Един от най-талантливите ни актьори Михаил Билалов не остава без роли въпреки коронакризата – най-новата от тях е в киното. Екранният Джаро е ветеранът фронтмен на рок банда в премиерния филм на Виктор Божинов „Голата истина за група „Жигули“. Историята е по сценарий на Ваня Николова и Нели Димитрова – авторки и на първия му моноспектакъл „Бум-бум: еволюция на престъпното мислене“, и разказва за изгубените илюзии и възродените надежди на различни генерации. За снимките на романтично-музикалната драма Билалов си припомня как се свири на китара. Прочете интервюто му за вестник „Галерия“.
– Господин Билалов, със сигурност сте бил групар като тийнейджър – на какво свирехте из гаражите, какви приключения имахте като меломан, какво слушахте най-често?
– Винаги става така, че някои гаражи са по значими от други. Например семейният гараж на Стив Джобс или този на Джеф Безос. За съжаление като ученик живеех в малка къща в квартал „Надежда“. В нея нямаше гараж, който да роди гениален музикант, а мазе, пълно с кюмюр. Пролетарска му работа. Въпреки това аз и хората от моето поколение израснахме с рока, който в началото на 80-те продължаваше да се чува трудно. Например първата плоча, която ми попадна в ръцете, беше взета назаем – и то с много уговорки и крънкане – от мой съученик. Помня, че беше на „Бийтълс“ и с логото на „ябълката“. За мен това беше равносилно на чисто нов компютър Apple.
Когато му връщах плочата, плаках, докато той я оглеждаше
много прецизно дали не съм я одраскал. За днешните тийнейджъри това може и да е смешно. Но тогава не беше. За да чуем едно-две твърди рок парчета, се налагаше да ходим в дискотека в квартал „Иван Вазов“. Вътре трябваше да изтърпим цялата руско-българска естрада, което си струваше само защото накрая пускаха AC/DC. По-късно, в казармата, с още няколко души бяхме два дни в ареста, защото вместо да „слушаме“ турците, каквато ни беше работата като радиорелейни разузнавачи, ние слушахме музиката на Шести американски флот, базиран на остров Крит. Всеки от моето поколение може да ви разкаже поне няколко подобни истории и без да е имал рок група. Времената бяха такива.
– Колко време и репетиции ви бяха необходими, за да се превърнете във Фори – фронтмена на група „Жигули“?
– За разучаването на парчетата от филма работих основно с Жоро Георгиев от „Остава“, който е композитор на някои от тях. По-късно започна да ми помага и Ненко Милев от Jasmine Whale. Безкрайно съм им благодарен, защото те ме върнаха към китарата след толкова години. Репетирах паралелно и с двамата, докато работехме с колегите за „Жигули“. В началото, когато влязохме в студиото с Фицата, Геро и Рачков, всеки си знаеше само неговата част. Трябваше ни известно време, за да сглобим парчетата и да зазвучат така, както се очаква.
– Що за птица е героят ви?
– Бивш рок музикант, който по неволя изхранва семейството си като композитор на чалга хитове. Не е биография, която да не сме чували вече. Ако говорим по-общо, моят човек е още един представител на генерацията, която дивашкият ни „преход“ помете. На хората, които учиха за инженери, а станаха таксиметрови шофьори. Такива са и останалите бивши колеги на Фори. С изключение на един, всички са се развили не както са си представяли.
– Какво надделява в душата и характера на Фори – носталгията по „едно време“ или категоричността му да се пребори с консуматорското общество на XXI век?
– Цялата история се отключва от поредната нужда на Фори да оцелее в дадена ситуация, но този път свързана със собствената му дъщеря. Условието е да събере групата, на която някога е бил фронтмен и в която сега никой с никого не си говори. Освен хумор филмът носи известен сантимент, типичен за хора, които някога са имали обща история.
– И понеже говорим за миналото, как се чувствахте вие, актьорското дете от провинцията, сред отрочетата на столичната номенклатура в НГДЕК?
