На 6 май се навършиха 80 години от рождението на световната оперна прима Гена Димитрова. Днес племенницата й Милена Стойкова, която певицата осиновява, когато момичето е на 12, съхранява архива на прочутата си леля и основава фондация на нейно име. Милена е завършила немска гимназия, а впоследствие и операторско майсторство. Пред вестник „Галерия“ тя разказва спомените си за именитата си леля.
– Милена, отбелязахте ли по специален начин 80-годишнината от рождението на Гена Димитрова на 6 май?
– С фондацията пуснахме във Фейсбук операта „Ернани“ от Джузепе Верди с участието на Гена Димитрова. Това е рядък запис, който почитателите на леля отдавна искаха да видят и чуят. Записът е архивен и трябваше да се поработи малко върху звука, за което много ми помогна нашият приятел и член на фондацията Алесандро Палиаци. Гена Димитрова заслужава да бъде почетена с голям концерт, но това изисква много средства, а и пандемията също не го позволява. Софийската опера пусна стрийминг на „Джоконда“, а също посвещават едно представление на „Макбет“ на 30 май на нея. В представлението участват Александрина Пендачанска и Кирил Манолов. В Плевен пък ще се проведе четвърто издание на оперен конкурс на името на Гена Димитрова от 22 до 26 май.
– С какво точно се занимава фондацията на името на леля ви?
– Засега имаме скромна дейност, инвестирам в различни събития, когато намерим средства. Основната ни цел е да съхраним паметта й, да популяризираме нейното творчество и да дигитализираме архива й, което би било много полезно за младите оперни певци. Заедно с Плевенската община имаме идея
да създадем културно средище в родната къща на Гена
в село Беглеж, която беше дарена на общината през 2011. През 2019 беше поставена паметна плоча пред дома й във Виена. В София Гена Димитрова последно живя на улица „Московска“, а по ирония на съдбата кръстиха площадчето пред дома й на Николай Гяуров, тъй като той почина година преди нея. На името на леля кръстиха улица в „Драгалевци“, където имаше вила, но ми се струва, че тя заслужава нещо повече.
– Каква беше Гена Димитрова извън сцената?
– Страхотен човек – емоционална и пъргава в изказа си. Носеше сърцето си на езика, беше доста пряма и някои се стряскаха от това, включително и аз. Тя имаше характер, знаеше какво иска, въпреки че бе чувствителна. Понякога трудно казваше „не“. Помагаше на много хора, но невинаги получаваше адекватна ответна реакция, което я разочароваше. Иначе беше екстровертна и винаги беше обградена с много хора.
– Имаше ли хобита, различни от музиката?
– Дори свободното си време посвещаваше на операта. Обичаше да се събира с приятели, да гледат представления и да ги коментират.
Беше много критична към собствените си изпълнения.
Обичаше и да домакинства – правеше баница, спагети. На големи празници събираше големи компании и винаги се пееше. Преди няколко години направихме филм „Обич за Гена“, в който включихме нейно изпълнение на стара градска песен. Вършеше всякаква домашна работа – миеше прозорци, печеше чушки на чушкопека, въпреки че можеше да си позволи жена, която да се грижи за дома й. Според моите разбирания не беше подредена, но знаеше къде се намира всяка вещ. Любопитното е, че беше увлечена по астрологията, постоянно купуваше специализирани книги и списания, правеше хороскопи.
– Строго ли ви възпитаваше, на какво най-вече искаше да ви научи?
– Беше строга, но и мила. Спомням си веднъж, през 1984, как ме наказа. Бяхме в Залцбург, където трябваше да пее. Явно нещо не бях проявила голям интерес към операта, защото ми се скара и ме накара да гледам „Тоска“ с Райна Кабаиванска и Пласидо Доминго. На другия ден, като се събудих, ми беше написала извинително писмо. Реално израснах с четирима родители, при живи майка и баща. Понякога беше трудно, защото трябваше да отговарям на всички очаквания. Имаше обаче моменти, когато сме били разпръснати по света. Тогава си комуникирахме само по телефона и с писма и картички. Пазя си ги и понякога ги препрочитам.
– Всъщност как приехте идеята да бъдете осиновена от леля си?
– Била съм на 12 и нямам много спомени, но родителите ми са се съгласили, защото са искали Гена да е щастлива и са смятали, че това е добре за мен. Леля ме осинови, когато беше в най-силните години на кариерата си и не седеше вкъщи. Реално майка ми ме отгледа.
След осиновяването заминах за Виена да уча,
където следвах и висше. Исках да уча история на изкуството, но фамилията наложи да се запиша право. Доста се поизмъчих, останаха ми 2 изпита и реших, че няма да се реализирам в правната сфера. Междувременно открих фотографията и в крайна сметка се върнах в България и завърших операторско майсторство. Леля ми трудно прие това мое решение, но в крайна сметка се примири, защото нейният баща пък е искал тя да стане лекар.
– А имала ли е амбиции да тръгнете по нейните стъпки?
– От време на време се опитваше да ме разпява, но аз се дърпах. На 6 ме записаха на пиано, но успехите ми бяха умерени. До 12 години ме мъчиха с пианото и след това се отказаха.
– Кои бяха най-трудните моменти в живота й?
– Животът й е като приказка – момичето от село, което става принцеса. Казваше, че талантът й е помагал в критични ситуации. Имаше обаче критици, които твърдяха, че големият й глас е проблем, чувала съм да казват, че Гена крещи, макар че тя бе овладяла перфектно гласа си. Като всяка прима държеше на външния си вид. Има снимки, на които е облечена с прекрасните си палта, впечатлявах се колко добре се гримира. През последните години ходеше с панталони, обличаше се повече, защото й беше студено. Част от гардероба й раздадохме по музеи, включително и в Италия. Пазя кожените палта, бижута, тюрбаните. Леля ми купи плата за роклята за абитуриентския бал, а дизайнерът й Васил Опев ми я уши. Навремето канехме различни хора в училище и тя дойде веднъж в немската гимназия да говори пред класа. Тогава всички бяха много послушни.
– Коя беше най-голямата й болка?
– Може би това, че нямаше собствени деца, много трудно преживя и смъртта на съпруга си. До последно казваше, че той е бил нейното другарче, и това е абсолютно вярно, защото вуйчо посвети живота си на кариерата й. Тя стана много по-тъжна, след като той си отиде.
– Вярно ли е, че е крила от вас болестта си?
– Не. Имаше оплаквания и когато я оперираха тук, се разбра точната диагноза. Научихме през април и тя през юни си отиде. Днес се разпространяват какви ли не истории за живота й от хора, които твърдят, че са й били близки. Тя наистина понякога споделяше твърде лични неща с различни компании. Много съжалявам, че днес не е жива, за да разкаже от първо лице живота си.
