Вдигнете си чашата. Погледнете в очите човека насреща. Пазете си пръстите. Докоснете чаши, без да прекъсвате очен контакт. Повторете това с всеки от присъстващите. Отпийте малка глътка.
Тези шест стъпки са универсално приетият резултат от дългата история на наздравицата. Те са валидни за всяка наздравица – и за тази с евтина бира в парка, и за тази с шампанско в изискан салон.
Преди 200 години цитираните правила са канонизирани в наръчника по етикет на дамите от високото общество по следния начин: „Тостът трябва да се извърши тихо и ненатрапчиво“, а дамата да „улови погледа на персоната отсреща и учтиво да се поклони“. След това тя трябва да се „усмихне в духа на най-силната добронамереност“.
„Наздраве“ – тази вълшебна думичка преди отпиването винаги е съпроводена с визуален контакт. Ако не гледаме в очите човека, с когото чукваме чаши, пропускаме най-важното за този момент – споделянето на емоцията, благопожеланието от сърце и усещането за заедност.
В Западна Европа и САЩ е прието дори напълно непознати хора да се чукнат с чашите си, стоейки на бара. Това сближава и създава емоционален комфорт дори на онези, които в даден момент се чувстват самотни.
Обичаите за наздравици са най-различни по света. Според историци древните гърци първи са започнали да вдигат чаши с вино към небето в чест на боговете, както и да изливат част от питието си по земята като жертвоприношение.
Сведения за номадските германски племена разказват как те са удряли чашите си в масата, за да изгонят злите духове. Африканските племена пък са дрънчали със звънци, преди да изпразнят чашите си, вероятно по същата причина. Хуните на Атила декорирали чашите си със звънци и други дрънчащи предмети, за да се предпазват от зли сили. Тибетците и до днес почукват по чашите си, преди да отпият.
Каквито и ритуали да имат разните племена и народи при поднасяне на питиетата, повечето са съпътствани от дрънчащ звук с чаши. И всички пият заедно. Това е част от културата на народите и е израз на желанието за споделени прекрасни моменти.
