париж, но завършил в Лозана, защото Хитлер нахлул във Франция. Синът ми завърши право в Италия и сега работи там като адвокат. Много е музикален, даже в един момент започна да свири на китара. Показвах му някои неща, можеше да се развие, но точно както мен в пубертета, когато предпочитах футбола пред пианото, така и той много не залягаше. И когато баща ми стана посланик във Ватикана, Кирчо отиде с него и записа право. Там се запозна със своята Микела, която също беше студентка по право. Ожениха се и остана там, но си идва често. Има работа и в България, защото като се случи нещо с нашенец в Италия, все него викат да го спасява.
– Успявате ли да видите внуците?
– Внучката Виктория вече е голяма, завършва училище и ще е абитуриентка. Кани се да учи нещо от нововъзникналите специалности, които са ми малко неясни. Внукът ми Александър, за разлика от кака си, почти не знае български. Говорим си с него на английски. Засега е много добър ученик. По едно време като се появих у тях в Италия видях един малък комплект барабани, инсталирани в една от стаите. А на момче дадеш ли му барабани – край!
– Водите ли здравословен начин на живот?
– Не съм се старал, но от само себе си се получи. Първо аз не пуша, никога не съм го правил, страшно мразя цигарения дим. Почти не пия. От време на време пробвам някоя бира, а като отида в Гърция узо. Не обичам много месо, ама не съм и вегетарианец. Много тлъсти неща избягвам.
– Как сте със здравето, имате ли болежки?
– Освен с кръвното, имам проблем с колената, когато съм седял дълго време. Като стана ме болят и ми трябва известно време да проходя като хората. Има един лаф, че ако на 70 години се събудиш сутрин и нищо не те боли, значи си умрял. Това са си нормални болежки, не се оплаквам. За късметлия се смятам в това отношение.
– Късметлия сте и по отношение на съпругата ви Веселина…
– Веселина е моят ангел хранител. Тя най-добре от всички разбира моите, понякога лудешки пориви, защото вярва в стремежа ми към повече справедливост и хармония. При всякакви ситуации смело застава до мен и горещо ме подкрепя. Но заради вродения си интелект, чувство за мярка и баланс (нали е зодия Везни), винаги първа усеща, че с „размаха“ на някои свои „пориви“ мога да си навредя. В такива случаи кротко и нежно ме приземява и успокоява. Благодарен съм на Господ, че ни е събрал. Историята как сме се запознали на нейната абитуриентска вечер в Габрово, където бях в едно жури заедно с Валди Тотев и Георги Минчев, и как две години по-късно я срещнах в София, съм я разправял безброй пъти. Веселина никак не обича да споделям чувствата си към нея в интервюта. Казва, че това е нещо много лично и не е нужно да бъде разказвано пред широката общественост.
– Винаги сте следял изкъсо политиката, какво мислите за ситуацията в България?
– Преди да стана депутат във Великото народно събрание, изобщо не съм си представял, че бих могъл да се занимавам с политика, но се оказа, че разбирам тази материя по-добре от 90 процента от политиците, които гледаме по телевизията
Като влязох в Народното събрание, това което най-вече ме накара да се откажа беше някаква страшно негативна енергия, която се излъчваше и пълзеше като мъгла там вътре. Не можех да понасям тази атмосфера и си казах, а бе аз имам професия, с която правя хората щастливи. Пея им песни, какво ще се занимавам с нещо, което няма да ги направи по-щастливи. Отказах се от политиката и съм един от тези, които не подписаха Конституцията.
– Сега какво ви дразни?
– Дразнят ме много неща, но най-вече – алчността и глупостта. Имам такава песен в последния си албум „75“ – „Алчност и глупост“. Как няма един, който да погледне по-отгоре на ситуацията. Да разбере, че в нашата държава има стратегически много по-важни неща за решаване от тези, с които непрекъснато се занимават.
– А гласувате ли?
– Гласувах, но това беше първият случай, в който бях на границата да не го направя. В крайна сметка си казах, че не трябва да ставам един от маргиналите, които не гласуват.
Ще продължавам да гласувам и ако няма такива, които ми харесват, ще дам гласа си за онези, които най-малко не ми харесват.
