Петър КИЧАШКИ, пред в. „Галерия“
В последните години общественият климат значително се промени. Честно казано, това са основните климатични промени, които ме притесняват. Промяната на общественото настроение е толкова осезаема и видима, че има потенциала да преформатира целия начин, по който функционира съвременното общество. Заради мегафона на социалните мрежи, но и не само сме в ситуация, в която политическият пейзаж се изменя не по силата на промяната на нагласите на мнозинството от избирателите, както е било винаги досега, а напротив – по силата на крясъка на малобройните екстремисти. Такава политическа ситуация не сме имали никога досега.
Винаги в съвременната политическа теория промяната на нагласите се е случвала бавно и плавно. Тя е била плод на променени нагласи на мнозинството от избиратели. Вече не е така.
В момента промяната на нагласите се случва горе-долу по следния механизъм. Всяка политическа група и фракция се е окопала в собствен ров. В него те се изолират от всички, с които не са съгласни. Този ров става тяхно убежище от опоненти и врагове. Човешката природа обаче има нужда от конкуренция – конкуренция на идеи, на вярвания, на разбирания. Когато хората са лишени от възможността да спорят с някой, различен от тях, тогава те започват да спорят помежду си.
Липсата на външен коректив – някой с аргументи, различаващи се от твоите – ражда онази ехо стая, в която всички говорят едно и също и от силата на резонанса това говорене преминава в кресчендо. Как се изпълва в такава среда на тотално единомислие? В среда, лишена от конкуренция и съревнование на идеи? Единственият начин да се откроиш е да започнеш да викаш по-силно от всички останали и дори да опиташ да си по-екстремен в рамките на вашето политическо племе.
Мултиплицирайте това за всяко политическо племе на терена. Всичките са в отделни ровове, не кореспондират помежду си, а вътрешната динамика в групата им се определя от това кой ще е по-краен и по-остър във викането. Резултатът е такъв, какъвто го виждаме днес в политическата система на света. Екстремизмът взима връх, защото той е оставен без контрол. Толкова бързо се развиват политическите ексцесии, че вече неща, които до преди десетина години бяха разбирани като класически леви или ляволиберални, днес се считат за направо консервативни. Основните политически лагери се екстремизират, защото това е единственият им начин на функциониране в условията на прекъсната комуникация помежду им. Няма как да не се радикализира политическата система, след като тя е оставена без способ да се саморегулира. Единственият такъв способ е комуникацията между различните фракции.
Комуникация обаче няма как да има, тъй като се е настанил един тежък примитивизъм в отношенията между хората. Той се отразява основно в липсата на отношения въобще. Инакомислието е враг на модерния социалномрежови човек. Това се дължи на много фактори, но един от основните е свързан с оформянето на система от убеждения в обществения дискурс, която диктува, че думите са насилие. Ляволибералният медиен, университетски и политически естаблишмънт е установил и наложил на света, че лошата дума е равносилна на убийство. Поради това няма по-голям грях от лошата дума. Поради това е по-добре да не си говорим помежду си, защото ако си говорим, значи ще има вероятност да си кажем някоя лоша дума. А ако сме на различни мнения по важните въпроси, тогава вероятността да си кажем нещо остро се увеличава неимоверно. Затова, постулира този ограничен мисловен ред, трябва да не си говорим въобще. Това е единственият сигурен начин да не се обидим. Обидата, тоест нараняването на нечии чувства, се е превърнала в най-голямото престъпление, в най-голямото нарушение. Ляволибералният човек може да прости почти всичко, освен някой да му нарани егото.
В следствие на тази интелектуална верига се случва подсилването на изолационизма и разделението. Няма какво друго да се случи просто при отказ от комуникация между хора с различни възгледи. Всичко това почива върху грешното разбиране, че словото е равнозначно на насилие. Това е дълбоко невярно. Думите са важни, в това няма никакво съмнение. Думите оформят действителността, защото те са вербалното изражение на идеите. По същество идеите променят света, а думите са проводник на тези идеи, позволявайки те да се материализират в реалността. Но думите сами по себе си не могат да са насилие. По същия начин, по който не пистолетът убива, а човекът, който държи пистолета убива. Да се твърди обратното е просто невярно и създава фалшива реалност. Думите могат да провокират насилие. Да рационализират насилие. Да формират нагласи за насилие. Но те не са насилие сами по себе си. Насилието е насилие. Не думите, които могат да го провокират. Това е азбучно положение, което днес се забравя и игнорира. Мисловната верига, която приравнява насилието с евентуалните думи, които биха могли да го предизвикат, е грешен фундамент, върху който ние градим общата си обществена къщичка.
Върху тази сбъркана основа няма как да изградим стабилни обществени отношения. При приравняването на думите и насилието се постига извеждане на словото от социума. А това е първата крачка към разпад на същия. Както се казва в голямата книга – в началото е словото. Ако можем да си позволим фриволното перефразиране, бихме могли да кажем, че ако словото е в началото, то в края е липсата на слово. Това е инструментът, проводникът за разпад на цивилизацията. Свободата на словото не е приумица или прищявка на консервативните и умерените хора, както биха искали да го представят ляволибералите. Тя е реквизит на свободата. Без свобода на словото, няма свобода. Без свобода, няма модерна цивилизация. В този смисъл посегателството върху свободата на словото е едно от най-сериозните посегателства върху нашата съвременна цивилизация.
Необходимо е да има идеологическа и практическа съпротива срещу пъплещото премахване на свободата на словото. Не трябва да се допуска приравняването на думите и насилието, защото това първо убива свободата и второ тривиализира насилието. Ако да обидиш на някого чувствата и да му счупиш краката се приравни на едно и също нещо, това прави физическото насилие по-разпространено и достъпно. В този смисъл не слушайте ляволибералите, които искат да променят действителността и да я форматират в този свой нов дискурс. Говорете свободно, критикувайте, карайте се. Това може да изглежда грозно, но е много по-добро от алтернативата – този пъплещ авторитаризъм, който наблюдаваме в последните години.
