Интервю на Иво Недков за в „Галерия“
Стефан Аладжов е една от живите легенди на „Левски“ където играе общо 14 сезона от 1967 г. до 1981 г. Рекордьор по мачове за клуба в елита, носил синия екип в цели 368 двубоя! Безкомпромисен ляв защитник. Обявен за Футболист номер 1 на България за 1970 г. Носил е също екипите на „Спартак“ (София) (1964–1966), ДНА (Сливен) (1966–1967) и ЖСК „Спартак“ (Варна) (1981–1982). С националния отбор участва на две Световни първенства – в Мексико през 1970 г. и в Германия през 1974 г. Два пъти е бил помощник-треньор на „Левски“. Водил е още „Осъм“ (Ловеч). Дълги години работи в школата на „сините“.
– Г-н Аладжов, на 4 май отбелязваме 80 години от рождението на Гунди. Какво си спомняте първо, като чуете името на покойния Георги Аспарухов?
– На първо място, уви, е болката, че си отиде много млад. Гунди можеше да даде още много на „Левски“ и на България. Иначе ще го запомня завинаги като един страхотен футболист и страхотен човек. И усмивката! Тя никога не слизаше от лицето му. Винаги беше лъчезарен. Аз лично няма да забравя и как точно той ме прие първи в „Левски“, когато пристигнах там през 1967 година. Още не бях картотекиран даже, когато Георги Аспарухов дойде при мен. Каза ми да съм спокоен, ще се получат нещата, ще се наложа в „Левски“. Не може да си представите какво означава това за един млад футболист, който като ученик е ходил на мачове заради Гунди! Иначе ще отбележим датата със събиране на „Герена“, а на 3 май ще има честване и на плочата му на Механотехникума в „Редута“, където Георги е учил. Организира го фенклуб „Гунди“ от София, първият такъв в България. Сега има на много места.
– Казахте, че от ученик сте фен на Гунди, разкажете за тези времена?
– Аз съм левскар от дете, но едно време трябваше да учиш и тренираш в района, в който живееш. Сигурно е било правилно. Аз отрастнах в тогавашния Благоевски район, учех в 21-во и 22-ро училище. И започнах в „Спартак“. Ходех по мачовете не само на „Герена“, но и когато „Левски“ играеше на Националния стадион, на „Славия“. И то ходех заради Гунди. Няма какво да се лъжем, половината публика на стадиона идваше, за да гледа Георги Аспарухов! Той имаше особен чар. Казваха, че трябва да е на терена, дори ако седи на стол в центъра. Беше половин отбор! Много силен във въздуха, с глава пращаше топката, където си поиска. Отлично владееше играта и с двата крака, не знаеш накъде ще тръгне. Въобще много труден за пазене. За съжаление, някои защитници гледаха отрано да го сритат, за да го сплашат. Затова и краката му бяха в белези от горе до долу.
– И аз знам от съпругата му Лита Аспарухова, че особено в последните години е било страшно, едва ли не е мислил да спира с футбола?
– Няма да казвам имена и отбори, но особено при някои гостувания в провинцията треньорите започваха разборите с това как да бъде наритан Гунди. Имаше лаф, но то си беше самата истина, че Аспарухов и до тоалетна да отиде, стоперът трябва да е с него. Не му даваха да диша буквално, единият централен защитник се залепяше за него. А тогава системата на игра беше с либеро, тоест изпусне ли стоперът Георги, либерото го поемаше.
– Има ли някоя интересна история с него, която да е останала неразказана?
– Едва ли. Но все пак ще разкажа за една на морето. Винаги ходехме заедно със семействата в Слънчев бряг – Гунди, Иван Вуцов, Сашо Костов, Бисер Михайлов, аз… Хората там много ни се радваха, гледаха на Георги като на идол. Имахме приятели там, познавахме готвачи. Веднъж си направихме вечеря на плажа – взехме риба, бира. Седнахме на пясъка, а на 10 метра от нас се събра голяма група от спасители, служители по хотелите. Не смеят да ни приближат. И тогава лично Гунди стана и ги покани да се съберем заедно. Такъв човек беше, много земен и скромен.
