Хората с по-голям житейски опит знаят, че спортът и политиката винаги си вървят ръка за ръка. И въпреки всички опити двете неща да бъдат тотално разграничени и едното да остави другото намира, няма особени изгледи това да се случи. Особено щом говорим за спорт на национално и международно ниво, където атлетите представляват не само собственото си име, а също така своя флаг и родина.
Най-добрият пример за това са Олимпийските игри, а бидейки и най-големият спортен форум, политическите скандали там винаги са сериозни и с голям обществен отзвук.
След няколко дни в Токио ще бъдат открити 32-ите олимпийски игри.
И те бяха съпътствани от доста проблеми, като само началото им бе едногодишното отлагане заради пандемията.
Но не е само тя. И за тези игри в последните месеци имаше доста политически трусове, защото населението и опозицията в японския парламент не искаха изобщо да се състоят. След десетки спорове и дебати обаче в крайна сметка спортът спечели. Олимпиада ще има.
Предвид „шарените времена“, в които живеем, организаторите изрично предупредиха всеки един атлет, че няма да се толерират никакви политически послания. Особено пък по време на награждаване. Въпреки това обаче има сериозни опасения, че може да видим коленичене по време на химни, веене на ЛГБТ флага или изразяване на друга политическа позиция. Вече се случи по време на откриването на Европейското по футбол.
Но в историята си Олимпиадите познават много по-големи политически скандали. Говорим за бойкоти, репресии, забрани, дори и за жестоки убийства. Когато фразата, че спортът е заместител на войната, е била произнесена, тя е била едно от най-точните и хубави неща, формулирани някога за спорта.
За щастие, чак толкова крайни събития днес изглеждат далечни. И все пак да не забравяме, че една от двете най-мощни спортни нации – Русия, се състезава под неутрален флаг. Според мнозина говорим не само за допинг провинения, но и за изцяло политическо наказание.
1936 – Олимпиадата на Адолф Хитлер
В онези години Западна Европа и САЩ вече виждат притеснителните знаци, които идват от нацистка Германия, но въпреки обсъждания бойкот, повечето големи държави участват. Това не правят СССР и Испания. А като отличници в пропагандата нацистката партия в Германия използва Олимпиадата, за да покаже страната в една невероятно позитивна и помпозна светлина.
Игрите безспорно са най-успешни до онзи момент като организация, мащабност и блясък. МОК дори притиска немците да позволят участието на евреи, стига да са си заслужили мястото по спортен път. Дори в немската делегация има фехтовачка от еврейски произход.
И до днес обаче могат да се видят снимките на пълни трибуни с изпъната напред дясна ръка. Нацистки поздрав са отправяли почти всички спортисти, едва ли по собствено желание.
Естествено, че двете най-големи фигури, които се свързват с тази Олимпиада са Хитлер и Джеси Оуенс. Американският атлет печели четири златни медала пред пълните трибуни на „Олимпиа стадион“, а това носи символика. И днес определят това като моментът, в който Оуенс е разбил нацисткия мит за превъзходството на бялата раса. Със сигурност не това е сценарият, който самият Хитлер е искал да види.
Той така и не поздравява лично отличилия се атлет, а отказът на шампиона да вдигне дясната си ръка за нацистки поздрав допълнително вбесява Фюрера и хората около него.
В годините след това има много полемики, а Оуенс така и не казва лоша дума срещу Адолф Хитлер. Случаят се превръща по-скоро в пропаганда и разделянето на две личности, които няколко години по-късно ще са от двете страни на войната.
„Хитлер не ме поздрави, но не го направи и с нито един друг спортист, никога не усетих лошо отношение или някаква враждебност в Германия. Усетих го тук, защото нашият президент не ми прати дори телеграма“, казва Оуенс месеци по-късно.
Той не е поканен с делегацията на олимпийския тим на Щатите при приема в Белия дом след игрите.
Лондон 1948 – лошите нямат място тук
След Хитлеровата Олимпиада идва войната. Две издания на игрите са отменени, а 12 години по-късно Лондон приема първото мащабно следвоенно спортно събитие. Организаторите са категорични, че Германия и Япония нямат място там и нито един атлет от тези две страни няма да стъпи на Острова.
