Известният рок музикант и фронтмен на група „Сигнал“ Йордан Караджов е роден на 20 януари 1952 г. в София. Учи в столичното 36-о основно училище „Максим Горки“, където се изявява за първи път на сцена. Продължава образованието си в Техникума по художествени занаяти. Между 1969 и 1971 г. е член на група „Кенари“ към читалище „Светлина“, след което свири в „Златни струни“. Първият му запис е на народната песен – „Дилмано, Дилберо“.
Караджов е лидер на „Сигнал“ от самото създаване на групата, композитор е на повечето песни. Сред емблематичните хитове на бандата са „Сбогом“, „Да те жадувам“, „Може би“, „Спри се“, „Спомен мил, спомен мой“… През 2012 г. издава първия си самостоятелен албум – „Такъв е животът“.
Женен е за съпругата си Мариана от 44 години. Имат две деца – Даниел и Лора, която като баща си избра музиката. Радват се на три внучета.
Караджов притежава забележителна колекция от над 40 китари, сред тях на Джордж Харисън от „Бийтълс“, Кийт Ричардс от „Роулинг Стоунс“, Джими Пейдж от „Лед Зепелин“, Брайън Мей от „Куин“ и Пол Стенли от „Кис“.
Данчо Караджов и „Сигнал“ се стягат за три съвместни концерта с друга емблематична българска група – „Тангра“. След успеха на общите им летни изяви в Бургас, Стара Загора и Пловдив, ще се качат отново на една сцена, за да изпълнят златните си хитове в Габрово, Русе и Шумен.
Василен Димитров за в. „Галерия“
– Г-н Караджов, „Сигнал“ и „Тангра“ се подготвят за нова серия съвместни концерти. Сборната формация „Фондацията“, в която също е пълно с емблематични музиканти, има постоянно изяви. Можем ли да говорим за носталгия по качествения български рок?
– Носталгия все още няма. Не може да има поради факта, че и „Сигнал“ и „Тангра“ са активни банди. От срещите с нашите почитатели разбираме, че сме оставили дълбока следа в тяхното подсъзнание и това ни прави горди. Не знаехме как биха приели хората един такъв проект. Някои слушат „Тангра“, други „Сигнал“, трети и двете банди. И двете групи обаче са проверени във времето. По някакъв начин обединихме феновете си, а този съвместен проект се оказа много успешен. Надяваме се и предстоящите три концерта да минат също така добре. Обещаваме едно емоционално двучасово изживяване с много пеене, импровизации и естествено як рок. На 29 ноември ще свирим в Габрово – в спортна зала „Орловец“, на 30 ноември сме в Русе „Канев Център“, а на 1 декември ще забием в „Арена Шумен“. Другата година живот и здраве да направим повторение на този проект.
– Какво още да очакват меломаните от „Сигнал“?
– Наскоро излезе новият ни албум „След тъмнината“, чийто песни са по текстове изцяло на Александър Петров. Догодина на 14 февруари в зала „Люмиер“ в НДК ще се състои
„Най-любовният концерт на „Сигнал“. Ще е по повод свети Валентин и на него ще свирим не само балади, а и бързи парчета, все парчета с романтична тематика.
– Малко са групите като вас, които се задържат на сцената толкова години. При това в почти непроменен състав и то с много активен концертен живот. Как успявате?
– Корекция – в България няма друга група като „Сигнал“. Направо си е геройство да бъдем 44 години заедно на сцена.
При това в страна с такъв нищожен музикален пазар. Разбира се, имаше една-две трансформация. Нямаше как да няма. Все пак сме живи хора, всеки си е със своя характер. Предполагам, че тези промени не са дали своя негативен отпечатък, а може би са ни накарали да работим по-здраво. Компромиси не сме правили. Не сме ориентирали по някаква мимолетна мода. Винаги съм вземал от стратегията на „Роулинг Стоунс“. Неслучайно Мик Джагър и Кийт Ричардс са на сцената вече 60 години. Никога не са се интересували каква е поредната музикална мода. Те са си просто „Роулинг Стоунс“ и ще си се търкалят така до края. Кийт Ричардс го каза много точно след смъртта на барабаниста Чарли Уотс: „От „Роулинг Стоунс“ се излиза само в ковчег!“. Същото ес отнася и за „Сигнал“. Да даде Господ да можем и ние да ползваме тази успешна стратегия. Шеговито казано от „Сигнал“ се излиза само в ковчег.
– Няма как в дългия ви музикален път да не се е случил куриоз на сцената?
– Сещам се за един особено забавен гаф, който стана през 1979 година в спортната зала в Хасково. Беше съвсем в началните години на „Сигнал“. По принцип нямаме сетлист, предварително написан репертоар, аз редя песните на момента, а по време на онзи концерт беше много шумно в залата. Дадох тон за песен, но останалите чули друго. И започнахме едновременно четири различни парчета. Пълна дисхармония. Беше нещо страшно.
Нададох повечко глас и останалите се ориентираха, че трябва да свирим „Лодка ли е любовта“. Зрителите така и не разбраха за гафа, но доста се посмяхме после.