– Знаем за офертата на „Милан“ към Аспарухов, споделял ли е с вас дали му се играе в чужбина?
– Не, той си обичаше много „Левски“ и нямаше никакво намерение да играе извън България. Но с тези слухове веднъж му направи проблем лично министър Ангел Солаков (дългогодишен министър на вътрешните работи и голям почитател на „сините“ – б.а.). Гунди тръгна на гости при приятели в Западна Германия. Солаков се уплашил, че ще бяга и наредил на границата да не го пускат. Естествено, Георги нямаше никакви такива намерения. Честно казано, той от пари много не се вълнуваше. Караше едно малко фолксвагенче преди прочутата спортна „Алфа Ромео“, с която загинаха заедно с Котков. Още помня номера му С9813, после го караше Стоичков, Пешев или Каменски.
– Историята със Западна Германия не я бях чувал?
– Не си спомням вече име, но единият от немците дори дойде на почивка с нас веднъж в Слънчев бряг. Излязохме на вечеря, май в ресторанта на новооткрития тогава „Кубан“, беше най-хубавият хотел в Слънчев бряг. С нас беше и Дейзи – момчето, което рисуваше рекламите на „Герена“. Като дойде сметката, немецът скочи веднага и не позволи на никого да плати. Дейзи седеше до мен и каза: „Ако знаех, нямаше да поръчвам само боб за мен, жената и дъщерята“. Човекът чакал някакви пари от София, които се забавили. И бил притеснен финансово, затова поръчал само боб.
– Споменахте гибелта на Гунди и Котков, къде ви завари новината?
– Бях си в нас. Чух по радиото и веднага прегря телефонът. Приятели ми се обаждах да кажат, че Гунди и Котков са загинали. Мъката беше голяма. Помня моментите, когато бяхме при ковчезите им на „Герена“. Те бяха заковани, защото все пак колата е пламнала. И процесията до гробищата. Много тъжен ден!
– Наистина ли е имало половин милион души, желаещи да изпратят идолите си?
– То няма как да бъдат преброени. Но опашките към „Герена“ тръгваха от площад „Пирдоп“, където се снимахме за мачовете с „Милан“. Той беше на светофарите преди Пожарната. Помня, че нямаше как да тръгне процесията към гробищата. И нарочно пуснаха слуха, че публиката ще може да се прости с Гунди и Котков на стадиона, за да влязат хората вътре и да се поосвободи коридор. Тогава тръгнахме. Наистина, хората прииждаха от цяла България. А дали са били 150 000 души или 500 000 души, няма кой да каже.
– Спомняте ли си първия мач на „Левски“ след кончината на Гунди и Котков?
– Да, трябваше да играем с „Локо“ (Пловдив) финал за Купата на Съветската армия, която тогава си беше Купата на България. Отложиха го. Все пак през август го изиграхме. Помня, треньор беше Йончо Арсов. Не направи никакъв разбор. Само каза – момчета, знаете за кого играем. Излязохме и бихме 3:0! Но някак си беше тягостно, никой не се радваше на спечелената купа. Все пак трябваше да продължим, защото „Левски“ е вечен!
– Има ли го сега този „левскарски дух“ на „Герена“?
– Ще го има, докато я има най-великата публика – тази на „Левски“. Е, жалко, че отборът сега не е в най-добрата ситуация, трудно ще играе в Европа. Но публиката се върна на трибуните, не изоставя тима и в провинцията. Само заради нея нямаш право да се разхождаш по терена. И когато поведеш с 1:0 като онзи ден с „Ботев“, не трябва да спираш. Това е „Левски“ – трябва винаги да играеш за още един гол.
