Негово Високопреосвещенство Западно- и Средноевропейският митрополит Антоний е роден на 17 януари, Антоновден, 1978 г. в Стара Загора. Неговите родители са изселници от Гюмюрджина (дн. Комотини). Основното си образование завършва в родния си град. През есента на 1993 г. постъпва като ученик в Пловдивската духовна семинария „Св. св. Кирил и Методий“.След завъ ршването на семинарията с отличен успех през 1998 г. е приет за редовен студент в Богословския факултет при Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
Интервю на Николина Александрова за в. „Галерия“
– Ваше Високопреосвещенство, вие сте млад духовник, как се решихте да станете монах толкова рано?
– Иисус Христос се обръща към своите ученици, а към всички нас с думите: „Не вие Мене 
избрахте, но Аз вас избрах“. Така че пътят на свещенството е път, към който Бог призовава всеки един от нас. Стига да сме отворили ушите на сърцето си, за да чуем Неговия призив и да се отзовем. Оттам нататък Бог дава сили на всеки един от нас да реализира своите таланти, които съм Той е вложил във всеки човек и всеки според силите си изпълнява своите обязанности, било като пастир, архипастир. Всеки, комуто Бог е проверил душите на човеците и трябва да представи един ден, като оправдание пред Неговото лице, след края на неговия пастирски живот. Да проявява пастирска любов и грижа, както Бог се грижи с любов за нас човеците и свещеникът трябва да проявява тази грижа и любов. Така че това е един дълъг, нелек път. Често той е изпълнен с много трудности и изпитания, но когато човек има твърда и непоколебима вяра и упование в Бога, Той го подкрепя и го насърчава в трудни моменти. И Бог подпомага в пътя свещеника – един изключително отговорен път, в носенето не само на своя личен кръст, който всеки християнин получава, когато приеме Свето кръщение, но и в носенето на тежкия кръст на отговорното служение и воденето на човешките души към спасение.
Връщайки се назад във времето разбирам, че Бог невидимо е наставлявал моя път и един ден, през една лятна ваканция, при посещението ми в един манастир, аз изявих желание да уча в Духовната семинария, това е средно духовно училище. Там, запознавайки се с богословската наука, с учебните занятия, изучавайки клиросното пеене, усвояването на практическите уроци в храма, които са свързани с богослужението…
Няма как една човешка душа да не трепне и да не се запали от пламъка на вярата, вярата която се разгаря в сърцето ни.
Това се случва с всеки един християнин, който участва активно в църковния живот. По-късно, във времето на моето следване в Пловдивската духовна семинария, се появи желанието ми да стана духовник, свещенослужител на Българската православна църква. След като завърших средното си образование, продължих в Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и взех вече категорично това наистина важно и отговорно решение да следвам Христос в монашески подвиг. През 2022 г. получих монашески постриг в Клисурския манастир „Св. св Кирил и Методий“. Така, стъпка по стъпка поех пътя на следването на Христос – първо като монах, после като йеромонах и архимандрит. По-късно бях преподавател в Пловдивската духовна семинария и там бях избран от Негово Високопреосвещенство Пловдивският митрополит Николай за негов протосингел в Пловдив, когато той беше избран за Пловдивски митрополит. Оттогава и досега винаги съм следвал неотклонно своя път, изпълнявайки своето послушение на всяко едно място, където Божият промисъл ме е изпращала и носейки своя кръст. Разбира се, подпомаган от Бога и моя небесен ангел – преподобния св. Антоний Велики, който е мой закрилник, приемайки неговото име по време на монашеско пострижение.
– Как бяхте избран за митрополит?
-Когато бях викарен епископ на Пловдивския митрополит в Смолян, отговаряйки за Родопите, грижейки се за миряните там, при една среща с блаженнопочившия вече Западно- и Средноевропейски митрополит Симеон, той изрази своето желание, че има нужда от млад викарен епископ. Пловдивския митрополит Николай ме попита дали бих се съгласил да поема това високо отговорно служение и да замина извън граница. И аз, както винаги съм изпълнявал своето послушание към Църквата, приех, защото в крайна сметка Христос, пак повтарям, казва: „Не вие Мене избрахте, но Аз вас избрах“. Това е и един от обетите, който епископът дава, когато става такъв, че ще спазва не само каноните на Църквата, но и ще следва послушанието към Православната църква. И където бъде изпратен, той трябва да се отзовава и да носи своя кръст. Така че когато прекарах няколко години като викарен епископ на митрополит Симеон, той се оттегли поради старческа немощ, бях избран за Западно- и Средноевропейския митрополит от клира и миряните на епархията. През 2023 година ще се навършат точно 10 години от моето архипастирско служение и моето послушание да бъда пастир на нашите сънародници в Западна и Средна Европа, които живеят извън България.
