Кирил Кирилов е сред най-известните театрални продуценти в България, чиято компания „Ажур пико“ продължава да работи независимо от ситуацията „отвори-затвори“ в театрите и 30-те процента зрители в залите. Младият бизнесмен, с когото до последно работеха Стоянка Мутафова и Стефан Данаилов, стои зад култовите монодрами на Мариус Куркински и Виктор Калев. В интервю за вестник „Галерия“ той разказва за работата си с големите звезди на родния театър и кино.
– Господин Кирилов, вече се знае, че ставате продуцент и на Александра Сърчаджиева – къде и в какви роли сте планирали да я гледаме?
– Александра и Ненчо Илчев вече репетират „Догодина по същото време“. Но пиесата, позната на театралите от класиката с Тодор Колев и Анета Сотирова, в нашата версия ще излезе с друго заглавие. Режисьорът – професор Ивайло Христов, съкращава някои сцени и добавя други. Така че спектакълът със сигурност ще бъде много по-различен от вече видяното. Това е любимата пиеса на Ненчо – той от години има мечта – да изиграе Джордж от „Догодина по същото време“. И всички ние не можем да му откажем. Другата голяма изненада е сценичната изповед на Александра. Широко известно е, че животът й е интересен, дори шокиращ. Сега тя ще излезе пред публиката и ще разкаже за всичко – и за майка си Пепа Николова, и за любовта си с Иван Ласкин, и за смъртта му, и за сложните отношения с баща й, Йосиф Сърчаджиев. Двамата досега са се срещали четири пъти. Дори я запитах: „Толкова е директно и безпощадно,
ще успееш ли да го понесеш отново и да го изиграеш
пред зрителите?“. А тя ми отговори: „Категорично“. Вероятно това ще е нейният катарзис. Сашка играе себе си, а Радена Вълканова ще е телевизионната водеща, която я разпитва – коварна, задаваща гадни и провокативни въпроси, най-безцеремонно бъркаща в най-болните теми. Но Сашка е много силен човек. А и идеята си беше нейна. С драматурга Яна Борисова дойдоха при мен с готовата идея, като режисьор е Димитър Коцев-Шошо. Сашка и той се познават от деца – както знаете, той е син на Константин Коцев. Отдавна чаках пътищата ни със Сашка да се пресекат. Това трябваше да се случи отдавна. С нея и с Ласкин дори бяхме говорили за постановка, в която да са дует, но така и не се случи.
– Продължавате партньорството си с Росица Обрешкова, племенницата на Стефан Данаилов, която постави последната пиеса с участието на Мастера – „Актрисата“…
– Да, Роси е режисьор на „Монолози за пениса“ – с Кирил Ефремов, Павел Иванов, Александър Кадиев… Другите имена ги пазя в тайна. Винаги съм готов да се хвърля напред и да подкрепя стойностна идея, да работя в името на каузата, която си заслужава. Защото днес точно това им липсва на повечето актьори – целта, блянът… Не искам да бъда краен, но сега основните им въпроси са: „Ама къде ще го направя? Защо точно с този? Срещу колко?“. Някога нямаше подобен пазарлък.
– Откога датира вашата страст към театъра?
– Първо учих в Ботевград, после във Варна, а след това в София. Работя от 5-и клас – започнах на голф игрище във Варна.
Там се запознах с всички така наречени милионери
в България. Беше ми много интересно да ги наблюдавам – да слушам историите на техните съпруги, на техните любовници, да сравнявам нещата от живота. Но всичко това остана на заден план, когато за първи път влязох в Народния театър за „С любовта шега не бива“ – култовата постановка на Мариус Куркински. Сякаш нещо ме зашемети. Беше преломен момент в моя живот – с божествена намеса. Оттогава съм изгледал десетки спектакли – и тук, и в Париж, Лондон, Милано. А след една от монодрамите на Мариус го помолих за среща – да ме чуе дали ставам за актьор. След стихотворението и монолога, които бях приготвил, той ми отговори положително, но самият аз постепенно се убедих, че моето място не е на сцената. Че ще ми е по-пълнокръвно да ръководя нещата под прожекторите, без да се появявам в светлината им. А и аз съм човек на точността и стратегиите – неслучайно съм учил математика в Софийския университет „Свети Климент Охридски“ и съм печелил национални състезания. Затова реших да комбинирам страстта ми към театъра с дарбите ми в математиката.
– Какво ви свързваше със Стоянка Мутафова: можехте да й бъдете внук, а бяхте близки приятели?
– Първото ни общуване с нея беше по телефона. Разговорът ни продължи повече от 2 часа. Връзката прекъсваше, а ние я възстановявахме, за да си споделим докрай започнатото. Тя така ме предразположи, разказвайки неизвестни неща от живота си, че аз също й разкрих интимни факти от своя. След това Стояна ми се довери – с „Госпожа Стихийно бедствие“ направихме 70 представления. Повярва ми напълно. Аз на нея – също. До края не се предадохме един друг. И наистина бяхме като приятели, за които възрастта няма никакво значение. Последният ни разговор беше у тях. На финала си казахме: „Обичам те“.