– Налагало ли ви се е да замествате колега в друга известна група?
– Не, не имало такъв случай. Още повече, че за българските банди не е характерно някой да се бърка в работата на другия. Единствено съм пял няколко парчета на Д2, на „Тангра“, на ФСБ, когато бях в група „легендите“, но там нямаше как да не го правеше, защото всеки поотделно правеше песни на другите. Както Косьо Цеков пееше половината парче на „Да те жадувам“. Беше много готино време, но за съжаление вече не съществува тази банда.
– Ако не бяхте станал музикант, какъв щяхте да сте сега?
– Завършил съм техникум по художествени занаяти. От малък рисувам. Доста добре се справях с графиката. Залиня ми ръката вече. Нито рисувам, нито продавам картини. Не пиша и книги, както прописаха някои. Музиката и китарата излязоха по-силни. Сцената си остава моята голяма страст.
– Как се запалихте по музиката?
– Родом съм от Красно село, за което баща ми като бил в казармата казал на капитана, че и той като останалите войници от селата иска пет дни отпуска, защото е от Красно село, Софийско. Та, събирахме се момчета от махалата, слушахме „Роулинг Стоунс“ и „Бийтълс“. Обикаляхме стрелбищата и купувахме техни картички и снимки, за да видим на какви китари свирят. Постепенно се сдобихме с наши китари, акустични. Всеки поотделно научаваше по някой друг акорд. Предавахме си опита един на друг. Басът го хванах по заместване.
В „Сигнал“ трябваше да свиря на този инструмент 14 години. Иначе съм китарист по призвание, още съвсем малък. Имам колекция от 40 инструмента на известни музиканти. Може би това е най-голямата сред моите колеги у нас.
– Какво беше вашето детство?
– Прекрасно, в игри и смях. Макар да съм отраснал в полите на Витоша, никога не съм имал страст към ските. Е, сега гледам състезанията от Световна купа. Тренирах футбол, но лекарите ми откриха шум, накараха ме да спра каквито и да е физически активности. Иначе не бях палаво дете. Бях изключително кротък, толкова свит, че даже понякога и загубен. В края на краищата човек се ражда и умира с характера си. И до ден днешен, когато съм извън сцената почти никой не може да ме забележи къде съм. Свит съм някъде в ъгъла. А на сцената съм съвсем различен, става някакво чудо с мен.
– Вашият баща Петко Караджов е свирел на китара, но е бил и бил и боксьор. Имаше ли значими успехи на ринга?
– Бил е боксьор в „Славия“, но по-скоро имаше големи успехи в музиката, защото беше певец в хор „Кавал“, който беше много популярен навремето. Дотам. С майка ми – Мария Караджова, пееха заедно много хубаво стари гръцки песни. И аз след като се бях понаучил да свиря на китара им акомпанирах на семейни събирания и приятелски сбирки.
– Като боксьор преподаде ли ви няколко урока да знаете как да се биете на улицата, ако се наложи?
– Бях вече тийнейджър и се връщам вкъщи и татко ме пита: Няма ли някой ден да те видя издут и бушониран (смее се). Защо трябваше да се маризя, както обичаше да се изразява? За да покажа, че съм мъж? Това, че съм кротък по характер, никога не ме е карало да бъда агресивен спрямо някой друг.
– В такъв случай какво може да ви изкара от равновесие?
– Вече нищо. Бях много невъздържан и нервен. Не беше от работата. Може би от неправдите, които така или иначе са ме заобикаляли и са ме възпитавали в обратния смисъл на тази дума. На 70 години не виждам какво може да ме изкара от равновесие. Мъдростта наистина дойде.
Иначе съм се отрекъл от българските политици. По-скоро ме дразнят шофьорите, ако мога да бъда искрен. Тези, които пият алкохол. Тези, които се друсат, преди да се качат на колите. Също и мислещи се за богове зад волана на луксозните автомобили. Такива работи могат да разклатят психиката ми.
– Да се върнем към вашите родители. Какви са най-ценните им уроци?
– Живял съм в много мирно и кротко семейство. В никакъв случай не съм ползвал специално и особено образование. Напротив, аз и сестра ми Екатерина, с която сме породени, разликата ни е година и 7 месеца, от малки ни казваха да се оправяме сами.
Контролираха ни по някакъв начин. Родителите ни не бяха амбициозни. Не искаха на всяка цена да ни тикат към определени професии. Видяха, че китарата ми е на гърба. Казаха ми: „Добре, няма да ти пречим. Това може би е твоят живот. Твоята съдба!“. Така и стана.
– Какво работеха родителите ви?
– Майка ми работеше в тъкачна фабрика в Павлово. Баща ми беше диспечер на един гараж за товарни автомобили. Разпределяше кой какво да прави, къде да ходи. Нищо особено. Не произлизам от богато семейство. Беше си работническо, но и двамата ни родители бяха много истински хора.
– А вие самият какъв баща сте?
– Трябва да го кажат Даниел и Лора. За внуците съм невероятен дядо. Самите те го казват. Има един трети, Матео, който още нищо не може да каже, защото е на 2 години и половина. Само си ломоти негови неща. Обръщам внимание на внуците. Много често са вкъщи.
