Илиана Раева – една от знаковите фигури в художествената гимнастика и българския спорт, празнува 60-годишен юбилей. Родена на 15 март 1963 г. в София, тя е първата от „златните момичета“ на Нешка Робева. В Амстердам (Нидерландия) през 1980 г. става първата абсолютна европейска шампионка. Освен в многобоя, триумфира на въже, обръч и бухалки. Избрана е за Мис „Европейско първенство“. Раева печели още титли и медали от световни, континентални шампионати и големите форуми.
През 1993 г. създава първия частен клуб по художествена гимнастика у нас – „Илиана“, в който започва да превръща своите „бебета“ в шампиони. После става и треньор на националния отбор. През 2004 г. извежда ансамбъла до олимпийски бронз в Атина. През 2012 г. оглавява родната федерация. Под нейно ръководство са извоювани стотици титли и отличия от големи форуми. Сред тях е олимпийският бронзов медал в Рио 2016. Постигнат е и най-големият връх в историята на родната ни художествена гимнастика – златото на ансамбъла на игрите Токио през 2021. Благодарение на мениджърските й умения България редовно е домакин на Световна купа.
Тази година Раева празнува и 40-годишен юбилей от сватбата си с Наско Сираков – един от най-добрите български футболисти в историята. Имат две дъщери – Славея и Виолета, и три внучки.
Интервю на Василен Димитров за в. „Галерия“
– Г-жо Раева, вашият живот във всеки един етап е стъпало към следващ връх. Каква е равносметка ви дотук?
– Равносметката е приятна. Имам семейство, което ми дава всичко, от което има нужда една жена, съпруга, майка и баба вече. Щастлива съм, че до мен е един много грижовен и обичан съпруг и баща. Отгледахме две прекрасни дъщери, всяка поела по своя път. Дариха ни с три страхотни внучки.
В работата постигнах доста сериозни успехи, като най-големият безспорно е златният олимпийски медал на ансамбъла от Токио. Гордея се със световни и европейски титли – абсолютни и на отделните уреди. Тази година честваме и 30-годишнината от създаването на клуб „Илиана“, който се установи като един от най-силните. След като станах председател на БФХГ го пое Ина Ананиева – моя възпитаничка, после треньор на олимпийски медалистки. Преживях множество лични моменти, които, разбира се, са били всякакви – хубави, но и тежки. Благодаря на Бог, че съм извървяла един дълъг път, много богат и наситен.
– Какво си пожелахте, когато бяхте на 10 години, 20, 30, 40 и 50 години?
– Не съм си пожелавала. Последните десетилетия основно здраве. Считам, че животът е една битка, непрестанна борба. На всякакви нива. Ежедневно. Така е с всеки човек и според пътя, който си е избрал, тези препятствия са по-лесни или по-трудно преодолими. Житейската ми философия е, че животът всъщност е промяна. Мисията на човека е да се променя да еволюира. Не да деградира. Пътят на човека трябва да е израстване във всяко едно отношение. Истината е, че никога, допреди 2-3 години, не си правех равносметка, за да анализирам какво и как съм свършила. Винаги съм била силно устремена само в настоящето, за да постигна целите си, и в бъдещето. Съдбата ми е отредила да се занимавам със спорт. А спортът е състезание. И все трябва да побеждаваш. Да побеждаваш като понятие, не само в спортния смисъл. До голяма степен характерът ми е формиран от спорта. Разбира се, изграден е и от преживените събития и от хората, които съм срещала по пътя си. Силно знаковите личности са дали
своя отпечатък в живота ми. Помогнали са ми в някакво направление.
– От този низ от успехи с кои се гордеете най-много?
– Бях и състезател, и треньор, и сега ръководител и на всяко ниво постигнах забележителни успехи. Най-скъпият и ценен безспорно е златният олимпийски медал. Разбира се, всяка победа е била много силно преживяна – всяка световна и европейска титла. Но загубите са имали огромно значение за мен. Те винаги са били трамплин. Никога не са ме обезкуражавали. Не ми е и минало през главата да се откажа, когато съм преживявала поражение и тежки моменти в един толкова субективен спорт, какъвто е художествената гимнастика.
