Легендарната треньорка Нешка Робева е родена на 26 май 1946 г. в Русе. Завършва Хореографско училище, впоследствие и ВИФ. Участничка е на 4 световни първенства, вицешампионката в многобоя и носителка на още 8 медала на уредите. От 1974-1999 г. е начело на националния отбор, превръщайки се в най-знаменитата треньорка по художествената гимнастика и еталон за професията си във всички спортове. Нейните „златни момичета“ печелят 294 медала от големите световни форуми.
През 2000 г. Нешка Робева създава трупа („Нешанъл арт“), с която представя съвременна интерпретация на българския и балкански фолклор. При огромен успех изнася близо 1000 представления в страната и чужбина. Последното – „Купон по нашенски“, беше на 12 декември в НДК и отбеляза 20-годишния юбилей на трупата.
Нешка Робева е носител на почти всички държавни отличия, а също и на грамота за принос към световния женски олимпийски спорт.
Известна е и със смело отстоявана гражданска позиция. Депутат е в две Народни събрания. Съучредител е на създадения през 1988 г. Обществен комитет за екологична защита на Русе – първата неформална дисидентска група в България.
Има дъщеря – Аглика и внучка Рада. Проявява пословичното си трудолюбие в градинката на село Трудовец, където се оттегля преди години.
Интервю на Василен Димитров за в. „Галерия“
– Г-жо Робева, повече от 20 години правите спектакли, последният „Купон по нашенски“ в НДК през декември обаче беше по-специален, защо?
– Предишните години правехме турнета, с което можехме и помагахме на много повече хора, клубове, различни състави. Тази година (след двугодишно прекъсване заради пандемията) реших, че дължа на момичетата и момчетата, с които започнах и повече от осемнадесет години работех, благодарност. Поисках да направя спектакъл не
с тях, а за тях. Да, но когато ги извиках, за да ги уведомя за решението си, те всички, в хор, заявиха, че искат да участват?! Буквално онемях. Понапълнели, не играли години. Не издържах и отстъпих. И се получи. В действителност аз не направих спектакъла, а просто избрах и донякъде подредих участниците.
– Какво ще правите след като приключите със спектаклите?
– Кой казва, че бездействам? На село има толкова много и интересна за мен работа. А заради тях – моите момичета и момчета, може би догодина, ще направим турне. Има толкова много таланти, които да покажем и толкова много нуждаещи се, на които да помогнем.
– В кое амплоа се чувствате повече в свои води – на треньор или творец?
– В изкуството, разбира се. И в спорта, и в изкуството има пристрастие, но в спорта има и оценки, от които зависи дали състезателката ще получи или не медал. В изкуството, ако не те харесат, най-много да те освиркат или замерят с нещо меко – домат, яйце и т.н. Това в кръга на шегата. Не обичам изпити и състезания, колкото и невероятно да звучи.
– По време на големите ви успехи като треньор, публиката издигаше плакати: „Нешка няма грешка!“. Кои са грешките, за които съжалявате?
– При мен грешки, колкото искате, все пак това е 76 години живот. И тъй като са наистина много, не искам да омаловажа или пренебрегна някоя, като дам предпочитание на друга.
– Какви са ценните уроци, на които ви научи спортът и вашата треньорка Жулиета Шишманова, от която започна възходът на българската художествена гимнастика?
– Да приема новаторството и риска. Борбата. Без борба няма победа. Това запомних от Жулиета.
– Дълги години бяхте президент на клуба по художествена гимнастика „Левски“. Търсят ли ви за съвети?
– В момента съм член на Управителния съвет КХГ „Левски“ и почетен председател, каквото и да значи това. А то нищо не значи. Предадох поста преди две години на по-млада колежка. От време на време отивам да ги видя и ако мога да помогна с нещо.
– Кой ваш спортен успех считате за най-значим?
