Мениджърът на Атанас Скатов – Мария Илиева, говори пред в. „Телеграф“ за работата си с алпиниста, за последните му проекти и желания… Скатов загина под връх К2 в началото на февруари. Илиева е родена в София. Магистър е по икономика и психология. Заемала е ръководни длъжности в три български банки. Представител е на канадската академия по коучинг за България „Ериксон Коучинг”. Запалена е по пеене, планинарство, ски, йога и вегетарианство.
– Госпожо Илиева, изминаха два месеца от смъртта на Наско на К2. От позицията на времето имате ли малко повече яснота за трагедията, разиграла се на слизане от върха?
– Това, което събрах като впечатления от изказванията на неговите колеги-алпинисти в социалните мрежи и от личния ми контакт с тях, е, че много от нещата не са били, както трябва. В нощта на 4 срещу 5 февруари се е наложило 21 човека да нощуват в три двуместни палатки.Това не им е дало възможност нито да спят, нито да си разтопят лед и пият вода, нито да се нахранят и стоплят. Физически Наско не е могъл да си почине, а е имало и огромно психическо напрежение вследствие на цялата неразбория в лагер 3 нощта преди инцидента. Не е имало кислород, както е било обещано от фирмата-организатор. Новите въжета не са били с еднакъв цвят от горе до долу, тоест не са били лесно разпознаваеми измежду многото стари. Имало е такива, които три седмици са били наранени или затрупвани от силен снеговалеж предвид лошото време. Алпинистите също изтъкнаха, че някои от ледените барове са били много разклатени и те трудно са издържали тежестта им. Аз лично, знаейки неговия опит от изкачени 11 осемхилядника, и достигането до почти 7500 м на зимния К2, не смятам, че става дума за елементарна грешка.
– Неговата застраховка живот още не е изплатена. Вие бяхте човекът, който с помощта на правителството се погрижи тялото на Наско да пристигне в България, но как се развиха нещата след това?
-Водят се дискусии със застрахователната компания в Германия, която търси всякакви поводи да не изплати сумата. Едното им съображение е, че К2 се намира в област Кашмир, която те не са покривали като територия. А в застраховката пише много ясно, че става дума за зимно изкачване на К2, който винаги си е бил на едно и също място. Другият аргумент е ,че когато Наско е тръгвал, не се е разрешавало излизане от Германия във връзка с COVID-19. Той обаче заминава за К2 от България, което не е забранено в застраховката и също не е повод за отказ. Изходът не е ясен за момента.
– Кога се чухте за последен път?
– На 4 февруари от лагер 2, където се беше изкачил директно от базов лагер, само с кратка почивка от половин час на лагер 1. Каза ми, че предстои много тежко изкачване до лагер 3 по леден отвес. Помоли ме да се моля за него, да му запаля свещичка на другия ден. Това беше ритуал, който винаги спазвахме. Призна ми, че се чувства много странно – половината ден му е топло, половината ден студено. Оплака се от голямата мизерия в базовия лагер и че два дни по-рано почти си е бил тръгнал от експедицията, но така и не разбрах защо все пак е решил да тръгне нагоре. Поиска ми съвет дали да продължи и аз му казах, че трябва да прецени в зависимост от собственото си усещане за състоянието си и според времето. И че се надявам да вземе най-правилното решение, но не е нужно на всяка цена да прави опит. Каза ми ,че ще се чуем пак от лагер 3, но очевидно обстоятелствата там не са му позволили да се обади.
– Съдействахте на Наско във всичките му експедиции, с какво тази беше по-различна?
– В последната експедиция ставаше дума за негово първо зимно изкачване и то на най-трудния връх. Огромно предизвикателство. Затова се подготвяше много усърдно. Беше се снабдил с тренажор вкъщи и тренираше и спеше в него все едно, че е на над 5600 м. Смяташе, че ако ще има успех на К2, това ще е в рамките на тази експедиция, защото в нея участваха много добри алпинисти. Надяваше се да се качи поне до лагер 3, и това вече щеше да е голям успех. Успех, който той постигна.
– Още от първите дни в базов лагер той е бил измъчван от болест.
– Повръщаше, не можеше дори вода да поема, беше на антибиотик известно време. Това изпи силите на Наско, но все пак реши да пробва и както казах, достигнал е височина над 7500 м. Времето обаче се разваля по-рано от очакваното и ръководителят на експедицията е решил всички да слизат. Наско е тръгнал надолу и всъщност грешно решение не е взел, имайки предвид факта,че алпинистите , които тръгнаха нагоре с изключение на един, не се върнаха. Пътят надолу е бил труден за всички. Канадският фотограф Елиас каза, че ледени барове са се измъквали два пъти и той едва се е удържал, въпреки че е бил с шерп до него. Всички са хващали няколко въжета едновременно и са слизали супер бавно.
– Колко силна беше връзката на Наско с планината?
