След софийската премиера на „Като за последно“ Антон Радичев получи комплименти за ролята си в комедията на Ивайло Пенчев, а неотдавна снима и в новия филм на режисьора – „Дядо Коледа“. Известният актьор се надява, че скоро отново ще тръгне на турне из България със спектаклите на театър „Искри и сезони“, където често е двойка с Искра Радева. В Народния излиза в „Почивен ден“ на Камен Донев.
– Вие сте от малкото актьори, които сякаш остават встрани от безмилостния ход на времето – това ген ли е, господин Радичев?
– Определено. Майка ми почина на 98, без да се превърне в съсипана и крайно състарена жена. Надявам се да съм наследил гена й. Е, вярно е, че много се грижих за нея, постоянно се занимавах с проблемите й – първо счупи бедрената кост на единия си крак, после на другия. Накрая вече се залежа, но си беше с акъла, не се даваше. Цял живот работеше като кроячка във фабрика „Пролетарии“ в „Овча купел“ – шиеше и режеше, винаги беше със завиден тонус.
– Да не би като тийнейджър да сте заработвали джобни при нея?
– Не. Заработвах в тухларните фабрики, които бяха на мястото на Южния парк. Там се трудеха затворници. Първо започнах да им нося цигари, след това се включих в бригадата им. В онези времена беше нормално. Но нямаше ръкавици като сега – ръцете ми се изтъркваха от горещите тухли, товарех камиони, изкарвах някоя стотинка. Ходех да припечелвам и на Сточна гара – там пък товарех домати. Тогава те бяха истински и имаха вкус, а не като сега.
– Тежкият физически труд как се отрази върху характера ви?
– Никога по-късно не се изплаших от какъвто и да било труд.
Родителите ми се разведоха, аз останах при баща ми.
Той получи удар и трябваше да поема грижата и за него, и за домакинството – пране, гладене, готвене, чистене, въпреки че още нямах и 16. Татко беше много добър човек, главен инспектор в „Булгарплод“. Ходеше да прави ревизии по магазините, караше си кротко колелото, отдалеч го виждах как се прибира. 16 години живя след удара, отиде си на 71. Все още имам угризения, че не го опазих. Един ден отиде до тоалетната, която беше на двора, след това падна и не стана. Но все още бях дете, не разбирах всичко, което се случваше около мен.
– След като завършвате ВИТИЗ, веднага ви назначават в Народния театър – явно сте били любимец на страшния професор Филип Филипов, който коли и беси в академичната трупа тогава.
– Да, бях в неговия клас. Но само да си любимец на професора съвсем не беше достатъчно – трябваше и още нещо. Когато Филип Филипов реши да постави „Деца на слънцето“ в Народния, се случи нещо изумително – получих съобщение, че съм назначен. И въпреки че вече бях играл Павел Протасов в академията, въобще не повярвах. Помислих, че някой си прави майтап с мен – та нали и самият аз постъпвах така с колеги. Точно тогава течеше големият ремонт на Народния и целият театър се беше разположил на два етажа в хотел „Севастопол“. Та като все пак отидох две седмици по-късно в „Личен състав“, оттам ми се скараха възмутени, че съм ги забавил с медицинския преглед и не могат да ми издадат заповед. Оказах се на една роля с Любо Кабакчиев – много възпитан човек, усмихнат. Ако ме срещне пет пъти из сградата, пет пъти ще ме поздрави. Нямаше много като него.
– Карахте ли се с Филип Филипов? Между редовете в историята на Народния театър вървят намеци за избухливия му характер…
– Винаги правех всичко според неговите изисквания.
Но, да, карахме се – още докато бях студент,
че и после, вече в Народния. „Деца на слънцето“ трябваше да излезе в Сатирата – там репетирахме. С Любомир Кабакчиев професорът беше мил и благ: „Хайде, Любчо, моето момче, качи се на сцената. Браво, Любчо, моето момче, слез от сцената – Антон Радичев да дойде“. И започваше да ми вика, да ме прави на нищо. А аз съм много чувствителен. И в един момент спрях да му отвръщам на неговото „Добър ден“. Той ме спря на входа на Сатирата и ме запита: „Какво става, защо не ми говориш?“. Реших да бъда откровен и му обясних: „Ами вие само ми викате, а аз изпълнявам всичките ви указания!“. „Антончо, Антончо, толкова ли не загряваш бе, моето момче: „Викам ти, дъще, сещай се, снахо“. Не мога да правя забележки на Любо Кабакчиев – крещя ти на теб, та дано и той да прихване.“
– Играете във всички пиеси на Йордан Радичков, защо ви харесваше той?
– Негов типаж съм. Гледаше всички репетиции. Идваше и махваше с ръка: „Тонка, ти си репетирай, няма да те притеснявам“. Харесваше как импровизирам и измислям – винаги в стила на автора, на режисурата, на драматургията, на героя. Винаги в контекста, а не просто ала-бала. Радичков гледаше, гледаше и после ме хвалеше: „Как не съм се сетил досега?!“. На всяка моя импровизация, която му допадаше, черпеше с по една водка, бая питиета сме обърнали заедно.