Решение, което спортната гилдия не подкрепя, защото все пак атлетите от тези две страни са много далеч от това да са виновниците за ужасите, които спохождат света в предходните години. Интересно, тогава държавата с третата най-голяма делегация е Италия, която също се бие на страната на Третия Райх. Но няма вето да не стъпва на Острова.
Олимпиадата в Лондон също така е известна с първите бягства от социалистическия лагер. Тогава СССР не участва по собствено желание, но атлети от Чехословакия и Унгария пътуват за Англия и отказват да се завърнат в родината си след игрите. Те остават в Лондон със статут на политически бежанци.
1956 – Будапеща, Суец, Тайван
Игрите в Мелбърн също са известни с бойкоти на политическа основа. Игрите пропускат страни като Испания, Швейцария и Нидерландия, които открито изразяват несъгласие с присъствието на СССР там. Причината е Унгарската революция, потушена брутално само няколко дни по-рано. Тези игри са известни и с най-кървавия мач в историята на водната топка. На полуфинала Унгария бие СССР с 4:0, а по време на самия мач има няколко сбивания. В края на бруталния сблъсък в басейна има доста кръв.
Друг бойкот на игрите е причинен от кризата в Суецкия канал, завзет от Великобритания, Франция и Израел. Заради това Египет и почти всички арабски страни категорично отказват да пътуват до Мелбърн.
Олимпиадата пропуска и Китай. Причината е, че МОК позволява на Тайван да участва като независима страна, което вбесява китайците и те просто отказват да се включат в игрите.
Така имаме нови и нови случаи на това как спортисти страдат от политическите маневри, а са се готвили за най-голямото събитие в кариерата си 4 години. За някои няма повече от един шанс да идат на Олимпиада и е тъжно, когато са лишени от него не по спортни причини.
1968 – Високо вдигнат юмрук срещу расизма
Ако МОК направи допитване до феновете коя снимка биха посочили като №1 в историята на Олимпийските игри, тя може би ще бъде на вдигнатите високо юмруци на американските спринтьори Томи Смит и Джон Карлос. В последните месеци непрестанно виждаме този символ като емблема на движението на „Black Lives Matter“. Именно подобна позиция тогава изразяват Смит и Карлос.
Когато започва да звучи американския химн, двамата атлети вдигат високо своите юмруци, а главите си държат сведени надолу. Това се случва половин година след убийството на Мартин Лутър Кинг, когато САЩ преживява едни от най-тежките месеци на расови проблеми в историята си. Години по-късно Томи Смит твърди, че това не е бил знак на расистката групировка „Black Power“, a символ в борбата за равни права между всички. Други обаче мислят различно.
Неговото твърдение е обект на дискусии, но е факт, че действията му заедно с тези на Джон Карлос, остават може би един от най-ярките символи не само на Олимпийските игри, но като цяло на борбата с неравенствата.
Месец преди въпросната Олимпиада пък Мексико претърпява един от най-черните си и срамни петна в историята. Десетки хиляди млади хора протестират пред университета в Мексико Сити, а проблемът им е, че вместо да подпомогне тежката бедност в страната, правителство харчи пари за Олимпиада. Нещата ескалират, а след намесата на армията, 200 са убити, над 1000 са ранените, а случаят отеква из целия свят. Това далеч не са и последните такива протести сред хората в страна-домакин против разхищението.
1972 – Трагедията в Мюнхен
Безспорно една от най-големите спортни трагедии, а и със сигурност един от най-известните атентати в световен мащаб. Тя се разиграва по време на игрите в Мюнхен. В разгара на проблемите между палестинци и израелци, терористи от Палестина нахлуват в Олимпийското село с цел атентат срещу представители на делегацията на Израел.
Те убиват двама израелски атлети, отвличат още 9, а исканията им са да бъдат освободени над 200 палестински политически затворници.