– Беше като силна любовна връзка.Обичаше да разговаря с нея и това бе неговият начин да се свързва и със себе си, един вид медитация. Всяка свободна минута използваше да е в планината. Обичаше да ходи сам, да се зарежда с енергия и получава своите прозрения, задаваше въпросите си и получаваше отговори.
– Да се върнем малко назад. Как започна вашето приятелство и се стигна до това толкова много да му помагате в неговите начинания?
– Запознахме се преди 7 години в Бали на семинар по йога, когато той се връщаше от връх Пунджак Джая в Индонезия, като част от проекта му за изкачването на Седемте континентални първенци. Сприятелихме се, оказа се ,че имаме много общи ценности и интереси – йога, вегетарианство, планини. Малко след това му дойде идеята да се опита да стъпи на 14-те осемхилядника и аз му помагах с каквото мога защото оцених пълното му посвещаване на неговата мисия. Не познавах много хора, които бяха готови на всичко за нейното постигане. Беше готов да се лиши от съвременните удобства, да няма сигурност, да рискува живота си дори, в името на една важна цел. Изцяло посветен на нея, той не ходеше по заведения, не гледаше телевизия, не получаваше заплата, живееше изключително скромно и не губеше и една секунда време в безполезни модерни дейности. Милееше за природата, ядосваше се на изсичането на горите, не хвърляше храна и основно спортуваше, пишеше книги и изнасяше презантации, когато не беше на експедиции.
– Какъв път извървя оттогава, промени ли се през тези години?
-Научи се на повече търпение и смирение. Той винаги е имал изключително развита интуиция, беше много смел мъж в съчетание с детска душа. Това ,че общуваше с високите планини ,където нещата са много по-близо до това, както ги е създал Бог, засилваше тази чиста част от характера му. Там той плуваше в свои води. Не се чувстваше добре в шумните градове и не можеше да си представи, че ще живее в голям град. Мечтаеше да си направи градинка във вилата на баба си край Сливен, където да отглежда зеленчуци. Представяше си също, че ще създаде център с топла минерална вода, която също много обичаше. И там ще има духовни преживявания сред природата с други хора ,да ги води из горите, да ги учи на здравословен начин на живот, на йога и чиста храна.
– Приемаше ли се като алпинист?
– Да, разбира се, че беше алпинист. Той изкачи 11 осемхилядника, а при 12-ата си експедиция стигна до 7500 м в зимни условия, и то на К2. През 2019-а стана първият българин, изкачил 4 осемхилядника за един сезон, а преди това и първият българин, стъпил на седемте континентални първенци. В международните алпийски среди Наско беше много ценен, колегите му на К2 подчертаха, че е бил много силен, добре подготвен, бърз, техничен. Аз лично съм виждала как в хотела в Катманду го посрещаха с големи транспаранти: „Добре дошъл, Атанас Скатов”. Хората чакаха да вземат автограф и да се снимат с него. Разликата му с останалите алпинисти беше, че при него тази дейност се заражда като начин той да покаже, че с неговия режим на хранене е възможно да се постигат високи спортни постижения. Целта му беше да накара хората да се замислят и да намалят консумацията си на животински продукти като основен източник на замърсяване на природата. Наско не изкачваше върховете просто, за да увеличава бройката им, а с тази мисия. Заради това той наричаше проекта си експеримент, защото искаше да види колко дълго във времето той ще е в състояние да натоварва организма си с този режим на хранене.
– В България се появиха критики към Наско, че е практикувал клиентски туризъм, защото винаги е разчитал на помощта на шерп и кислород.
– Това не е вярно. На Чо Ойо беше сам без кислород и без шерп. И на връх Денали (Аляска) беше сам. В днешно време е много трудно да тръгнеш напълно сам, както преди години. А и не знам защо е нужно? То е достатъчно трудно така или иначе. Не претендирам да съм експерт, но само си представете какво трябва да се носи от базов лагер нагоре – палатка, постелки, спален чувал, кислородни бутилки, храна, котлон, пикели, джумари, дрехи, храна, фотоапарат, камера, телефон, зарядни, метри въжета и т. н. Виждала съм подредено всичко това на земята и как ли трябва да се напълни една раница, която тежи над 30 кг и да тръгнеш с нея по тези ледени стени с котки при минус 30 градуса в разредения въздух над 6000 м до 8000 м височина? И да вървиш така понякога 20-30 часа.
– И тук е идвала ролята на шерпите.