– Какви затруднения изпитвате далеч от родината?
– Разбира се, както в страната така и в Европа настоящата ситуация на криза при недостиг на природни ресурси и след пандемично време, ако мога така да се изразя, съвсем естествено хората изпитват нужда от помощ. Ние имаме нужда преди всичко от още свещенослужители, слава Богу имаме няколко нови, които приеха своето послушание да бъдат пастири зад граница. Не всичко е въпрос само на финансови средства разбира се, имаме нужда и от такива. Всичко поскъпва и в Европа заради поскъпването на цените на горивата и на електроенергията. Но ние преди всичко се нуждаем от достойни пастири, които да ръководят човешките души далеч от нашата родина. Да бъдат техни истински бащи и да се отзовават на техните духовни потребности. Така че има различни предизвикателства, както в България, така и извън нея, но някак си навън е малко по-трудно. Защото ние сме мисионери и ако в България православната вяра е даденост, условията са прекрасни и там може да се намери много добро сътрудничество с институциите, много е трудно в една неправославна държава, когато трябва да изпълняваш това свое послушание. Трудно е да намериш съдействие, въпреки че никой не ни отказва, защото все пак това са християнски държави. Някак си е много по-трудно, по-сложна е цялата логистика далеч от родината.
– По време на празници се говори много за благотворителност, не мога да не ви попитам какво прави Църквата? Ето, преди години Негово Светейшество патриарх Неофит помоли за рождения му ден хората да дарят пари за различни благотворителни дейности, а в обществото се заговори, че това е показност.
– Нашето общество винаги е било поляризирано, винаги е в двете крайности „за“ и „против“ за всяка една добра идея. Но що се отнася до това какво прави Българската православна църква, тя го прави целогодишно. На много места има социални кухни, на много места има патронажи, където се събират дрехи за нуждаещите, дава се топъл обяд и редица други неща. Така че Българската църква прави тези свои дейности без ненужна показност, както е по евангелски „лявата ръка да не знае какво прави дясната“. Църквата в отделните енории е организирала социалните си дейности. Що се отнася до Негово Светейшество, той иска просто да даде пример на всички останали с неговото смирение. С това, че той иска да се лиши от каквито и да е подаръци за неговите лични празници и предпочита някой да направи добро в Божието име и във връзка с неговия личен празник. Такива примери трябва да има в нашето общество, те не са показност, а напротив, те са пример, който трябва да бъде следван. Така че Българската църква стои на своя пост и тихо, без много шум изпълнява своята социална функция, която е именно да бъде опора за хората в тези трудни времена и да бъде тяхна утеха.
– В днешно време и особено в тази ситуация, която се развива в света, в ситуация на война, хората по-често ли се обръщат към Църквата, какви са вашите наблюдения?
– В живота на човеците е имало много моменти, когато сме били изправени на кръстопът. Исторически виждаме, че хората в такива моменти се обръщат към непреходното към вечното. Отърсват се от суетата на ежедневието и здраво стъпили на земята се придържат към реалността, в която живеем. А за вярващия човек е много важно тази реалност да бъде съпроводена с твърда и непоколебима вяра в Бога. Молитвите ни трябва да са насочени към това Бог да ни избави от тези изпитания. В исторически план е имало различни изпитания, които Бог е изпращал на човечеството и всички тези изпитания са били преодоляване от вярващите хора с молитва, с твърда и непоколебима вяра, без паника. Всички ние през последните години бяхме свикнали на един своеобразен, предвиден бих казал комфорт, защото хората бяха забравили, че в света се случват някакви бедствия и войни.
Те са далече от християнска Европа и като, че ли това нас няма да ни достигне, ни касае, но сега виждаме, че косвените последици са тук. Тази война, както и пандемията, която в световен мащаб засегна световната икономика, идва и към Европа. Хората като че ли са скования от несигурност, от постоянното говорене, че едва ли не липсват продоволствия. Важни неща, които във времето ще се изчерпят. И по този начин хората живеят в своя страх и паника. Ние като вярващи знаем, че Бог не допуска повече, отколкото можем да понесем. Като вярващи молим Бога да ни въздаде според вярата и много скоро да ни отмине това изпитание. Лошото е, че при такива конфликти, които касаят отимане на човешки живот и разрушаване на цели градове, на домове, разделение на хора помежду им. Това са едни крайни последствия, които са необратими в исторически план, а и в житейски. Но ние се молим Бог да прекрати скоро тази война да вразуми онези, които по един или друг начин са се отклонили от Божият път на любовта, да разгори тази любов в сърцата им, та да може да заживеем отново с мир, с дълбока искрена вяра в Бога.
