Страхил Делийски е роден на 10 февруари 1981 година в с. Дерманци, Ловешка област. Завършил е езикова гимназия в Плевен, а по-късно политология в Софийския университет. Асистент е в катедра „Политология“ на СУ „Св. Климент Охридски“. Вестник „Галерия“ го потърси за коментар по повод нестабилната политическа обстановка, както и за прогноза за 2023 г.
Интервю на Евелина Гечева за в. „Галерия“
-Вътрешнополитическият живот у нас и вихрещото се напрежение между партиите ли са причината хората да си мечтаят за други форми на управление, като президентска република, например?
– Този въпрос предпоставя и отговора – двете неща са свързани. Различните хора разбират по различен начин работата на политическата система. Но съвкупно масовото усещане е, че тя не си свършва работата. И следователно субектите в нея не се преживяват като легитимни, като субекти, на които може да се доверят гражданите. Това е ключова част от магията на демократичната система, на демократичния режим. Това е в основата на демократичния мит – вярата, усещането, че някой те представлява и ти можеш да му се довериш, от една страна, и участието в този процес каквото са изборите, което пък е ритуалът на демокрацията. И ние виждаме, че през отказа за участие в демократичния ритуал това е признание за слаба вяра в демократичния мит. Оттук и големият въпрос – какво следва, защото проблемът е не само в България.
Това, което се случва у нас, е нормално за един по-широк и не само европейски контекст. Така че не бива да си мислим, че става въпрос за нещо, което е резултат от нашия лош ген, недостойна съдба или неприятна култура. Не, това се случва навсякъде. Но какви са пътищата? Единият път е да кажем – трябва да поправим демокрацията. Другият път е да кажем – ами тя като не работи, по-добре нещо, което работи, а може и да не е демократично. Опасявам се, че тенденциите не само в България, а и в Европа и отвъд Европа по-скоро отразяват втория път – демокрацията не работи, за какво ни е. Докато първата алтернатива много по-малко се чува – демокрацията не работи, трябва да я накараме да работи. И това е фундаменталният извод от последната година. Ако тази година показа нещо категорично, то е именно това, че хегемонията на демократичния разказ е пробита. Не защото е лоша, не защото е невярна, просто е пробита. И ние трябва да направим нещо по този въпрос.
-Как да обясним това на хората, които все повече губят доверие в политиците?
– Ами когато им се предложи политика, каквато тези хора искат. Защото ние сме редуцирали демокрацията до процедура – тук има избори, мнозинство, не знам си какво. А в същината на демокрацията, нежели на парламентарната демокрация, стои идеята за възможност на всеки със своя интерес да участва във вземането на решения за колективната ни съдба за общия ни живот. Всеки да може, всеки да участва, на всеки да му се чува думата. Без процедурите да отразяват тоя принцип, се нарушана митът на демокрацията. Той може да работи само по този начин – ако процедурите отразяват принципа. Ние това го нямаме. Не виждаме, и това го казвам може би за петдесети път. Не можем да имаме политическо равенство в ситуация на тежко икономическо разслоение.
-Това като че ли постоянно ни убягва…
-А в основата на идеята на демокрацията е равенството. Не можем да имаме демокрация, когато социоикономическите проблеми, въпросите за преразпределението, са тотално извадени от политическия дебат. Това са технически въпроси. По тях не се спори. То е ясно какво е. Огромната част от мнозинството очевидно иска друга политика. То иска да се види представено. А не е. И това е големият проблем. Просто настоящите субекти на политическо представителство представляват една малка част от българското общество и неговите интереси. Така не можем да имаме работеща демокрация и доверие.Когато повечето са представени, мнозинството ще победи или интереса. Но неговите желания и интереси ще бъдат отразени в политическия дебат. Ще бъдат обект на дискусия и на власт. А сега не са.
– Тоест, ако трябва да определим някакъв нов дневен ред в българската политика, коя би била първата точка в него, как бихте я формулирали?
