Fractus и Teleport са картини на живота ни, в който дори влюбването е опосредствано от дигиталното
Пламен В. ПЕТРОВ
Йезуитският свещеник и теоретик в полето на изкуствата и теологията Енгелбер Мвенг, чието убийство преди повече от четвърт век разтърси света, определя магията на танца като най-драматичната форма в света на изкуството, чрез която човекът е способен да се изразява. Според него това се дължи на факта, че единствено в танца човекът се стреми не просто да бъде свободен, а въобще да се отърси от наложените граници – външни и вътрешни. В този смисъл танцът бива да се мисли като едно от най-мистичните изразни средства в човешката култура.
Отминалата година, която окова света в непредставими за ХХI век вериги на изолацията, възбужда Живко Желязков, за да сътвори два изключителни в замисъла си и техническата си реализация танцови спектакли, но най-важното – чувствително премерени в идейното им изграждане. Става дума заглавията Fractus и Teleport, които се играят в Derida Dance Center на столичната улица „Цар Самуил“ 32.
Според идеолога на спектакъла Живко Желязков Teleport е пърформанс, резултат от взаимодействието на танц и технологии, чието действие паралелно пренася зрителя от сценичната среда към дигиталното пространство, и обратното. Той насочва зрителя към „новия свят и задава въпроси за това доколко истинно е свързването чрез съзнание в отсъствието на материя“.
Изследвайки два паралелни свята през невидимото,
танцовият спектакъл търси кое е изначалното – материята или съзнанието? За целта Желязков се доверява на младото и талантливо тяло на Вяра Болградова, което наедно с музиката на Иван Шопов и визиите на Матьо Дервенков и Михаил Илиев изпълват сценичната кутия, за да въвлекат зрителя в сложната и някак архетипна игра между дух и материя. Игра, в която пулсът на публиката се учестява в синхрон с този на тялото на Вяра Болградова и колкото спектакълът напредва и се приближава към целта си, толкова кръвта по-бързо стърже по стените на вените. До момента, в който всичко свърши. И вместо Възкресението на човека остава единствено дигиталната следа от него. Сякаш като свидетелство за съществуването ни.
Защото не живеем ли в някакво извратено настояще,
в което дори влюбването е опосредствано от дигиталното? Не живеем ли в свят, в който все повече се отдалечаваме един от друг, от себе си дори и физическото общуване се обособява в мираж? Можем ли да отречем, че населяваме реалност, в която оголваме себе си дигитално, безсрамно почти, но изправени един срещу друг, ставаме свенливи, а в опит да преодолеем срама отпиваме от чашата, пълна с алкохол, дръпваме от набързо свития джойнт? Посягаме към марихуаната, към наркотиците, за да можем да се смеем, когато сме физически един до друг, а виртуално всичко е толкова лесно – с бутона изпращаш закачлив емотикон – оплезен, намигащ, щастлив, често противно на всичко онова, което си в момента. И тъкмо като на игра спектакълът Teleport прави подстъп за размисъл към всичко това. За самотата, за отражението, за всичко онова, което дигиталният ни свят ни дава и отнема.
И ако в Teleport Живко Желязков залага на един солов, монологичен разказ, то във Fractus той вплита вакханално телата на танцовите артисти Ивона Машова, Симона Тодорова, Филип Миланов и Вяра Болградова. Те взаимодействат помежду си в предзададени геометрични „сюжети“, а вътрешните взаимовръзки се разгръщат многопластово и изграждат по думите на хореографа „една универсална закономерност в отношенията, която асоциативно повежда зрителя към лично преживяване“. Именно личното преживяване е и основната цел на спектакъла. Отпращане към едно сурово живеене, замъглено от разминаването на представите за реално и въображаемо. И тук като в Teleport среща си дават
собствените ни страхове в съвременния ни глобален свят,
в който все по-рядко съзираме детайлите. Разпадащото ни се съществуване между тук и там, между теб и мен, между нас и другите ни отдалечава от миговете на съвместност, заедност. Мигове, в които можеш с часове да се взираш в отразяващите се във водата на фонтана светлини на грейналите от завист, или пък щастие, светлини на уличните лампи. Мигове, в които да се смееш на някаква си манекенка, работеща посреднощ с цял снимачен екип на улицата сред абсурдисткия пейзаж от рушащи се къщи, контейнери, бездомни кучета и нагъващи кебапчета и бира мъжаги. Мигове, които те изваждат от делника и ти доказват, че си жив, че те има, преди да се свреш забързано отново в малкия си четвъртит дом и от терасата му да наблюдаваш потъващия в съня си град. В очакване да бъдеш обичан.
Но ако в Teleport на зрителя се предлага едно пътуване, странство, то във Fractus е достигната крайната точка – разпадът. Досущ като в онази средновековна формула за сътворяването на търсения от човека „философски камък“, формула, при която съграждането е предизвестено от тоталния разпад. В този смисъл двата спектакъла не само могат да бъдат мислени като своеобразен диптих, но и като оптимистичен прелюд към едно по-смислено настояще. Шествие на гордостта и предразсъдъците. Зрелище, съградено с разум, чувственост и онази щипка магия, на която са способни единствено посветените.