– Пеете ли им, свирите ли им на китара?
– Те нямат кой знае какъв изявен интерес към музиката. Иначе са ритмични. Ния, дъщерята на сина ми, е голямата ми внучка на 11 години, а Алиса на Лора е на 8.
– Защо така и не се записахте дует с дъщеря ви Лора Караджова?
– Вероятно защото не можем да намерим колаборацията между нашите стилове. Лора сама си откри интереса към музиката, защото може би е живяла в такова семейство, в такава среда. От малка идваше на нашите концерти. По някакъв начин я е завладяла идеята за музиката. Хубавото е, че успя да избяга от името на баща си. А това беше много тежко в началото. Всички говореха за нея като за дъщерята на Данчо Караджов. Сега забравиха за мен и започнаха да говорят само за Лора Караджова. Много съм доволен, защото излезе много мъжко момиче. В разговори съм й предлагал да й помогна. Отказвала ми е с аргумента, че аз сам съм си постигнал всичко. И тя иска така.
– След като е отраснала по вашите концерти, надявахте ли да стане рокаджийка?
– В никакъв случай не съм имал очаквания. Дори не ми даваше възможност да се доближа до нейните музикални предпочитания и насока. Само идваше, когато направеше някое парче, за да ми се похвали. Карал съм я да ме покани в студиото. Просто да я чуя дали не пее фалшиво. Отвръщала ми е: „Споко, баща ми, не пея фалшиво. Ще ме чуеш на готовия запис“!. И така се съгласявах.
– Синът ви обаче хвана китарата…
– По едно време много добре свиреше, след това се отнесе по електронна музика и до ден днешен, той вече е на 44 години. Композира и работи в електронната хаус музика има много добри попадения. Няма изяви по клубовете. Работи по-скоро по техническото обезпечаване на „Сигнал“, може да се каже, че е част от нашия екип. В момента работят с негови приятели – оборудват една зала за заснемане на клипове за разни както е модерно да се казва „ивенти“ – музикални събития. Направи няколко клипа на „Сигнал“ съвсем в началото на кариерата му. Завършил е режисура – кино и телевизия – в Нов български университет.Клипът ни „Любов“, например го е заснел той.
– Говорейки за любов, и в брака със съпругата ви Мариана сте дълголетник?
– 52 години сме вече заедно. Това е страшно много време. Чувстваме се щастливи, както в
началото на нашата връзка. Покрай внуците се сближихме още повече. Защото любовта ни към тези – малките е безмерна и бездънна. И сме много отдадени на тях тримата.
– Запознали сте се още като ученици, как успява една двойка да се обича толкова дълго време?
– Съдба е може би. Наясно сме, че в такава дълга връзка и двамата трябва да правим компромиси. Не става дума за тези, огромните компромиси, а за малките, които свършат лошата работа някой ден. Мариана отгледа децата, защото много пътувах. Имах турнета по 40-50 дни както в чужбина, така и у нас. Много мъжко момиче, желязна жена е. Пое цялата грижа за семейството, докато ме нямаше.
– Вашите песни се знаят от поколения , издали сте албуми в хиляден тираж, концертният ви живот е четири десетилетия и въпреки това получавате обидно ниска пенсия около 300 лева? Как гледате на този парадокс?
– Трудно ми е да отговоря. Културата е на най-заден план в обществения ни живот, така че не се надявам на нищо от държавата ни. Работейки толкова години, по някакъв начин съм успял да заделя едни средства, които ми помагат да живея добре.
– Със здравето как сте? Шумът в сърцето има ли го още?
– Изчезна през пубертета. Имам диабет от 2008 година – това е страшно коварна болест, сигурно ще го имам до края на живота си. Това не ме притеснява, пия си хапчетата. Ям сладко, всичко си хапвам и нямам проблеми. От тези хора съм, които гледат да са над нещата, за да не си повярват, че са болни. Защото, ако това стане, наистина ще се тръшнат.
– Какво не знаят феновете на „Сигнал“ за Данчо Караджов?
– Много съм прозрачен, тези които се интересуват от личността и музиканта с нищо не могат да изненадат. Достатъчно ясен и чист съм пред техния поглед. Да не предизвиквам съдбата, нямам врагове. Усещам, че хората ме уважават, чрез музиката и изпълненията на „Сигнал“.
– Откога не сте си бръснал мустаците?
– Никога не съм го бръснал, още от първите поникнали мустаци в тийнейджърските ми години, когато бях на 15 или 16. Това са 55 години.
– Как прекарвате свободното си време?
– Обожавам английската висша футболна лига и тениса на корт. Мога да гледам мачове с часове. Със съпругата ми много често пътуваме в чужбина. По топлите дестинации, особено през зимата. Скоро се върнахме от Тунис, преди това бяхме в Италия. Бил съм и на далеч и на близо – в САЩ, Куба… Най-изумителното място за мен си остава Малдивите. Когато стъпих там, си казах, че това е мястото, на което искам да изкарам живота си. Няма такова райско кътче.