– Имаше успехи и неуспехи. Когато завършим с успех, веднага идва въпросът, а сега накъде? Когато завършим с неуспех, аз съм длъжна и поемам отговорността. Не мога да отговоря на въпроса ви. Не мога да класирам успехите.
– Имате ли си витрина за наградите и медалите?
– Не, разбира се. Някои ордени и медали откраднаха. Тези, които са останали, смятам да подаря на музея. Пък и за какво са ми? За мен това е минало.
– Чувате ли се, виждате ли се с вашите „златни момичета“, пръснати из целия свят?
– И се чуваме, и се виждаме. А те наистина са златни и не са мои. По-скоро може да се каже, че аз съм тяхна.
– Коя беше вашата любимка? Другите усещаха ли го?
– Безспорно, като всеки човек съм харесвала някое момиче повече. Никога обаче, абсолютно никога не съм го показвала. Нито пък съм си позволявала предпочитания при определяне на отбора. Мисля, че на всички съм оказвала еднакво внимание. И на всяка съм се старала да дам най-доброто.
– Наистина ли диетата, на която подлагахте вашите състезателки, беше толкова спартанска?
– Не знам докога легендата за гладните гимнастички ще битува. Да, не ядяха на корем, но всеки лесно може да се досети, че пословичните тежки и продължителни тренировки, биха били невъзможни за гладни хора.
– „Гладуването“ е раждало и забавни случки…
– Едно от момичетата нагъваше буркан с нутела, а аз бясна, го грабнах и разбих в стената.
Девойката качваше килограми, а обясняваше, че нищо, ама абсолютно нищо не яде. И не е яла. След като ми мина ядът, я попитах: „Ха сега да видим, какво ще ядеш?“. А тя ме гледа с всичката си възможна омраза и заяви: „Ще ям! Ще ям! Обувките си ще изям и пак ще ям“. По-късно момичетата й подариха тениска с рисунка на обувка със зъби. Имаше тежки моменти, но имаше и много смях и закачки.
– Като дете сте била лудория. Пакостите ви бяха ли достойни за Пипи Дългото чорапче?
– Не съм сигурна, че Пипи Дългото чорапче е била по-любопитна или по-изобретателна в лудориите от мен. Щом леля Ванга, „надниквайки“ в детството ми, се закахъри. Например, да поведеш бандата и да надупчите и съсипете цял бостан, за да откриете някоя зряла диня или пъпеш. Или пък да извадите платовете на клиентите, ако леля ви е шивачка, и от всеки да отрежете парче за рокля на куклите? Или при купонна система и глад, ама наистина глад, да събирате яйцата, за да правите с тях и пепел питки за куклите. До тук ще спра. Никога не ме пипнаха с пръст за тези лудории. Не ме удариха,. Не ме набиха. Наскоро в предаването по БНТ – „История.БГ“, слушах как един „историк“, опитвайки се да убеди група пубери колко страшно е било при социализма, им обясняваше за шамарената фабрика. И пак доста артистично ги питаше дали знаят какво значи това. Добре, че не попита мен. При всичките ми пакости и дивотии, веднъж не бях пипната дори с пръст. Пакостите ми си ги биваше, наистина.
– В балетното училище „стриктната“ Нешка Робева е била с намалено поведение. Защо?
– Да, защото в междучасието играехме карти в съблекалнята, а момчетата пушеха. Не само намалиха поведението ми, но имах и последно предупреждение за изключване, въпреки че бях отличничка.
– Считана сте за чепат характер? Приемате ли го или по-скоро, че сте борбен дух с изострено чувството за справедливост?
– И едното, и другото.
– Никога не сте се бояла да изразявате позицията си – и преди, и сега. По времето на социализма или демокрацията може да бъде чут гласът на истината?
