Той надживя почти всички, които го познаваха и биха могли да обяснят характера му. И така, ние сме останали с опростен портрет на херцога на Единбург; нахален човек със солен език, човек, който разказваше нестандартни шеги и правеше политически некоректни забележки, ексцентричен прачичо, който беше вечно наоколо и към когото повечето хора изпитваха привързаност – но който твърде често смущаваше себе си и другите в компания.
Със смъртта му ще дойде преоценка. Защото принц Филип беше необикновен човек, който живееше необикновен живот; живот, тясно свързан със стремителните промени на нашия бурен 20-ти век, живот на очарователен контраст и противоречия, служба и известна степен на уединение. Комплексен, умен, вечно неспокоен човек.
Майка му и баща му се срещат на погребението на кралица Виктория през 1901 г. По времето, когато всички европейски нации освен четири, са били монархии, роднините му са разпръснати сред европейски кралски особи. Някои кралски семейства бяха пометени от Първата световна война, но светът, в който е роден Филип, все още е свят, в който монархиите са нормата. Дядо му е бил гръцкият крал, неговата пралеля Ела е била убита заедно с руския цар от болшевиките в Екатеринбург, майка му е правнучка на кралица Виктория.
Всичките му четири по-големи сестри щяха да се женят за германци. Докато Филип се бори за Великобритания в кралския флот, три от сестрите му активно подкрепят нацистката кауза, никоя от тях нямаше да бъде поканена на сватбата му по-късно. Когато настъпи мирът, а с него и евентуалното икономическо възстановяване, Филип щеше се хвърли в изграждането на по-добра Великобритания, призовавайки страната да възприеме научни методи, възприемащи идеите за индустриален дизайн, планиране, образование и обучение. Десетилетие преди Харолд Уилсън да говори за „бялата топлина на технологичната революция“, Филип призовава модерността към британската нация в речи и интервюта. И тъй като страната и светът стават все по-богати и консумират все повече, Филип предупреди за въздействието върху околната среда много преди това дори бегло да е излязло на мода.
Ранните му години минават в скитане, тъй като родното му място го изхвърля, семейството му се разпада и той се мести от държава в държава, като никоя от тях никога не е била неговата. Когато е само на една година, той и семейството му са качени на британски миноносец от дома им на гръцкия остров Корфу, след като баща му е осъден на смърт. Те са депортирани в Италия. Едно от първите международни пътувания на Филип е да пълзи по пода на влака, тръгнал от италиански пристанищен град, „мърлявото дете в пустия влак, изникнал от нощта на Бриндизи“, както по-късно го описва сестра му София. В Париж той живее в къща, взета назаем от роднина; но не било съдено тя да се превърне в дом. Само за една година, докато той е в интернат във Великобритания, психичното здраве на майка му, принцеса Алиса, се влошава и тя влиза в психиатрия; баща му, принц Андрю, е заминал за Монте Карло, за да живее с любовницата си; четирите му сестри се омъжват и заминават да живеят в Германия.
За десет години той преминава от принц на Гърция в скитащо, бездомно и почти без пари момче и няма никой, който да се грижи за него. „Мисля, че никой не мисли, че съм имал баща“, каза той веднъж. Андрю умира по време на войната. Филип отива в Монте Карло, за да вземе вещите на баща си, след като германците са изгонени от Франция, не е останало почти нищо, само няколко четки за дрехи и няколко копчета за ръкавели. Когато отива в Гордънстоун, частно училище на северното крайбрежие на Шотландия, Филип беше твърд, независим и можеше да се оправя сам – трябваше да бъде. Там се ражда една от големите страсти в живота на Филип – любовта му към морето. Филип обожава училището толкова, колкото синът му Чарлз по-късно го презира.