Същото е и в живота ми, толкова динамичен и луд, в който всички събития са се изнизали в едно бясно темпо. За 60 години има натрупани неща за три пъти по 60. Съдбата ми е отредила да имам един наистина страхотен човек до себе си, който винаги ми е бил невероятна опора. В най-тежките ми моменти Наско е бил най-голямата ми сила. Начинът, по който ми е помагал, нещата които е правил, това което ми е казвал. Как ме е карал да приемам пораженията и бързо да излизам от тях.
Приземявал ме е след големите победи. Въобще една страхотна благодат е срещата ми с Наско.
Тя е белязана от изумителна страст в младите ни години. После с любов. А след това в живота се оказа, че ние сме си страшно нужни един на друг. Наско за мен и аз за него сме си били най-ценният човек в най-тежките моменти. Всичката тази луда любов и страст се трансформира в една уникална връзка, именно в такава посока. Безкрайно благодарна съм на съдбата, че го имам. Всъщност Наско ми е сродна душа, ангел хранител. Пазител. Всичко!
– Кога ви е било най-тежко?
– Много тежки моменти съм имала. В спорта, независимо колко печелившо и успешно да изглежда, съм преживяла страшно трудни моменти. Докарвали са ме до пълно отчаяние. Трудно ми е било като състезател, като треньор. Тежки моменти изпитвам и като ръководител. Винаги в тях обаче съм усещала някаква сила в себе си, една мобилизация, които не са ми давали никаква възможност да се предам. Да не се оставя на течението, на драмата, на ролята на жертва. Разбира се, имало е случаи, когато
съм била жертва, но не харесвам този образ.
Гледала съм най-бързо да елиминирам проблемите и да тръгна по пътя, който съм си представяла и който съм искала да поема.
– През 1978 година вдигате температура и не се качвате на самолета, в който при катастрофа загива голямата треньорка Жулиета Шишманова и ваши съотборнички. Вярвате ли в съдбата? В чудеса?
– Как да не вярвам? Та то се случи дори на рождения ми ден, тогава вдигнах температура, 40 градуса, и не заминах за турнира в Полша. Вярвам изключително много в съдбата. Както и в божията сила. Християнка съм, в чистия смисъл на думата. Имала съм много тежки моменти, здравословни, и катарзиси, но най-силният случай, когато съдбата ме запази, е да не се кача на този самолет.
Бях на 15 години, навърших ги ден преди трагедията, която даде много голям отпечатък върху живота ми.
На тази дата – 16 март, всеки път, толкова години, дълбоко в себе си аз коленича пред Бога и отдавам почит на тези велики личности, които загинаха в катастрофата.
Имах един интересен и странен случай, който никога не съм разказвала – живеехме в Барселона, когато Наско играеше за „Еспаньол“. През този период бях загърбила гимнастиката и се бях превърнала във футболна съпруга. За мен бе важно да съм до него, да е спокойно в семейството. Мъжът ми трябваше само да се концентрира и да играе футбол. Да следва и да върви изцяло по своята съдба и път.
И там, където живеехме – „Сан Джуст“, един квартал около Барселона, с малки къщички на хълмчета, подобно на „Симеоново“ и „Драгалевци“, в които бяха повечето футболисти на „Барса“ и „Еспаньол“, имаше квартален супермаркет. Една събота отивам да пазарувам. Най-спокойно си пълня количката. Много силно ме впечатли, че няма никой в магазина, а в събота е лудница.
– Да не би да е имало обир?
– Точно така. Чувам някаква шумотевица към касата и когато се обърнах натам, ми опряха пистолет в главата. Един човек с шалче на устата ми изкрещя.
„Стой, не мърдай!“. За част от секунда разбрах, че става много тежък обир. По това време имаше много тежки атентати на баските на ЕТА. Убедена съм, че този човек, защото му виждах само очите, по някакъв начин разбра, че съм чужденка. Не знам как съм го погледнала. Само се обърнах на другата страна и вече видях хората налягали зад щандовете. Бяха коленичили и ми казваха да дойда при тях. Лека-полека се придвижих с количката и буквално се свлякох до тях. Не знам тогава какво ме запази, какво ме спаси?