– Страхувала съм се, но срамът от страха е по-голям. По времето на социализма истината кънтеше, защото, оказва се, че страхът бе толкова голям, че рядко някой си разрешаваше безразсъдството да я изрече. Сега не е толкова страшно, сега може куп хора да я крещят и никой да не я чуе. Сега политически коректните медии нямат никакъв проблем да удавят всяка истина за нула време. Или да окашмерят всеки, разрешил си да повярва в силата на истината и да я изрече.
– Вашите битки са не само в спорта, а и житейски, политически. Излизали сте най-отпред при граждански протести – на Комитета за защита на Русе до подкрепата на екобранителите на Иракли. Защо нямаме гражданско общество?
– Защото има стихче за това, че преклонената главица остра сабя не сече. Защото има и друго – „ Не сме народ, не сме народ, а мърша“. Петстотин години – безправие и терор не се преодоляват лесно. Робската психика ще тегне още векове, ако ни има българите…
– Какво мислите за сегашната политическа ситуация. Има ли надежда за България?
– България ще я има, а българите? Един Бог знае. България е свещена земя. Страната ни заслужава по-добър народ от нас. Ние не я ценим, не я пазим. Ние към собствената си страна сме варвари.
– Ако ви поканят, бихте ли влязла отново в политиката?
– Канят ме. И са ме канили. Не! Не им вярвам. Пък и не мога да бъда в стадото. Впрочем, аз не мога да гласувам по команда, още по-малко мога да бъда като някои зализани момченца, които влизат по партийна листа и само след месец „прозират“ някаква своя, по-изгодна истина и хоп – независими. А след това – хоп в печелившата, според тях, партия.
– Разочарована ли сте от БСП? За кого ще гласувате на следващите избори?
– Не, не съм разочарована от БСП. Идеологията ми допада и не може да ме разочарова. Приемам я напълно. Разочарована съм от хората, от ръководството, от роенето на групи и групички, от публичните им препирни. Когато Корнелия Нинова вкара БСП във властта и начерта червени линии, си казах, че така е правилно, че партията ще бъде коректив. Когато „Продължаваме промяната“ прекрачиха първата линия и БСП не реагира, ми стана ясно, че всичко е било игра. Втора, трета, четвърта. Ама БСП гласувало против, ама не било съгласно. И какво от това? Още първият път трябваше да напуснат коалицията. Да напуснат, защото това са очаквали поддръжниците им. А лъжите с оръжието? Израел, например, изнася определен вид оръжие с клауза в договорите, че реекспорт не се разрешава. Лъжите се навързаха прекалено много и на изборите БСП си изяде шамарите.
Още нещо – подаваш си оставката. Да, ама оставаш. Били те искали. Тодор Живков в последните години прие, че подадена оставка се приема. Край! Иначе се получава нещо много некоректно. Нещо грозно, като поведение.
– На спортния терен водехте битки с Русия, със СССР преди това. Как приемате агресията на Путин в Украйна?
– С нито една държава не съм воювала. Моите битки са били само на спортното поле. Нас ни възпитаваха в спортсменство. А що се отнася до агресията на Путин – не бих я приела. Бих я заклеймила с цялото си същество, ако не знаех толкова много. Или ако черпех информация само от официалните медии. Или ако не беше наложена просташката цензура, която сама по-себе си, буди съмнения. Какво се крие? Какво хората не трябва да знаят? Пропагандата?!
Простете ме, държа да знам повече. Да имам двустранна информация и сама да вадя изводи и решавам къде е истината. Глупава, обидно глупава пропаганда – абсолютно сатанизиране на едните и обожествяване на другите. Помните ли този виц от времето на социализма. „…и аз в бяло…“.
Руснаците били терористи, убийци, крадяли сешоари и перални. Изнасилвали деца. Чудя се как още не са се сетили, да кажат, че ги ядат. И на всичко това трябва безрезервно да вярваме? И дума не се съобщава за „Майдана“. За хилядите избити, за „Алеята на Ангелите“. За фашизираните банди.. Колко още „тайни“ да изброявам? Защо се мълчи? Защо се крие? А признанието на Меркел за Минските споразумения? За идиоти ли ни смятат, наистина? А дали пък не сме? Когато ми подадат монета, аз искам да видя и двете страни.