Наученото в пансиона се превърна в значима част от начина, по който Филип вярваше, че животът трябва да се живее. Той прозира през речите, които изнася по-късно в живота си. „Същността на свободата – казва той в Гана през 1958 г. – е дисциплината и самоконтролът“. Удобствата от следвоенната ера може да са важни, „но е много по-важно човешкият дух да не се задушава от лесен живот“. И в Гордънстоун се ражда едно от големите противоречия на очарователния живот на Филип. Той поставя в центъра на своята философия централната роля на индивида и индивидуалната свобода на действие – способността, с която ние като хора да вземаме свои морални и етични решения.
И все пак той беше през целия си живот, първо във флота, а след това през много десетилетия в Двореца, здраво обвързан с правила на традицията, на прецедента, на командването и йерархията. Той имаше малко възможност, ако изобщо имаше някаква, по отношение на свободата на действие.
Във военноморския колеж в Дартмут през 1939 г. двете големи страсти в живота му ще се сблъскат. Научил се е да плава в Гордънстоун; ще се научи да води в Дартмут. Военноморските сили са част семейството му. Дядо му по майчина линия е бил Първият морски лорд, командир на Кралския флот; чичо му, „Дики“ Маунтбатън, е командвал миноносец, докато Филип е тренирал за това. По време на война той показва не само храброст, но и хитрост. Това беше естествената му среда. В Дартмут през 1939 г., когато войната става все по-сигурна, флотът е неговата съдба. Но ще дойде съперник на морето. Когато крал Джордж VI обикаля Военноморския колеж, придружен от чичото на Филип, той води със себе си дъщеря си принцеса Елизабет. Филип е помолен да се грижи за нея. Той беше уверен, поразително красив, с кралска кръв, макар и без трон. Тя беше красива, малко защитена, малко сериозна и много поразена от Филип.
Знаеше ли тогава, че това е сблъсък на две големи страсти? Че той не може да има морето и красивата млада жена? Известно време след сватбата им през 1948 г. той имаше и двете. Като младоженци в Малта, той имаше онова, което толкова цени – командване на кораб, и двамата имаха две идилични години заедно. Но болестта и ранната смърт на крал Джордж VI доведоха всичко до своя край. Знаеше какво означава това, в момента, в който му беше казано. На Филип е съобщено първо за смъртта на монарха, докато е в Кения с Елизабет. Той погледна, каза неговият адютант Майк Паркър, „сякаш тон тухли са паднали върху него“. Известно време седеше, отпуснат на един стол, вестник покриваше главата и гърдите му. Неговата принцеса беше станала кралица. Светът му се бе променил безвъзвратно.
Той е роден и възпитан в свят, почти изцяло управляван от мъже. Но буквално за една нощ и в продължение на 65 години след това животът му бе да подкрепя съпругата си, кралицата. Щеше да върви зад нея. Щеше да се откаже от работата си заради нея. Той би се извинил, ако влезе в стая след нея. По време на коронацията й той коленичи пред нея, ръцете му бяха затворени от нейните, и се закле да бъде нейният „главен мъж на живота“. Децата му не биха носили името му, Маунтбатън. „Аз не съм нищо друго освен кървава амеба“, възкликва той. Но нямаше какво да се направи. Тя беше кралицата. Той беше нейният съпруг.
Поглеждайки назад към десетилетията, се открояват два големи контраста. Първо, между живота, воден в очите на обществеността и един наистина доста личен свят. Момчето, което се прехвърля между настойниците, и училищата, и страните, бързо се научи да затваря личната си страна от обществения поглед. Вътре в двореца това стана неговият светоглед. Повечето лични запитвания на биографите му бяха посрещнати с вдигане на рамене, сякаш искаха да кажат „Не знам защо се притеснявате“. Веднъж той каза за сина си Чарлз: „Той е романтик, аз съм прагматик. И тъй като не виждам нещата като романтик, аз съм възприеман като безчувствен“.
И вторият голям контраст е този между непрекъснатия вихър на обществения му живот и степента на уединение в личния му живот. Разбира се, имаше семейство, макар че всичките му сестри умряха. Но малко са големите му приятелства. „Това, което кралското семейство ви предлага, е дружелюбност“, казва покойният Джеймс Калаган, министър-председател през 70-те години, „а не приятелство“.
Би Би Си, със съкращения
