Мария Грубешлиева-Муки е завършила ВИТИЗ в класа на Боян Дановски. Играла е в Димитровградския и Пернишкия театър. 15 години е била на щат в Младежкия, но го напуска заради брака си с гърка Никос Митропулу. Тя е единствено дете на голямата Стоянка Мутафова от брака й с журналиста Леонид Грубешлиев, син на известната поетеса Мария Грубешлиева. Муки има издадени няколко книги – първата „Клоун на Бога изпратен на Земята“ за Нейчо Попов. Както и „Госпожа Стихийно бедствие“ и „Добър вечер, столетие мое!“, посветени на майка ѝ, която си отиде от този свят на 6 декември 2019 година. В интервю за вестник „Галерия“ Муки разказва за Стоянка Мутафова, Татяна Лолова, Невена Коканова, Нейчо Попов и сложните отношения с брат си.
Интервю на Ива ДИМИТРОВА
– Мария, на 1 април станахте на 70 години, каква е вашата равносметка дотук?
– Не съм от хората, които си правят равносметки. Не съм празнувала и юбилея си, бях само с мениджъра на мама – Евгени Боянов, който и след смъртта й е до мен във всички ситуации, не ме оставя, а ме подкрепя. Отидохме на гроба на майка ми. Там се чувствам най-добре, все едно съм до нея. Казах й: „Мамо, помагай ми, бди над мен“. След като си отиде, прочетох доста книги за отвъдното и мисълта, че душата й е все още сред нас, ме успокои и вдигна на крака.
– Съжалявате ли, че не направихте Стоянка баба?
– Не, защото тя не го искаше. За нея всичко в този живот беше свързано със сцената. Е, ако я бях направила баба, може би щеше да е щастлива. И аз самата исках дете в определен период от живота си. Когато се ожених обаче, не можах да родя. Може би ако това се беше случило, нямаше да се разделя с гръцкия ми съпруг. След това можех да стана майка, но пък нямах подходящ партньор в живота. Но човек предполага, Господ разполага. Така е трябвало да стане, макар че сега щях да се чувствам по-добре, защото реално останах абсолютно сама след загубата на Стоянка.
– А дали не сбъркахте, че не тръгнахте по друг професионален път, а завършихте театралната академия и така останахте в сянката на майка ви?
– Смятам, че имам талант и можеше да се развия като актриса, но когато се намираш в такава голяма сянка, е почти невъзможно да се реализираш. Това обаче не го осъзнавах като бях млада, а чак сега. Има и нещо друго – ако третият мъж на Стоянка Нейчо Попов беше жив, животът ми щеше да протече по съвсем друг начин. Майка ми нямаше да е сама, той беше режисьор и щеше да ме вземе в киното, нямаше да ме остави. Когато той си отиде, ние двете останахме без подкрепа. Не знам Стоянка как се пребори изобщо. Много е трудно, когато нямаш опора в тези среди. Омразата и завистта към нея, понеже тя отиваше нагоре, се стоварваше върху мен.
– Смъртта й ли е най-тежкият момент в живота ви?
– Разбира се, с нищо друго не може да се сравни. Когато умря Стоянка, наистина бях много зле. Дълго време бях на успокоителни. Малко съм се съвзела вече, но не мога да й гледам снимките, разстройвам се. Не гледам и телевизия от година, защото го свързвам с мама. Отскоро се преместих в нейната стая. Една година почти не влизах в нея, дори бях оставила леглото й така, както тя последно спа на него. В един момент реших, че в тази стая трябва да има живот, и сега се чувствам по-добре, сякаш пак съм до нея. Усещам, че ме пази и закриля. Няколко пъти ми е пращала знаци. Особено след като си отиде. Първите нощи откъм нейната стая чувах да ме вика по име. След това няколко дни спях прегърнала нейната хавлия, не можех да я пусна и тя сякаш ме буташе, искаше да ми погали ръката така, както го правеше в болницата. Точно в този момент се събудих и видях как едно птиче беше кацнало на прозореца ми и като ме видя, излетя. Другият ми тежък момент е, когато загубих чичо Нейчо, той ме отгледа и винаги съм го чувствала като истински баща.
– Все още ли пазите дрехите, шапките и бижутата на Стоянка?
– Всичко си е тук. Може би по-нататък бих ги дарила, но сега не съм в състояние да го направя. Обмислям да оставя и целия архив на майка ми на Сатиричния театър, на който тя посвети живота си. Аз все още не мога да минавам покрай него, защото се разстройвам.
– След смъртта й появиха ли се хора, които искаха да купят дома ви?
– Не, а и аз никога не бих продала дома на Стоянка.
