Иво Димчев е артист, съчетаващ цялата палитра от изкуства в себе си – театър, музика, текстове, режисура, хореография, рисуване. 46-годишният Скорпион, роден на 16 ноември в София, е с асцедент Дева. Още като дете канализира различното в себе си, чрез театралната сцена – първо в Двореца на децата, после в школата на „4 XС“ при Николай Георгиев, следва НАТФИЗ при Крикор Азарян и Тодор Колев, но не докрай, играе в Народния театър „Иван Вазов“ и „Сфумато“ в спектаклите „Хронология на сънуването“ и „Психозис“, но не държи на сигурното, отдава се на своя съвременен танц и пърформанс. Получава „Икар“ за „Опервил“ и „Фейсбук театър“ през 2016 г. Сдобива се и с определения като „скандален“ и „ексцентричен“. И оттогава се отдава на музиката, издавайки албума си Sculptures, стига до британския „Х фактор“, забелязан е от световни звезди като Роби Уилямс, Парис Хилтън, Майкъл Стайп, Дейвид Линч. Изявява се в няколко европейски академии по изкуствата като преподавател. Със свои постановки и песни гастролира по света, а вече и с мюзикъла си„In Hell with Jesus“. Заявил е, че принадлежи към ЛГБТ обществото, чиито права защитава, както и че е с ХИВ.
По време на ковид пандемията измисли и направи домашните концерти, които прескочиха границите на България. Когато избухна войната между Русия и Украйна, пя пред бежанци на полско-украинската граница. Създаде и вече поставя и първия си мюзикъл„In Hell with Jesus“ („В ада с Исус“), шокира с новите си песни „Райна Кабаиванска“, „Чукам на поразия“, „Еротична звезда“, специално предназначена за дебюта на Теодор Ушев в игралното кино -„φ1.618”.
Надежда Йосифова за в. „Галерия“
– Иво, разкажете за последните си творчески „рожби“, които срещате с публиката.
– Мюзикълът „In Hell with Jesus“ е един сценичен синтез на опита ми по време на домашните концерти, които правих по време на ковид пандемията. Те бяха повече от 400 на брой, изпълнени в София, Ню Йорк, Истанбул и Лос Анджелис. Винаги съм искал да събера една селекция от мои песни в мюзикъл. По този начин мога да събера на едно място страстта си към театъра и към писането на песни. През 2016-2017 г. много съзнателно реших да спра да правя спектакли и се посветих на песенното творчество – талант, който открих в себе си и започнах да развивам. Така открих и нова публика. Но сцената, театърът, съдаването на драматургия започнаха да ми липсват… След като направих тези домашни концерти, реших, че един такъв „измислен“ домашен концерт може да бъде драматургията, в която да събера моите песни. Да поясня, че правех и интервюта с хората, които ме канеха в домовете си, защото не ми беше достатъчно само те да се наслаждават на песните ми, исках да вляза в по-сериозен контакт с тях. Никога не се страхувам да се изложа – създаден съм за това! Не обичам да съм скандален и ексцентричен! За мен е важно да съм честен със себе си и да съм адекватен на времето и света, в които живея.
– Защо избрахте последната ви песен да се казва „Райна Кабаиванска“, още повече, че това е една много стойностна и талантлива оперна прима, която прави и майсторски класове?
– Не смятам, че намалявам стойността на Райна Кабаиванска, като я използвам за метафора на нещо красиво, майсторско, добро…
– А какви са реакциите на хората, които са чули песента?
– Реакциите са много и са на двата полюса. Има хора, които харесват песента, защото в нея става въпрос за несподелената любов между приятели, които имат чувства и желания един към друг, но поради обстоятелства никога не могат да ги споделят. Бил съм в такива ситуации и ми се стори важно да се говори за това, а и е добре най-малкото да го изпееш в песен, като не може да се случи.
– Факт е, че в нея има цинични думи – „маймуно“, „лудница“, както и израза – „гол да тичам“.