– Класическата гимназия беше едно от най-добрите неща, които ми се случиха изобщо. Не съм учил толкова през целия си живот, колкото тогава. Освен това
не се деляхме на „елит“ и „простолюдие“,
а на тези, които имат „ябълката“ на „Бийтълс“, и на други, които я нямат. Всички бяха принудени да учат здраво. А някои от децата на „номенклатурата“ трябваше да знаят три пъти повече от другите. Няма да споменавам имена, но имаше такива, които бяха академици още в девети клас, за да не посрамят известните си родители. Така се създаде комплекс за малоценност – но не защото баща ти няма черна волга с перденца, а защото не знаеш латински. Не че на някой извън гимназията му пукаше, но вътре беше въпрос на чест.
– В моноспектакъла ви „Бум-бум: еволюция на престъпното мислене“ влизате със страхотна лекота в костюма на мафиота джазмен, даже хващате и палките – той пък що за персонаж е?
– Гангстер с бял костюм и тъмна душа. Образът и разсъжденията му за живота, жените, днешната престъпност, образованието, времената от 90-те и т.н са доста парадоксални, но и в същото време много верни. Неслучайно се казва: „Смешно е, защото е вярно“. Само че, както твърди Едуард Олби, „Един спектакъл не може да се разкаже. Той трябва да се гледа“.
– В друг сценичен хит – „Той е дяволът“ в Младежкия театър, вашият герой пък е с червен костюм и с тъмна душа, също коварен и манипулативен. Защо повече се гледат филмите и пиесите, в които границата между нормалността и психопатията все по-често е заличена и злото побеждава?
– В случая на „Той е дяволът“ авторът Себастиан Тиери не е търсил някаква особено дълбока психология. Той регистрира ситуация и започва да я развива. Въпросът не опира до морал, а до черен хумор, който забавлява зрителите. Ако говорим за киното – и особено за сериалите, да, стилът се промени заради начина, по който живеем сега. Всичко трябва да е бързо, динамично и зрелищно. Героичната патетика, в която „добрият“ спасява цял танкер от потъване, вече не е на мода.
Целта сега е публиката да се шокира,
да се остави без дъх, понеже така е в новините, в социалните мрежи и прочее. И за да останат всички с отворени усти, киното също започва да нарушава правилата. Историята за добрия Данко, който си извадил сърцето, за да свети на хората, е чудесна, но ако Горки трябваше да я продава днес, доста щеше да се озори. Нуждата от кръв и зрелища изпрати всички ни в друга посока. Злото винаги е по-интересно от доброто за изследване. Особено като го следиш в развитие в продължение на осем или десет часа. Естествено, по-зло от самото зло е, когато стоиш отстрани и гледаш, без да направиш нищо.
– За първи път снимате през 1988 в „А сега накъде“ – как се работеше с Рангел Вълчанов, каква беше най-голямата тръпка тогава? А после, през 2007, в „А днес накъде“ – вие вече друг човек ли бяхте?
– Моите три реплики в този филм бяха най-големият страх в живота ми. Помня, че Рангел дойде в клас, за да ни гледа и слуша един по един, а аз тогава нещо се обаждах и той реши, че ще съм софийско копеле – нищо че съм от Бургас. Снимките вървяха без сценарий, защото той обичаше да работи така. Имаше историята в главата си, а репликите ни ги даваше в последния момент и трябваше да импровизираме. После събираше целия материал и го сглобяваше. По тази причина не съм се готвил изобщо. Беше въпрос на „каквото стане“, но си беше вълнение – все пак първа роля с три реплики.
– После, през 2007, когато са завърнахте от Франция за продължението – „А днес накъде“, вие вече друг човек ли бяхте?
– Не. Освен че имах жена, две деца и по-къса коса. Стилът на Рангел си беше останал същият – снимаме в момента, филмът ще се прави с монтажа. Когато си дойдох за този проект, беше най-вече от любопитство – да се видя с него и останалите си колеги от ВИТИЗ. Беше колкото правене на филм, толкова и среща на класа.