– Той обикновено си поделяше багажа с шерпите, с които си партнираше и си помагаха при нужда за пробиване на пъртина. На Дхаулагири беше точно така – след последен лагер не е имало парапети, с шерпите са се сменяли по време на изкачването. Колкото до кислорода, използването на такава помощ зависи от спецификата на организма – за едни е лесно без кислород ,за други не. Наско все пак е започнал да се изкачва на една възраст от 32-33 години, не може отведнъж да скокне в най-дълбокото, би било доста неразумно. Постепенно тестваше докъде може да стигнат човешките му възможности при неговия режим на хранене. И всеки път си поставяше по-трудни цели. Не разбирам защо е това оспорване на очевидно високите му постижения? Повечето негови колеги се изкачват с шерп и кислород, а са изключително ценени в държавите си. Дори са приемани като национални герои, като например Антониос Сикарис със своите 4 осемхилядника в Гърция, Али Садпара от Пакистан с 8 и други такива. И не знам защо у нас имаше шепа хора, които водеха полемика в специализираните рубрики дали е алпинист, дали не е, изкарал ли е нужните курсове като дете или не. На всички тях мога да отговоря: да, 10% от алпинистите така са се родили и могат да извършват тези изкачвания без кислород, но това не означава, че постиженията на останалите нямат стойност. Наско успя за тези кратки срокове да направи много сериозни постижения и заслужава уважение и признание. Аз лично не знам в България да има много такива алпинисти с такива постижения, колкото има той.
– Защо Наско беше толкова обичан и толкова критикуван?
– Защото беше ярка личност! Повечето хора го обичаха много, навсякъде по представянията на неговите книги и неговата дейност, залите бяха пълни. Присъстващите си тръгваха с блеснали очи, мотивирани, чакаха на опашки да си поговорят. Наско беше изключителен харизматичен, много усмихнат, отличен оратор. Обичаше това, което прави, и енергията му заразяваше публиката. Благодарение на него хората променяха начина си на живот, тръгваха по планините и му бяха задължени, че са се излекували. Веднъж Наско пак беше огорчен от негативните коментари на алпийската общност по негов адрес и един приятел му каза: „Ти си богат човек, защото имаш любовта на народа”.
– Какви трудности изпитваше при организацията на експедициите?
– Абсолютно сам организираше всичко, търсеше спонсори, водеше кореспонденции, доста унижения е изтърпял. Но той беше позитивен човек, който не се отказваше при някакви обстоятелства. Това бяха безкрайни срещи, обиколки, търсене на пари, писане на хиляди писма. Всеки възможен ден тренираше с тежката раница с две туби по 10 литра вода, качваше се с тях до някой връх, изливаше ги и слизаше на бегом. Голяма посветеност, воля и труд. Отникъде нищо не му е дошло наготово. Продаде всичко, за да започне този проект – мотора, семейното злато, инвестира и всичките си спестявания от работата в Германия. Много малко хора ще си дадат всичко, за да могат да тренират, за да постигнат цел, свързана с опазване на природата, с глобалното затопляне и с такива идеалистични идеи. Наско беше визионер, човек с огромна енергия и работоспособност. Намираше време да помогне и отговори на всеки.
– Имаше и огромната подкрепа на семейството си.
– Да, те му вярваха, не му казваха да се откаже, да се хване на работа, да си подсигури старините. Те мислеха, че Наско се е родил с мисия и ще успее да я изпълни. Майка му готвеше и специалната храна, която той консумираше. Сестра му винаги му вдъхваше кураж. Загубата за тях е огромна.
– Какво обичаше да яде?
– Сутрин овесени ядки с други видове ядки, след това пресни плодове и зеленчуци в големи количества, нахут, леща, боб. Хранеше се с такава радост, с каквото и живееше. Такива хора се раждат рядко. Винаги го посрещахме с гайди, пееше, танцуваше. Може би живя малко, млад си отиде, но всичко правеше със сърце и душа. Всеки един негов ден беше живян на 100%.
– Кои негови думи няма да забравите?
– Че трябва да живееш за мига. И всичко, което правиш, трябва да има смисъл, да ти харесва. Изпитваше искрено любопитство към света, смяташе да се занимава с подводни спортове, с парапланеризъм, искаше да напише още много книги. Не познавам по-любвеобилен, по-грижовен човек. С толкова планове да живее до 100 години, и то изпълнени минута по минута. Обичаше го тоя живот и животът го обичаше. Не мога да повярвам, че душата му е избрала да си тръгне и не разбирам защо се случи това.
– Как ще запазите жива паметта за него?
– Надявам се да се сбъдне неговата мечта за музей в родната му къща. Въпреки, че е роден през 1978-а, той е дошъл на бял свят в тази къща, а не в болница. Планът на семейството му е в този музей да се изложат експонати от неговите експедиции, книгите, дисковете му. В Сливен негови приятели с дарения създават горичката на Наско, с чешмичка, с пейки. Фондацията ”Save the planet“, която създаде, ще продължи делото му. Аз съм му обещала да напиша книга за него. Той самият искаше да разкажа за начина, по който се случваше проектът му от началото му с връх Манаслу 2015 до сега. По ирония на съдбата това ще е осма книга – знака за безкрайност. За мен Наско е жив и той винаги ще остане в мислите и чувствата ми. Следата, която остави, никога няма да изчезне.