– Да, на пръв поглед името на Райна Кабаиванска, съчетано с „гол да тичам“, „маймуно“, „лудница“ са несъвместими… Но за мен „маймуно“ е мило обръщение, което казваш на любимия си човек, с когото нямате задръжки един към друг, защото любовта ви е дива и първична. „Гол да тичам“ е метафора на свободата. А смисълът да пееш от щастие не като кой да е, а като Райна Кабаиванска е, за да можеш максимално да изразиш радостта си. За мен това са важни неща и въпреки че изглеждат противоречиво, не са. Те изразяват комплексност, каквато ние всички носим, защото невинаги всичко е един цвят. Това събиране на образи за много хора е освобождаващо, но за много хора е притеснително. Това съм го съм приел, както и упреците им. Но аз си позволявам да използвам името на Райна в песента си с огромно уважение към нея.
– Как ваша песен попадна във филма на Тео Ушев „φ1.618”?
– Преди две години Тео ми писа и каза, че много иска да участвам във филма и да изпея една песен. Спряхме се на „Еротична звезда“. Но му казах, че ще участвам, ако имам и някакъв монолог във филма, защото се занимавам и с театър и искам да присъствам и като актьор. Сценаристът ми написа прекрасен монолог! Има история и с костюма, в който трябваше да съм облечен за филма. Като отидох на проба, ми показаха костюм с някакви капачки от бири, за който казах – абсурд, да го облека! Донесох от вкъщи торба със синджири, които бях купил от „Илиенци“, за да си украся галерията и заявих, че искам от тях да ми ушият костюм. Тео се съгласи, дори веднага му хареса идеята ми. Снимахме монолога и песента, която, за съжаление, не участва във филма, не знам по какви причини е свалена. Но Валери Милев направи клип, с който промотираха филма. Радвам се, че имам толкова скъпо видео, създадено именно от него! И като го гледам, съм си направо гол, уж съм облечен в костюма от синджири (смее се – б. а.)! Срам ме е заради това, но пък съм толкова благодарен, че този клип се появи, защото не мога и да си мечтая за видео от този ранг! И не ми пука, че песента не е във филма, радвам се, че много хора отиват да го гледат заради клипа, макар да откриват, че тази сцена я няма.
– Как ви приема публиката в чужбина?
– В Америка и в Западна Европа за много неща, които правя, няма нужда да се обяснявам, както е тук. Там хората веднага разбират позицията ми и няма нужда да я защитавам, защото уважават мнението ми, както и признават, че като артист имам право. Те виждат интересното именно в табутата, които ти можеш да промениш и облечеш в свои „дрехи“, а не го определят чрез елементите, с които боравиш, както е у нас.
– Как се озовахте в чужбина и гастролирате с ваши спектакли?
– Шест месеца учих в класа на Крикор Азарян и Тодор Колев. Преди това бях учил при Николай Георгиев в школата „4XC“ и на 18 г. вече имах изградена естетика и нужда от синтез на изкуствата, в което ни възпитаваше Николай Георгиев. В НАТФИЗ не ми допадна психологическия театър, имитиращ някаква си реалност. А и вече исках да правя собствения си театър и като сценарист, и като режисьор, и като хореограф, а не да повтарям форми и драматургии на други автори. И още на следващата година, след като напуснах НАТФИЗ, поставих мой спектакъл в Народния театър. Тогава директор беше много широко скроен човек – Пламен Масларов, който позволяваше да се правят експериментални постановки.По-късно Явор Гърдев, Иван Добчев и други театрали са ми предлагали да играя главни роли в Народния театър, но съм отказвал. Но и съм казал да на Галин Стоев за „Хронология на сънуването“ и на Десислава Шпатова за „Психозис“. А 2004 г., след като направих първия си танцов спктакъл и го представих на фестивал в Унгария, след това имах участия по цял свят. И винаги съм бил много добре приеман, харесван и уважаван като артист.
– Не сте ли искали да се установите да живеете навън?