Планираната акция за освобождаването им се проваля, защото неадекватните действия на немската полиция в случая издават засадата, а палестинците убиват всеки един от заложниците. След престрелката петима от терористите също намират смъртта си, както и един немски полицай. Няма спор – това е най-голямата олимпийска трагедия, може би и най-ужасяващата в целия спорт, когато не са замесени катастрофи или природни бедствия.
Говорим за отвличане и брутални убийства с изцяло политически причини. В случая отново спортисти се оказват жертви.
А фактът, че това се случва пред погледите на целия свят – по време на Олимпиада, и то в Германия, прави трагедията още по-мащабна, стряскаща и драматична. Ужасът от Мюнхен никога няма да бъде забравен.
1976 – Африка бойкотира игрите
Олимпиадата в Монреал през 1976 остава без почти нито една африканска страна. Всъщност пълноценно на игрите от първия до последния ден участват само Сенегал и Кот д’Ивоар със своите общо 31 атлети. Египет, Тунис, Мароко и Камерун също пращат делегации, но във втория ден от началото на игрите ги прибират обратно у дома.
А причината е ЮАР и Апартейда в страната. Вече 12 години страната е изхвърлена от всяко международно спортно състезание, но пък Нова Зеландия решава да прати ръгби отбора си на турне в ЮАР. Това отприщва огромна вълна от протести, а африканските страни обявяват, че ако Нова Зеландия не бъде изключена от Олимпиадата, то няма да има африканец на игрите.
И всички задружно го правят, без Сенегал и Кот д’Ивоар, които освен самото участие и гнева на съседите си, не успяват да постигнат нищо друго.
Китай също бойкотира игрите, но заради спор с домакина Канада. По това време канадците не признават новия китайски флаг и името Народна Република Китай, заради което възниква скандал, а азиатската страна решава, че изобщо няма да участва на игрите.
1980 – Бойкотът в Москва
Може би за всички е добре известно какво се случва преди игрите през 1980 в Москва – САЩ и други страни от западния свят отказват да пратят делегациите си в СССР.
Причината е, че няколко месеца по-рано съветските войски нахлуват в Афганистан, което естествено покачва напрежението между двете най-големи държави на планетата.
Отговорът на САЩ на това напрежение е да не се явят на игрите.
Общо 66 страни бойкотират игрите, но пък атлети от Франция, Австралия, Белгия, Италия, Испания, Великобритания и други западни страни участват в Москва под неутрален флаг. Официална делегация обаче няма.
САЩ, Канада, Западна Германия, Китай и Япония са основните спортни сили, които не пращат нито един човек в Москва.
1984 – Изтокът връща „жеста“
Четири години по-късно игрите са в Лос Анджелис, а почти всички страни от Източния блок решават да отговорят на бойкота с бойкот. Това не правят например Югославия, или Румъния, която в крайна сметка завършва на второ място в таблицата с медали след САЩ.
България е сред 14-те страни, които не пращат нито спортисти, нито официална делегация по време на игрите. Тези страни организират своята алтернативна Олимпиада, позната като турнира „Дружба-1984“.
2016 – Бежанците
Последната лятна Олимпиада в Рио бе уникална с много неща, а видяхме и първи по рода си отбор, който не представлява никаква страна. В него атлетите се състезаваха само за своето име. Това бе делегацията на бежанците – хора, прокудени от домовете си, живеещи със статут на бежанци в чужда страна.
Делегацията бе съставена от 10 атлети. Петима от тях родени в Южен Судан, живеещи със статут на бежанци в Кения. Двама сирийци, живеещи като бежанци в Белгия и Германия. Маратонец от Етиопия, получил подслон в Люксембург, както и двама джудисти от ДР Конго, живеещи в Бразилия.
Никой от тях не постигна впечатляващ резултат, но присъствието им на Олимпиадата бе знак в момент, когато светът видя най-голямата си бежанска криза в модерната история.
В Токио отново ще има такъв отбор, този път от 29 атлети, които са родени в 11 държави. Те вече се готвят заедно в спортен център в японската столица.
Източник: Дир.бг
Снимка: Getty images