– Питали ли сте се до кога щяхте да издържите без сцената и екрана в Париж, ако Явор Гърдев не ви беше звъннал за „Козата или коя е Силвия“ в Народния театър? И какъв би бил отговорът?
– Никога не съм се питал подобни неща. Когато нямаш сцената, тя просто не ти липсва. Аз съм благодарен на Явор за това обаждане, но ако не го беше направил, щях да продължа с бизнеса си като ландшафтен архитект – както и да се боря президента Макрон да отпусне повече пари в полза на екосистемите на Париж.
– И тъй като на български излезе „Кой се страхува от Вирджиния Улф“ на Едуард Олби, бихте ли споделили спомен от общуването си с великия драматург, автор и на „Козата или коя е Силвия“?
– Имам доста спомени, но ще разкажа нещо, което сериозно ме впечатли. Докато репетирахме в тези три седмици, Олби си имаше определено място в залата и наблюдаваше работата ни. Ние, естествено, играехме на български, но той всеки път усещаше, когато имаше грешка като вярност, като думи, като ритъм. Разбираше кога бъркаме направо на секундата. И това без да знае и една дума на български. Имах чувството, че работя с композитор, а не с драматург.
– Наскоро си отиде още един от последните великани на XX век – Жан-Клод Кариер, а вие играхте в „Досието Петров“ по негов сценарий – имахте ли среща с Кариер и какво си казахте?
– С Кариер се видяхме няколко пъти. Говорехме за много неща. Той, както и Олби, се изказваше просто и ясно като всеки умен човек. При една от срещите ни бях с малката ми дъщеря Олга. Кариер живееше в къща-история. Някога тя е била публичният дом, в който Тулуз-Лотрек рисува прословутите си модели проститутки. Кариер беше изключително горд с тази покупка. Когато му отидохме на гости, Олга още се вълнуваше от дракони. Тогава Кариер извади една книжка и й прочете приказка за дракони. Явно нейното детско въображение го впечатли и двамата станаха приятели. Накрая ми каза: „Следващия път не идвай без нея“.
– Как се борите с локдауна между България и Франция?
– Трудно. Заради ограниченото пътуване. Но ако трябва да правим сравнение, в България нещата са доста разпищолени. Във Франция има абсолютен контрол. Нещо като абсолютната власт на Луи XIV. Всички трябва да се съобразяват с правилата.
– Тогава да ви питам банално и закономерно – защо според вас в България единици спазват правилата?
– Не съм народопсихолог, за да знам със сигурност, но в крайна сметка това е като със синдрома на мръсната улица. Като видиш, че Пешо си хвърля боклука през балкона и не го глобяват, го хвърляш и ти. Тук, за разлика от Франция, глобите са за едни и не важат за други.
България е държава, в която няма последствия.
Така всеки се надява да му се размине. Във Франция Никола Саркози го осъдиха на три години затвор за корупция. Ако на Саркози не му се разминава, защо да ти се размине на теб?! У нас можем да си дадем хиляда примера за това как никой не беше осъден за корупция. Ето защо правилата не се спазват. Поне за мен.
– Но пък има мераци за политическа коректност – докъде ще ни отведе тя?
– До блокирането на цели индустрии, защото някой ще се обиди за това или онова. Класическите романи не могат да подлежат на пренаписване, филмите на изрязване, скулптурите на допълнително преоформяне. Доколкото не ме лъже паметта, навсякъде по света това се нарича „цензура“.
– Имате ли време да работите по проекти в ландшафта?
– Най-вече за удоволствие и за приятели.
– Дъщерите ви проявяват ли интерес към някакъв вид изкуство?
– Голямата ми дъщеря – Данае, завършва специализираното приложно училище „Максимилиан Фокс“ в Париж и сега се готви за изпити в „Арт Деко“.
– В кой период от живота си сте били сигурен, че сте „сял лъвове“?
– Няма подобен. Че си посял лъвове, винаги става ясно много по-късно. А в нашата професия това обикновено се случва, когато умреш и започнат да ти пишат некролога.