– Как се справя Църквата в тази ситуация на война между два православни народа, къде седи тя?
– Христовата църква винаги се е молила за единението и единството на верните Христови чеда. Христовата църква стои там, където е стояла винаги – на своя пост пред Св. олтар и отправя молитви, както всякога, дори когато няма такива конфликти. Молитвите на Църквата винаги са за запазване на мира на земята, така че мястото на Църквата не е на политическата сцена, Нейното призвание не е да взима каквито и да е политически решения, които са свързани със силните на деня. Мястото на Църквата е да призовава към единение, към любов, към мир, към разбирателство, към загърбване на човешките личности, разногласия. Те са водени преди всичко от егото, от себелюбието. За да можем да отхвърлим гордостта от нас и на нейно място да сложим онова смирение, за което сме чели в Книгата на книгите, в Светата Библия, Свещеното Писание, на които стени Бог въздава благодатта и милостта. А пък на горделивите, естествено се гневи. Затова и избягвайки Божия гняв, нека да придобиваме повече смирение и любов в сърцата си.
– Наближава един от най-светлите празници – Рождество Христово, преди него е Бъдни вечер. Чуваме какво трябва и какво не трябва да правим, кое е важното в празника?
-Бъдни вечер е свързана с очакването на раждането по плът на Спасителя. Навремето мъдреците са очаквали, виждайки появата на тази звезда, тя да укаже мястото, където ще се роди Спасителя. Затова на Бъдни вечер всички се събират у дома, отблизо и далеч, цялото семейство, защото семейството очаква да дойде Христос.
Най-важното е да очакваме Христос няма никакво значение колко броя ще бъдат ястията. Естествено, те трябва да бъдат постни, защото сме все още в рождественския пост, който приключва със Светата Литургия на 25 декември, така че ястията трябва да си постни. Най-възрастният член на семейството трябва да каже молитва, да прекади трапезата. С молитва, с очакване и трепет в сърцето ние да споделим тази трапеза с Христос, който ще седне на нея, като Богомладенеца и ще бъде с нас. Семейството освен че е основна градивна единица на обществото, както сме свикнали да чуваме е и малка църква, така че то е основа за стабилитета на нашето общество. Както в Църквата отношението между Христос и Църквата са регламентирани въз основа на любовта и спазването на определени правила, така и в семейството трябва да има любов и тази любов да се дава на децата и те да се възпитават в нея. Те да бъдат възпитавани в християнски ценности, в това да обичат своята родина, да обичат Църквата и да проявяват уважение към по-възрастните. Да бъдат възпитавани да почитат своите родители, своите наставници и учители и така да се изгради едно здраво общество, в което има морални ценности и зачитане на заслугите на всеки един човек в свят, като част от него. Семейството е основна и важна единица, където започва възпитанието на децата. След това вече то продължава в обществото, впоследствие в образованието в училището, в реализацията в обществения сектор и така нататък. Но ако няма здраво семейство, няма да има и здраво общество.
– Повечето българи сме свикнали да ходим на църква на Възкресение Христово и го приемаме за най-големия празник, какво е мястото Рождество Христово?
– Рождество Христово е един от големите християнски празници. Естествено центърът е Възкресението, защото то е основата на нашата вяра, а Рождеството е началото на нашето спасение. Защото Иисус Христос идва на земята да ни покаже пътя, по който да се спасим и ни изкупва на Кръста с кръстната жертва. И тези два празника са началото и завършекът и са основни в православното християнство. Затова ние трябва да се подготвяме и за двата празника със старателна подготовка, с пост и изповед. И с голямо внимание и трепет да очакваме да се случат отново тези събития в нашия живот.
– Какво бихте казали за финал на нашия разговор?
– Пожелавам на вас и вашите читатели да имате преди всичко повече вяра и упование в Бога в сърцата си. Рождественската радост и светлина да освети пътят ви, да грее светлината на Христовото Рождество в нашите домове, и Бог да благослови с твърда и непоколебима вяра. Да търсите Бога със силна вяра. И радостта от Раждането по плът на Спасителя Иисус Христос да не ви напускат през дългите години на житейския път. Да бъдете здрави, благословени и съгряти с Христовата любов.