-Превръщането на всички, които се наричат партии, в партии по същество. Това е абсолютно задължителната първа точка. Защото представителна демокрация освен без доверие в мита, без покриване между принципи и процедури не може да съществува и без смислени политически партии. Това е третото условие. Ако едното е много трудно, като се говори за принципи и за смисъл, то това изглежда може да се реализира в един по-краткосрочен план. Не знам обаче партиите дали са готови да направят такова нещо.
Да, това е големият въпрос всъщност.
Защото партия означава част от цялото. Част, която защитава интересите на част от цялото общество. Готови ли са те да се лишат от комфорта да защитават интересите на четирима спонсори или са готови да представляват интересите на някакви хора – други освен спонсорите? Естествено, там, където интересите на спонсорите се покриват с интересите на социалните групи е чудесно, но не винаги е така. А като гледам какви предложения постоянно има в НС, а то напоследък и няма много предложения за политики, с какви програми влизат партиите, как се формулират приоритетите на едно бъдещо и все неслучващо се мнозинство и управление, се вижда, че там приоритетите на множество социални групи липсват. Има консенсус по това между всички политически субекти.
-Дали има ясно ограничение в българския политически живот между ляво и дясно как мислите или това е отживелица както твърдят някои?
-Когато социоикономическата проблематика е деполитизирана, то тогава няма левица. Просто няма левица в България в момента и това е очевидно. Имам предвид, че няма партийно силно организирана левица. Това вече дори е банално. Сигурно го знаят и учениците в началния курс.
-А идеята за ново ляво обединение – какво да очакваме?
-Това, което видяхме в НДК ли? Това е стара завера за остатъчното наследство на БСП Това не е ново ляво обединение. И повече не искам да го коментирам.
-Ами да погледнем напред тогава. Новата година може ли да донесе нов политически субект или субекти?
-Може. Най-добре е в такива случаи да се опираме на политическата теория. Тя може да ни бъде много полезна, за разлика от пиарските сладкодумия, които слушаме в пленарната зала. Та в такива ситуации на много ниско доверие към демократичните институции, на люшкащо се обществено мнение, поляризация и т.н. единствените субекти, които могат да реализират някаква власт, са тези, които не зависят от общественото мнение, от демократичната санкция. Това са бизнесът, църквата, армията, банките. В този смисъл най-нормалното нещо е те да управляват в една такава ситуация. Чака ни доста дълъг период на управление на субекти от тази група. Не си представям БПЦ да застане начело на държавата, но ако се наложи, може и така да стане. Аз се пошегувах скоро, че това ще бъде много добър вариант, защото на всяка критика към управлението ще бъде отговаряно „Само господ може да ме съди“ и ще има съгласие по всички национални приоритети. Но в контекста на такава тежка органична криза на българското общество и политика, това са субектите, които реално могат да осъществяват власт. И я осъществяват. Бъдете сигурни в това.
-Доста интересна теза, колкото и да е шеговита, тя може би би отговорила и на очакването за стабилно управление. Защото едно такова управление би било и стабилно. Или не?
-Забележете какво се говори. Някакви неполитически кабинети. Нещо, каквото никой не е виждал. Всички едновременно ще го подкрепят и няма да го подкрепят. Какви форми на политическа субектност се търсят, за да решат този проблем? Всичко друго, но не и политическо. А някой трябва да управлява. Щом няма да управляват партиите, значи някой друг ще трябва да управлява. Абсолютно логично. Но пак казвам, историята и политическата практика познават такива периоди. Ситуацията е такава и колкото по-ясно си даваме сметка за характеристиките на ситуациите, толкова по-адекватно ще можем да действаме. И всеки трябва да си даде сметка. ГЕРБ – за това, че са в изолация и вероятно има защо. БСП – защо са в това състояние. ПП трябва да си дадат сметка защо след тяхното управление Борисов и ГЕРБ изглеждат като титани в очите на немалка част от обществото. ДБ да се замислят за собствената си политическа тежест и все пак да разберат, че каквото и да си мислят те, това не означава, че всички трябва да мислят като тях. Така може да се реши тази ситуация.