– Защо решихте да заживеете на село – в Трудовец, чието име напълно се вписва във вашия характер и трудолюбие?
– Наситих се на града, на шумотевицата, на темпото и динамиката на живот. Обичам селото. Тук всичко ми е интересно. Любопитна съм. Ето поставих парник, насадих. Имам салатки, чесън, лук, спанак. Радвам им се, като на деца. Животинките, растенията, дърветата, изобщо всичко е ново за мен. Ново и интересно.
– Гледате кучета, по едно време бяха стигнали до 30. Някои изпратихте в Германия. Колко питомци има сега в двора ви?
– Отгледах 28 до четвъртия месец и приятели помогнаха да ги изпратим. Сега са две кучета и две котета. Невероятни са. И да разказвам, надали хората ще разберат, но те са част от семейството ми. Отивам в София и бързам да се върна. А те ме чакат. След като ми се обяснят в любов, скачам в пералнята.
– Знаят ли хората чия дъщеря е Аглика?
– Аглика е силна и твърде самостоятелна жена, мисля че няма случай, в който някой може да каже, че Нешка Робева пробутва дъщеря си. Никой не се е намесвал в решенията ми какво да уча или работя – същото правя и аз. Нито, когато беше малка, нито, когато порасна съм се бъркала в живота й. Справя се сама – никога, нищо не е поискала или ако го прави, то е твърде рядко.
– Как се справя след загубата на мъжа до нея?
– Дори след нещастието, което я сполетя, не съм я чула да хленчи. Работи, има твърде отговорна работа – одитор е. Гледа дъщеря си, помага и на мен.
– Внучката Рада на колко години стана и къде учи. Има ли увлечение по някакъв спорт, изкуство, танци? Каква иска да стане?
– Внучката Рада скоро стана на 14. Записа ударни инструменти в Музикалното училище. Увлича се по хард рока. Изобщо тресе я пубертет.
– Коя е най-необикновената случка при честите ви посещения при Ванга, на която много вярвахте?
– При нея всичко бе необикновено. Толкова много съм разказвала, че не знам има ли още нещо, което не съм казала. Толкова много книги издадоха за нея. Има, разбира се, и много спекулации.
– Как сте със здравето? Пиете ли добавки, билки?
– Ами имам здраве на 76-годишна жена. Не пия добавки. Бера липа и си я суша. Пия чай от тази билка, като понякога сипвам малко ром.
– Имате профил във Фейсбук. Какво мислите за това, че все повече хора прекарват голяма част от времето си в социалните мрежи?
– За съжаление, отчуждението все повече затваря хората и ги приковава към компютрите. И за още по-голямо съжаление, Фейсбук и изобщо социалните мрежи, се превръщат в клоака, където хората изливат недоволството си без задръжки, без скрупули. Социалните мрежи са добре измислени от кукловодите. Жалко, аз доста рядко влизам. Старая се да спазвам добрия тон, въпреки че понякога ми се иска да наругая някого.
Лично аз съм се задължила, ако влизам да е след работния ден. Гледам да съм повечето време на двора, с цветята и животинките. Задължавам се да не гледам телевизия и да чета – всеки ден.
– Къде изкарахте Коледа и Нова година?
– Със семейството. При нас това е закон. Коледа празнуваме заедно. На Нова година Рада бе поканила приятелчетата си и аз от рано мислех какво да им сготвя.
– Какви са очаквания ви за новата година, обещала ли сте си да опитате нещо ново и да приключите с нещо старо?
– Искам войната да спре. Моля се за децата. Никога нищо не си обещавам,
нито правя планове. Като треньор живеех и работех по план. Имах график за деня, за седмицата, за месеца. Да, тогава имах планове, графици, режими, обещания и т.н.