– Правил съм го понякога – живял съм във Виена, в Лондон, в Ню Йорк. В Лос Анджелис бях през 2019 г. Но не съм и помислял да емигрирам. Обичам пътуванията и затова и по време на пандемията не можех да си стоя само вкъщи и започнах да правя турнета в София. С домашните си концерти кръстосвах от квартал в квартал, както преди това летях от държава в държава. Постепенно започнах да ги представям и зад граница.
– Имате и концерт на границата на Полша и Украйна, нали?
– Правехме с Кристина Николова документален филм за домашните концерти, който беше в пет части – София, Истанбул, Ню Йорк, Лос Анджелис и последната част исках да е в Москва, където имам много публика. Но тогава избухна войната между Русия и Украйна и това стана невъзможно. Изненадващо получих съобщение от украински войници по-късно. В него те ми съобщиха, че моя песен е химн на техния батальон. Помислих, че е песента „Водка“, която е с повече гледания в Украйна, отколкото в Русия. Но се оказа, че е песента „I Cure“. По това време, когато получих в Инстаграм писмото от тях, бях в Белгия на фестивал. На другия ден трябваше да летя за България през Мюнхен, но си взех билет за Варшава и наех кола до един полски град. Истината е, че реших, вместо да се прибера в София и по цял ден да пия с приятели, по-добре да създам радост в тези хора, които ми писаха. Исках да стигна до батальона в Украйна и да се срещна с тях, защото усетих, че има някаква връзка между песните ми и тази трагедия, която се случва в държавата им. Но нямах паспорт в себе си, а само лична карта и не ме пуснаха да премина границата. Отидох в най-близкия бежански лагер и там останах няколко дни. Направих си сцена от палети, купих си аудио колони и по цял ден правех концерти.
– Откъде идва влечението ви към изкуството, с какво се занимават родителите ви?
– Баща ми е електротехник, а майка е икономист, със средно образование са и двамата. Мама работеше в склад за храна към болница. Имам и по-голяма сестра, която живее в Щатите повечето време, където има компания за почистване на офиси, банки, големи вериги магазини. Така че никой от семейството ми не се занимава с изкуство. И като бях малък им идвах малко в повече с цялата си артистичност и странност.
– Кога разбрахте, че сте различен? Питам ви, защото не криете, че сте хомосексуалист.
– Още от дете… Помня, че от 3-годишен ми харесваше повече миризмата на момчетата, отколкото на момичетата. Влюбвах се в другия пол, но физически ме привличаха момчета. Това се засили осезаемо в пубертета, когато продължавах да съм по-романтичен към момичета, но тялото ми си искаше своето.
– Споделихте ли това с родителите си?
– Опитах се, когато бях 17-18-годишен да споделя с майка ми, която не го прие добре и се отказах. Знаех, че няма смисъл да казвам на баща ми, защото с него винаги сме имали войнствена връзка. Но бях много екстравагантно дете, правех си стайлинги, с които исках да изразя нещо, без да знам точно какво. Не можех да отида на училище, без да се дигизирам по уникален начин, макар да не разбирах защо го правя, но имах нужда от това. И колкото и агресия да събуждаше стилът ми в някои мои съученици и по-големи деца от училище, не можех да се откажа. И слава богу на 12-годишна възраст влязох в театрална трупа в Двореца на децата, където цялата ми екстравагантност и нужда от театър и сцена се канализира правилно. Защото училището, което превръщах в театър, не е сцена, а си е училище. А за това, че се опитах да превърна класната стая в моя сцена, плащах висока цена. Много дразнех хората с начина си на обличане и с поведението си. За мен беше много важно да изляза от контекста на часа, да го превърна в забавление, в нещо мое, за което ме гонеха от училище.
– Само вербална ли беше агресията срещу вас?
– Агресията срещу мен беше и физическа, освен вербална… А как се справях? Много четях и виждах, и разбирах, че светът е по-сложен, по-многопластов и по-цветен от това, което е наоколо. И тази любов към литературата и срещата ми с един по-глобален свят, ми даде възможност да разбера, че аз съм част от нещо по-голямо. И колкото и да ми беше трудно в тази среда в училище, аз знаех, че това, в което вярвам и правя, ще има стойност в един друг, по-голям свят. Знаех, че изкуството ми принадлежи към един по-глобален контекст.