– Да не би да ви е разпознал?
– Няма как да ме е разпознал. Разбира се, на другия ден по вестниците бяха писали, че съпругата на звездата на „Еспаньол“ Наско Сираков е попаднала в обира в Сан Джуст. Че съм била директно заплашена с пистолет в главата. Това е също такъв момент, в който животът ми е бил на кантар.
Третият случай е, когато преживях много тежка четиричасова операция.
Бях почти с перитонит, с над литър кръв в корема си, благодарение на доктора тогава – Първан Григоров, Бог да го прости, оцелях. Последва сериозно възстановяване около 2 години. Това са трите най-тежки момента, които буквално са касаели живота ми.
– Силно вярваща сте, но уповавате ли се и на астрологията?
– Вярвам в астрологията, но съм самоука. Чета книги на такава тема. Интересно ми е да знам как планетите влияят на човека. Защото микрокосмосът е човешкото тяло, а макрокосмосът – космосът, са абсолютно неразривно свързани. Било ми е интересно да чета за различните планети, дотолкова доколкото човечеството е постигнало някакви резултати в развитието си. Харесвам книгите на Линда Гудман. За мен тя е най-добрата астроложка, която разказва как ни влияят планетите.
Вярвам в силата на числата. Това, което съм чела е, че космосът всъщност е математика, числа. Вярвам в нумерологията. Много единици има в моя живот. Например името ми. Сборът от цифрите в Илиана е единица.
Също и във фамилията. При рождената ми дата сборът от цифрите отново е единица. Според мен това не е случайно и дава отговори на някои въпроси за моята личност.
– Тази година ще празнувате още един юбилей – 40 години съвместен живот с Наско Сираков. Каква е тайната на брачното дълголетие?
– Ние много се влюбихме един в друг. Най-много се влюбих в характера на този хубав и харесван мъж. Много силен, лишен от всякаква суета, здраво стъпил на земята. Наско е изключително грижовен. Голям джентълмен… Да не казвам какъв грижовен баща е. Чувствала съм се все едно живея в приказките на Шехерезада.
Толкова съм била обгрижвана. Нищо не ми е липсвало с този човек. За трудните моменти вече казах – Наско е бил човекът, който най-много ми е помагал.
– С какво продължава да ви изненадва?
– Постоянно го прави. Всяка година на 8 март, някъде ме намира по пътя ми и получавам един разкошен букет. А това са все пак 40 години. Такива мили жестове ги умее страшно много. На един рожден ден беше напълнил целия ни басейн с червени рози. Не се виждаше водата. Плувах в рози.
– Планирате ли да отпразнувате юбилеите по по-специален начин?
– При всички случаи. Ще видим кога, но ще отпразнуваме на специално място или по много приятен начин.
– Позволявате ли си да му давате съвети за футбол и „Левски“?
– За тези теми никога не си позволявам да му давам съвети. Та той е един от хората, които най-много разбира от футбол в България. Когато е имал трудни моменти, касаещи отношения с хора, сме коментирали, говорили. Взаимно сме си помагали.
– Вашият баща е бивш ръководител на ансамбъл и футболен треньор. Комбинацията на любовта ви към танца и топката дали не идва оттам?
– Възможно е. Той е много деен човек. Навърши 90 години миналият декември, а е като едно момче. Толкова жизнен, толкова обича живота. Ето, на 8 март станах, а той беше приготвил едно страхотно цвете в саксия. Голямо училище ми е. С невероятна философия за живота е. Радва се на всяко малко нещо, истински. Голямо сърце е. Той е многопластов човек. Баща ми правеше най-различни предмети от ковано желязо.