– Сега в какви отношения сте с единствения ви останал роднина – брат ви от другия брак на баща ви, който живее в Америка?
– Обади се да изкаже съболезнования, когато Стоянка почина, но нашите отношения са много сложни. Те ме лишиха от цялото наследство на баща ми абсолютно несправедливо. Аз съм простила вътрешно, но Стоянка не можеше да го направи. Затова в нейна памет няма да се пречупя. Брат ми живее в Ню Йорк, и той няма деца, така че родът ни завършва с нас. Той беше женен, но не стана баща, а отгледа детето на съпругата си, но те се разделиха. Доколкото знам, е преживял доста тежък развод и жена му много лошо го е изиграла и му е взела повечето имоти по същия начин, както той постъпи с мен.
-Наскоро си отиде и другата голяма звезда на Сатиричния театър Татяна Лолова, тя идваше ли често в дома ви, чуваха ли се с майка ви по телефона?
– Като бях дете, идваше често, защото те живееха отсреща, но след това се преместиха със Славето в „Гео Милев“. Когато той си отиде, Татяна понесе много тежко загубата му и Стоянка й звънеше да я чува и да й вдъхне кураж. Моята последна среща с Татяна беше на погребението на майка ми в Сатиричния театър, извика ме, силно ме прегърна и много плака.
– Значи двете са били близки?
– Да, може да се каже, не знам защо винаги се е смятало, че не са в добри отношения. Те бяха много различни актриси, нищо че толкова ги сравняваха. Може би е имало някаква борба за надмощие, но караници и скандали никога не е имало между тях. И двете бяха достатъчно възпитани, интелигентни, талантливи и успели, за да има какво да делят.
– Стоянка с кой от колегите си беше най-близка?
– С Невена Коканова, тя беше любимката й. Когато се разболя и лежеше в Правителствена болница, допускаше много малко хора, сред които беше майка ми. На мен също кака Венче ми беше най-любимата от всички колежки на Стоянка, не можех да си отделя очите от нея, толкова беше хубава. Тя ми беше написала една картичка като съвсем млада, още от времето на „Тютюн“, с пожелание да превзема киното. Много ми се искаше да бъда като нея, но за съжаление това не се случи.
– А какво се случва с вас в любовта, наистина ли ще се събирате с вашия бивш съпруг от Гърция?
– Той ми изказа съболезнования за майка ми, но чак да се съберем, не ми се вярва. Може би това би било добре, за да не съм сама и да имам опора в живота, но не знам дали ще се случи. Не бих зарязала всичко тук, за да замина за Гърция, защото той едва ли ще си остави работата там.
– Защо се разделихте?
– Той искаше да живее в Гърция, а аз заради майка ми в България, защото след смъртта на Нейчо тя остана сама. Като бях там, постоянно плачех за нея, чувахме се по няколко пъти на ден по телефона и много ми липсваше, все му казвах, че имам една майка. Когато тук нямаше какво да се яде, ние изпращахме на Стоянка колети с храна, но в един момент просто не издържах и се върнах при майка ми и се разведох.
– Има ли нещо, което ви радва в последно време?
– Не мога да кажа, че нещо ме радва, защото тежко преживявам загубата на майка ми, но все пак животинките вкъщи ми доставят радост. Щастлива съм и че книгата, която написах за Стоянка „Добър вечер, столетие мое“ и конкретно допълненото издание отново се изчерпа и сега работим по нов тираж. Благодаря на всички, които се включиха в него – – Лили Иванова, Йорданка Христова, Татяна Лолова, Евгени Боянов, Румяна Василева, Кирил Кирилов и др.
Винаги съм щастлива и когато покрай плочата на Стоянка, Калата и Нейчо се спират хора, гледат я, снимат се, оставят цветя… Това е едно от значимите неща, които направих в памет на родителите си.
– Как сте със здравето сега?
– Зле съм психически и все още не мога да се съвзема. Започнах да вдигам кръвно и пия лекарства. Пропуших след смъртта на Стоянка. Още в болницата започнах да паля, за да се успокоя. Тогава се и стопих, но сега започнах да си връщам килограмите. Какво съм преживяла, не е за описване. До последния си дъх няма да спра да мисля за майка ми, ставам и лягам с мисълта за нея. Да, благодарна съм на Господ, че я остави до мен толкова дълго време и тя живя до 97, но когато човек загуби майка си, на колкото и години да е, няма лек за болката му. Особено в нашия случай, защото двете бяхме много свързани. Сякаш част от мен си отиде с нея завинаги. Винаги ще помня последните й думи, преди да я интубират. Сякаш знаеше, че си отива, и ми каза, че ме обича. Не съм била по-привързана към някой друг, затова и винаги ще страдам за Стоянка, колкото и години да минат.
