Калин ТЕРЗИЙСКИ
Когато властта попадне в ръцете на сценаристи – трябва да се очаква какво, дами и господа? Шоу.
Аз се сещам за друго шоу от 1945 година. В първата година на „свободата“ активистите на работническо-селската власт са направили такова шоу, че направо са падали глави, в съвсем прекия смисъл.
Така се случва, когато човек дълго е сънувал нещо, никога не си е представял, че това, което е сънувал, ще му се случи… и изведнъж то се случва!
Аз даже помня, че виждах в очите на моя дядо Диме следи от едно силно чувство. И тогава, като дете, не разбирах какво е това, което виждам. Но сега разбирам – това бяха остатъци от детинския възторг на един работник, който е видял как „наш’те“ взимат властта! „Не може да бъде! – си е казвал той. – Ние, простите хора, да вземем властта! И сега да можем да правим всичко! И най-вече да си върнем тъпкано на тия, фашагите, буржоата!“
Не съм преживявал това душевно състояние, но мога да си го представя: някаква смес между възторг и недоверие, възбуда и гняв, ликуване и тревога, главозамайване и детинско присвиване ниско долу, под кръста – все едно си на люлка и тя стремително те е изстреляла нагоре.
Как, ние ли сме на власт?! Не може да бъде! Е сега вече… е сега ще им покажем! Е сега вече ще видите кон боб яде ли! Е сега ще си разиграем коня! Който е ял боб! Ей сега вече ще видите вие! Такива мисли като полудели рибки се стрелкат в съзнанието на тоя, който само в сънищата си е сънувал, че може да се докопа до властта.
Та започнах със сценаристите. И аз съм бил много години сценарист, затова знам за какво става въпрос. Когато си сценарист, мисленето ти се изкривява по един много характерен начин; става много специфично. Ти гледаш на всяка ситуация в живота, на всяко събитие, на всеки човек като на възможен обект за подигравка, на разиграване в скеч. Ставаш особен, понякога дори измъчен търсач на характерното, на будещото присмех, на сатиричното, на гротескното: вече и в неща, в които другите не виждат нищо смешно или пък осъдително или още по-малко гротескно – ти виждаш именно това; ти имаш вече едни силно преувеличителни лупи на очите и дори когато гледаш към слънцето, ти виждаш гротеска.
Тук става въпрос естествено не за холивудските сценаристи, преследвани от комисията на сенатора Маккарти, а за наш’те славни сценаристи, начело с Тошко, които в захлас се опитват да асимилират причудливия факт, че вече са на власт. Колкото и смешно и абсурдно да звучи това. Всъщност да, представям си ги как нощем се будят и започват да се тресат в един такъв малко истеричен смях: ние сме на власт ние сме на власт, ние сме на власт! И до сутринта не могат да заспят от възторг, учудване и превъзбуда. И само се молят – да не би като заспят, чудният сън да вземе да свърши.
Така се смее сценаристът на власт – съвсем като малко детенце, което не вярва, че са му купили количка с истински двигател на батерии! Сега ще видят всички! Ще ги накара да се пукнат от завист! Като излезе утре пред блока! Ахааа! Сега ще видят всички! Като се появи яхнал чистак новата власт, всички дечурлига, даже големите от шести клас, ще се изпопукат от завист!
И когато дойде време за изяви, тази превъзбуда и радостно недоверие бликат обилно из публичното пространство. Когато си малък и са ти дали възможност да се изявиш чак на такова високо и страшно място като властта – как пък да не си покажеш всичките маймунджулъци?! Нали сега ти е паднало!
А когато си сценарист, ти цял живот си измислял гръмки и най-често кухи, но впечатляващи слогани и сентенции. Бум, трясс, чикчирик! Лафове да искаш от нас, сценаристите. Пинизи и дитирамби. Жонглиране с думите на панаирджийско и надпанаирджийско ниво! Оха, а сега ни е паднало!
Когато си сценарист, ти обикновено четеш и книги; или поне какво пише в интернет за книгите, или откъси от книги, или поне заглавия на книги, или части от статии в Уикипедия; и си сведущ за това как се правят някои неща. Примерно – как се прави политика. Чел си и си чувал за това. Защото си гледал, да речем, по Хистъри Ченъл много филми за втората световна война и за разните лидери от старите времена – и затова веднага можеш да изкопираш от тях като подходящи за момента някои модели на поведение. Малко Гьобелс, малко Вълко Червенков (това – копирано от наш’те архивни кадри), малко другаря Димитров пред Лайпцигския процес и след това в славната реч, когато казва че „нашият път няма да е гладък като паветата пред Народното събрание“. И поведението ти на новоизлюпен политик вече се е оформило. Какво пък – нали си водил шоу и преди, нали и преди си говорил пред камери, да не би сега да е по-различно? Все същият народ, все същите камери, все същите телевизии… все същото шоу. Малко простотии, малко смешки, повечко патос, повечко лозунги, най-много – горестни обвинения, обиди и попръжни; също щипка демагогия, но голяма. И още – малко сатиричен език, малко празни декларации, малко добре сварена правда и истина (защото суровата нагарча), и ето ти – готово! Манджата на твоя нов политически имидж вече къкри на печката!
Когато във властта влязат сценаристи, трябва да се очаква шоу. Понякога шоуто е обидно за добрия вкус на зрителите. Но всеки има право да изгаси телевизора и да не гледа. И евентуално да вземе самолета в северозападна посока и да не стъпва тук, на арената на шоуто, докато не приключи всичко.