Имахме вкъщи полилеи, лампиони. Работеше в Бърза помощ. Бил е ръководител на детски танцов състав, и на мъжки и женски. С оркестър, с певици. Ходил е на турнета. Спечели един международен фестивал в бивша Югославия – „Радостта на Европа“, с фолклорни трупи от целия континент. Моят баща е човек с много богата история. Няма чии гени да нося, освен тези на майка ми Виолета и на баща ми Райчо.
– Кои са техните най-ценни уроци, които предадохте на децата си?
– Научили са ме много да давам, да уважавам. Прихванах от тях тази нестихваща енергия и любов към живота. Сигурна съм, че в гените си нося и това да не се плаша от трудностите. Те ме мобилизират, провокират. Те не отчайват и обезкуражават.
– Какви са отношенията с дъщерите ви Славея и Виолета – като на майка и дъщери или като с приятелки?
– Като приятелки. Те вече са жени. Различни са – деца на своето време. Всички сме подвластни на времето, в което живеем. Разбира се, приличат и на нас, което е много естествено. Те например нямаха никакъв афинитет да станат спортистки. Не съжалявам за това. Никога не съм се налагала, както сега и за внучките ми. И двете ми дъщери идваха в залата, страшни таланти бяха, имаха страхотни качества, но нямаха желание да тренират. И ги спряхме.
Илиана – внучката ми, започна с огромно желание да тренира и на четвъртия месец каза, че не иска повече. Не й било интересно. Сега другите две внучки искат да тренират, но са мънички. Ще ги видим. Ако те желаят, ще се занимават, да, но нямам никакви амбиции някой да ме наследява.
– А каква баба сте?
– Досадна. Непрекъснато преследвам внучките и ги карам нещо да ядат, айде сега обелена ябълка, хайде сега нарязана краставичка, тортичка…Правя им обеди, вечери. Направо като ме видят, бягат от мен. Прекалено грижовна баба съм. Много си обичам внучките.
– Какво се случва с вашата партия „Обединена България“?
– Закрих я преди две години. Отчаяна съм от политиката. Смятам, че това, което видях по времето, което имах партия – „Обединена България“, добих поглед отвътре. Страшно малко са интелигентните личности, които биха могли да направят нещо. Болшинството са едни комплексирани, неосъществени хора драпащи и лазещи по корем, за да се докопат до Народното събрание и да станат депутати. Повечето нямат морал. Много съм отвратена от политиците.
– Въпреки това, ще гласувате ли?
– Винаги гласувам.
– Бихте ли описала живота си в книга, след тази на съпруга ви?
– Честно казано, не съм се замисляла сериозно. Може би, когато се оттегля. Обичам да пиша. Даже имам и стихове. Писала съм ги при силни емоции през годините. Никога не съм ги споделяла, те са преживени моменти. Интересното е, че всичките стихове са ме връхлитали през нощта. Тогава ми идва музата. Нощта ми дава такава сила и спокойствие. Първото написах на десет години и посветих на Мария Гигова (трикратна световна шампионка и дългогодишен председател на федерацията – б. а.). Второто такова избухване беше, когато бях на 19 години и беше за Наско. Даже мисля, че го има в неговата книга. След това посветих стихове на годишнината на майка ми и баща ми. Последното стихотворение е за силата на моето сърце. Написах го след два-три много тежки дни на световното първенство през 2019 г. Нямам много стихове, но са силни.
– Ако се бяхте родила в друго време, като коя личност щяхте да бъдете? Някоя жена воин?
– Не знам как изглеждам в очите на хората. (Смее се.) Явно такава. Аз обаче съм жена, която много обича да бъде обгрижвана. Лежерна.
Имам две лица. Едното е професионалното – Илиана Раева, която свързват с художествената гимнастика. Другото ми лице е на съпругата, майката, бабата. Тази Илиана Раева, която няма нищо с публичния ми образ. При всички случаи въпросната историческа личност ще е някоя, която ще тръгва да осъществява някоя кауза пердута. Както беше с художествената гимнастика по време на годините на демокрацията. В друго време също съм щяла да се занимавам с нещо, което е трудно в очите на хората. Обожавам да скоча с двата крака в кауза, която изглежда безнадеждна, загубена, и да я осъществявам.
