От доста време спортът вече не само не стои настрана от политиката, а дори е важна част от нея.
Никога досега не са ни давали такава доза футбол на световно равнище. По четири мача на ден. От първия ден се породиха няколко фатални интриги, които ни приковават пред телевизора. Всичко друго минава на заден план – цените, които ни връщат в най-лошите времена, идващата зима, за която не ни се и мисли, парламентът, който съществува само да захранва нароилите се политически предавания, имагинерният кабинет, войната дори.
Иван Гарелов за в. „Галерия
И да са го мислили, едва ли щяха да измислят как по-добре да ни отвлекат вниманието. Толкова им е оскъдно въображението, че измислиха да ни показват в „Черешката…“ вечеря за милионери. Наши милионери.
След двете години, които пандемията отне от живота ни, след пълзящата към границата ни безмилостна война, изведнъж можем да се забавляваме. Чудо!
Но защо нашите спортни коментатори не ни оставят да изживеем това пълно с позитивни емоции събитие, дадено ни веднъж на четири години. Защо ни натрапват някакви пресилени оценки, с натруфени претенции и аристократична надменност на презадоволени европейци, попаднали сред случайно забогатели бедуини, не познаващи ценностите на цивилизования свят?
Да поясня защо пък аз си позволявам да навлизам в ловните полета на спортната журналистика. Първо, работил съм в една стая с Мичмана и съм научил много от моя приятел. Второ, журналистиката има някои общи правила. Трето, тези събития не са чисто спортни. И четвърто – спортът е общодостъпна територия.
И тъй, първенството не било добре организирано – не осигурило първия ден транспорт на журналистите до стадиона. Бирата била много скъпа и се сервирала само на определени места.
Мондиалът бил пълно разочарование защото при загубата на домакините в първия мач местните си тръгнали предварително от стадиона. Освен това – о, ужас! – не позволили на капитаните да излизат с ленти с цветовете на хомосексуалната общност. Въобще голяма грешка да се възложи на Катар това първенство. Нямали футболни традиции.
Бре, откъде този тон ? Чели са някои източници? Новите поколения в спортната ни журналистика са много добре подготвени за развитието на световния футбол. Възхищавам се често на техните знания. Много добре знаят те и че освен Катар, един от останалите кандидати за провеждането на това първенство бяха САЩ и това определя хладното им, да не кажа леко враждебно отношение към домакините. От доста време спортът вече не само не стои настрана от политиката, а дори е важна част от нея. Но това не ни задължава да се престараваме, нали?
Всички критики са част от истината. Но аз видях и други неща, които на тях им убягват. Видях хиляди хора от страните, които участват в първенството, да пълнят стадионите – весели, пъстроцветни, добронамерени, забавляващи се. Цели семейства с децата си. Искрено им завиждах.
На това първенство видях колко е напреднал футболът в страните от т.нар. „трети свят“. Те не само са равни на страните с исторически традиции, но и постигнаха шокиращи победи над такива фаворити като Аржентина, Германия…Провеждането на голямо първенство в такива страни помага за разпространяването на футбола по всички азимути.
Това е политика на ФИФА не от вчера. Не си зададоха нашите пратеници онзи болезнен въпрос „А къде сме ние в този световен празник?“. Демагозите от свитата на Боби ще отговарят веднага, че липсват и страни като Италия. Само ден преди откриването на първенството със задоволство коментираха „успеха“ ни срещу Люксембург, защото „не сме загубили“. И още-каква „ успешна“ поредица сме постигнали – срещу Северна Македония, Гибралтар и т.н. Какъв провинциализъм! Да се гордеем с успех в групата на аутсайдерите!
Много добре знаят нашите спортни журналисти къде ни е мястото, но все си мълчат, да не би да загубят поканата от Боби да се качат на самолета за мач в чужбина. Много добре знаят, че футболът у нас е част от мафиотската мрежа, оплела страната ни.
Имаме всички дадености като нация да успяваме в тази игра. Искрено се възхищавах на футболните експерти, играчи, треньори, които коментират Световното в студията на телевизията. Какви познания, какъв широк поглед към световните тенденции! Защо ги крием тези хора, защо не са те, които да определят развитието на играта у нас?
Много други теми възникват в главата ми докато следя футболното първенство на света. Особено за наличието на воля за победа, за общите действия и индивидуалните умения, за самочувствието и амбициите. Всичко това засяга не само спорта, а цялостната кондиция на една нация. Вероятно ще разкажа и за тях в коментарите около идващите празници.
Щ си позволя само да разкажа за какво ми напомня целият шум около възможността Илон Мъск да посети България. По-скоро за илюзиите, свързани с това посещение дано да се осъществи.
Беше 1 ноември 1989 г. Ден на българската журналистика. Събрание в Бояна, говори Тодор Живков. Нямам спомени за самата реч, освен че имаше нападки срещу дисидентите. Споменава между другото за някакъв поп, очевидно имайки предвид Христофор Събев. До мен седеше един от известните дисиденти по това време Велислава Дърева. Преценяваме как е ораторът със здравето и ума. Опитах се да се заслушам. Живков се запъваше, ръкомахаше там , където не му достигаха думите. Питах се дали сам вярва на това, което говори. Не знаех, че ще получа отговор на този въпрос още същата вечер. Последва вечеря, платена от СБЖ, както ни увериха. Разпределиха ни по маси. Мълчание, всички се чувстваме неловко. Живков спря погледа си на мен: „Е, какво стана там, постигна ли се нещо?“
Току-що се бях върнал от Кувейт, където отразявах разговорите на Георги Йорданов вместо Петър Младенов с министъра на външните работи на Турция Месут Йълмаз. Кувейт беше посредникът за тези разговори. Темата беше последиците от „възродителния процес“ у нас.
Не знаех много повече от официалното съобщение, затова реших да се пошегувам: „Много са разтревожени, че сме открили „зелените капки“ и те ще обеднеят
По това време някакъв чудак твърдеше, че е открил заместител на бензина, приготвян от обикновена вода. Тук Живков заговори със сериозен тон, че се е срещнал няколко пъти с този „изобретател „ и храни сериозни надежди“. Значи, помислих си, той знае какво е положението на страната, закърпва го със заеми от чужбина и чака някакво чудо да ни спаси. Стана ми страшно, че първият човек в държавата разчита на такива „чудеса“.
Стана дума и за Кашпировски. Тогава Живков каза: „Руснаците добре са го измислили с този Кашпировски. Що не вземе и нашата телевизия да измисли нещо такова, ами само се чуди как да тревожи хората“.
Това последното бе адресирано повече към апаратчиците, които закимаха с глави в знак, че са разбрали дълбокия смисъл. А смисълът не беше никак плитък.
Малко след това Живков се сбогува и си тръгна.
Това беше само десет дни преди десети ноември.