– Как стана така, че Стефан Данаилов ви хареса веднага и се нави да продуцирате „Актрисата“?
– Аня Пенчева ме заведе у тях. Стефан седна на дивана, а аз в креслото срещу него. Няколко минути мълчахме – гледахме се право в очите, изучавахме се.
Той имаше око рентген.
Във времето той много ми повлия, промени ме и като характер, и като личност. Научи ме на много неща – да имам търпение, да бъда над нещата, да не се взирам в дребнотемието, да не обръщам внимание на нападките.
– За какво ви нападаха?
– Ние, най-близките му хора, бяхме обвинени, че едва ли не го караме насила да играе в „Актрисата“, където беше последната му роля. Че го изнудваме емоционално заради печалбите. Всеки, който познава поне малко Стефан Данаилов, е наясно, че това никога не може да се случи. Всъщност Стефан се сбогуваше с публиката – той знаеше, че краят наближава, и го осъзнаваше напълно хладнокръвно. След аплаузите се хващахме за ръце, за да му дадем от своята енергия. Той така ни възпита – първо театърът. Никога не мислеше само за себе си. Няма да забравя как на 12 септември – беше рожденият ден на Аня и след овациите в Русе бяхме седнали на маса – Стефан каза нещо изключително мило за всеки от нас. За мен – че вече съм като член на семейството му. А след последното представление на „Актрисата“ в Казанлък, беше 2 октомври 2019, изгони всички от стаята, за да останем само двамата. Разменихме си важни думи, но беше ужасно тежко – три дни по-късно влезе в болницата. После няколко пъти се чухме по телефона, но му беше все по-сложно да изговаря думите. Въпреки това не прекъсвахме разговорите. При събуждането от първата му медикаментозна кома ме беше потърсил, за да разбере какъв е графикът за „Актрисата“.
– Често споменавате и Аня Пенчева…
– Работя с нея вече повече от три години. Аня е с главни роли в хитовите спектакли „Актрисата“ и „Тя, той и още двама-трима“, който се играе и досега, вече над 70 пъти, и където тя си партнира със Сашо Кадиев, Ненчо Илчев, Кирил Ефремов, Тончо Токмакчиев и Тихомир Благоев. Наскоро излезе и премиерата на „Двубой“ в Народния, където Мариус Куркински я режисира в изненадващо амплоа. Аня е голям приятел – много я обичам и й благодаря.
– Сънувате ли често Стоянка Мутафова и Стефан Данаилов?
– Да. При това винаги в моменти, когато ми предстоят сериозни действия. И напълно физически усещам подкрепата им. Както и да ви прозвучи, но те сякаш ме предупредиха за пандемията. Тогава не отдадох голямо значение на тези знаци, но после направих логичната връзка. Стояна буквално ми каза: „Не е време за театър, върлува болест“. Седмица по-късно ни затвориха.
– С какво двамата остават на върха?
– И Стояна, и Стефан даваха, а не взимаха. Излишно е да уточнявам, че не говоря в материален, а в морален аспект. Те преди всичко бяха освен големи актьори и големи личности. Много ми липсват, защото с една дума казваха всичко, а тя на две не ставаше. Днес принизяваме, подиграваме се на всеки, опорочаваме наред.
Всичко е размито – и в изкуството, и извън него.
Никой не може да измисли нищо ново нито в киното, нито в театъра – тъпчем на едно и също място. Гледаме само да вържем гащите си, другите не ни интересуват. Не съм проповедник, но вярата я няма.
– Ще възкръсне ли театърът след коронакризата според вас?
– Естествено. Той е жив, хората имат нужда от него като контрапункт на социалните медии. Чувстват необходимост душите им да бъдат свързани – а това се случва само чрез театъра.
– Как ви издържат нервите на тази истерия?
– Калих се. Докато вкарвам всичко в ред, привиквам на смирение. След средата на декември на хората им писна от стагнацията и залите се продаваха много бързо, билетите свършваха за няколко дни. После – пак надолу. Загубите са големи, но търпя. Не вярвам обаче, че този вирус ще ни промени. Всичко се забравя бързо. Трябва много да ти поровичкат в душата, за да стане нещо различно.
– Скоро ще атакувате и киното – докъде стигнахте с филма за Стефан Данаилов?
– Напълно сме готови. Чакаме сесия в Националния филмов център. През 2022 Стефан можеше да стане на 80. Премиерата ще е тогава. Двама млади актьори ще влязат в образа му.
– Мариус Куркински и Виктор Калев все така ли оглавяват бокс офисите с моноспектаклите си?
– В момента те са най-добрите актьори в България. Много се гордея с тях – изумителни личности, големи професионалисти. Съвместната ни работа винаги ме изправя на различно ниво. „Черното пиле“ на Мариус и „Грамофонът“ на Виктор Калев са най-гледаните спектакли през последните години и препълват залите. Има хора, които ги гледат повече от 50 пъти.