– Някога били ли сте с жена?
– Да, бил съм с жена. Опитвал съм в пубертета. Разбрах, че не ме отвращава, но и че не е свързано със сексуалната част от мозъка ми.
– Сега имате ли човек до себе си?
– Скъсах с гаджето ми преди дни и сега съм малко „блокиран“.
– Чия е вината за раздялата?
– Аз съм този, който прави по-резки стъпки и крайни заявления, което събужда обида в партньора ми. Много искам да останем приятели с него и да работим заедно, въпреки че прекратяваме връзката си. Градивно намирам това да се обичаме, ценим и уважаваме като приятели, както и да работим заедно. Когато сме във сръзка сме обсебващи, създаващи много граници и очаквания. И настава едно ужасно пазарене. Кой какво, кой колко, кой как. Това ме съсипва. И убива всичко хубаво, което ни свързва. Аз лесно оставам приятел с гаджетата си. За мен това е нормално. Много искам да ми прости и да ме приеме като близък, а не като собственост.
– А това, че сте ХИВ-позитивен как ви се отрази?
– От 15 години съм ХИВ-позитивен. Бях в отворена връзка с мое гадже и преподавах в Загреб, където правех неразумен секс – без презерватив, бях и пиян, а и се доверих на човек, когото не познавах. Така се заразих. По-късно отидох в Париж, където си направих изследвания и научих лошата новина. В началото стресът е голям. А и терапията не беше толкова напреднала и щадяща, както е сега. Дори лечението тогава не започваше веднага, а се правеха изследвания и в зависимост от показателите се определяше кога да започне. Вече е различно и терапията веднага се назначава. Факт е, че медицината и фармацефтичната индустрия са се развили.
За съжаление, съм единственият популярен човек, който открито говори за ХИВ в първо лице. Има толкова известни хора, които са със същата диагноза, но я крият, а биха могли да са толкова полезни.
– Как сте сега?
– Всеки ден приемам по едно хапче, което убива вируса на ХИВ в кръвта и в семенната течност, а имунната система не се компроментира. Важно е да се знае и че не можеш да заразяваш другите. Терапията при ХИВ вече е много успешна, без страничните ефекти. Преди 15 години не беше така. Сега медикаментите са пречистени и не причиняват увреждания на бъбреците и черния дроб. Но и така са направени, че да не можеш без тях.
– Какво е отношението ви към политиката, гласувате ли?
– Ако съм в България и не съм някъде по света, винаги гласувам, макар да възприемам политиката като лош театър. Но понеже ми е ясно, че всичко, което виждаме на повърхността, няма нищо общо с реалността и управляващите този механизъм са някъде другаде, затова не се задълбочавам. Държа на максимална дистанция политиката от мен, защото знам, че не мога да въздействам. За мен е важна моята политическа позиция, а тя е, че аз съм свободен човек, говоря за свобода, демонстрирам свобода и това е моята политическа сила. Надявам се, чрез изкуството си да мога да достигна до повече хора, за да им обясня, че няма нищо странно в това да си сам, болен, самотен, депресиран или полудяващ и да не те е срам да споделяш проблема си, както и да се обичаш такъв, какъвто си! Важно е ти в собствения си живот за какво гласуваш всеки ден. Важен е твоят избор – дали да си лицемерен или да заобиколиш истината, за да се харесаш на някого или да си откровен и прям. Ако политиците ни бяха откровени и ако отстояваха истината, без да се страхуват за бизнеса и живота си, щяхме да живеем в малко по-различен свят. Но явно това, че си кукла на конци, в този „куклен театър”, в който си влязъл, е цената, която плащаш. Слава богу, че като артист, не се е налагало да правя компромиси и да се съобразявам какво говоря, а имам свобода да се изразявам.