– На какво се базираше приятелството ви при тази сериозна разлика във възрастта?
– Това не беше проблем, бяхме много близки.
Радичков беше благ и хрисим, аз съм благ и хрисим.
А той навсякъде пътуваше с нас – гастролирахме с пиесите му в СССР, Гърция, Австрия. В „Бургтеатър“ във Виена съм играл – уникална сцена. В Белград пък му откраднаха шлифера – тук шлифер, там шлифер, изчезна. Търсим, търсим, няма, но се разчу. Малко преди да си тръгнем, от Съюза на артистите в Белград му подариха страхотен шлифер – луксозен, марков. И го подхванах: „Много хубаво го измисли, тук – шлиферче, там – панталонче… Ще подновиш целия си гардероб“. Той падна от смях. Чувството ни за хумор беше напълно идентично.
-Като ходехте из чужбина, вдигахте ли купони?
– О, разбира се. След всяко представление първо домакините вадеха бутилките, а после ние сами се организирахме. При един гастрол в Москва Радичков беше настанен в един апартамент с директора на Народния театър Дико Фучеджиев. След финала на спектакъла събрах смелост да почукам на вратата им и да поискам нещо от техния хладилник. Дико ми отвори. „С Велко и Мамалев свършихме запасите, ако може да ни дадете шишенце от вашите“, пресрамих се аз. Радичков надникна зад Дико и го подкани: „Айде, дай на момчетата, дай им, не се стискай“. След малко цъфнаха в нашата стая, за да си допием заедно.
– Как Велко Кънев ви направи рибар?
– Бяхме неразделни – и в театъра, и в киното. Той първо беше в Сатирата, но заради „Опит за летене“ дойде в Народния. Велко хвърляше въдиците на различни места, но когато имаше представление вечер, не се отдалечаваше от София. Беше си харесал някакъв гьол над Герман – там всичко беше добре организирано, асфалтирано, подкастрено. Плащаше се – хванеш ли риба, претеглят ти я и вадиш портфейла. Често го задявах: „Добре де, Веле, ама защо идваш тук, като може да минем през пазара…“. Не че толкова обичаше да яде риба, просто краста. И аз покрай него. Сега с приятели ходя в Родопите след Смилян, където е прочутият боб, в село Горово – в частен язовир.
Спим в хижа, носим провизии, готвим си.
Виж, Мамалев не става за тази работа.
-Кои са учителите ви в киното?
– Единият е Людмил Кирков. В „Оркестър без име“ ми позволяваше всичко – неслучайно във филма останаха репликите, които измислях. Кирето беше партиен секретар на Киноцентъра, но не се занимаваше с административни дела. Може би и заради това орязаха някои неща от филмите му – цензорите идваха редовно, за да кълцат „за всеки случай“. Другият ми учител беше Едуард Захариев – снимах с него в „Елегия“, „Скъпи мой, скъпа моя“ и „Закъсняло пълнолуние“. Бяхме една и съща зодия, много си говорехме, разбирахме се чудесно, макар че и той беше по-възрастен. Рак го уби – тъкмо щяхме да започваме нов филм. А в „Елегия“ имах незабравима случка. Играех шофьор на ЗИЛ – за да се „упражнявам“, преди снимки въртях из кварталите на Перник. Снимахме край Лобушкото езеро. Беше адски студено, а трябваше да вляза във водата, както си бях облечен от главата до петите. Беше жестоко изживяване, но веднага ме вкарваха във фургон, за да се преоблека, да се сгрея с чай с коняк.
– Биете ли се сега в гърдите, че сте открили Димитър Рачков в „Клуб НЛО“?
– Всъщност той дойде в нашата група, когато Чочо Попйорданов започна да закъснява и да отсъства от снимки. Но по принцип се разбирахме много добре – голяма компания бяхме, а Чочо и Митко много ни слушаха. Рачков го назначиха в Народния, след като изгря в „Клуб НЛО“.
– Тези дни публиката гледа комедията на Ивайло Пенчев „Като за последно“, където си партнирате с Мария Бакалова – какви са вашите впечатления от младата дама?
– О, много добри, тя е възпитано момиче. Редовно си общувахме извън терен. Като тръгвах за София, я карах до „Меден рудник“ в Бургас. Мария е артистичен, освободен, приятен човек. Към мен се държеше с подчертано уважение. Много сме си говорили. В „Като за последно“ се справя отлично. „Борат 2“ не съм гледал. Нищо не мога да кажа.
– Наскоро пак снимахте с Ивайло Пенчев. Каква бе задачата ви?
– Да, бях Дядо Мраз в новия му филм „Дядо Коледа“. Всъщност бяхме няколко Дядо Мразовци, които се събираме в ареста, за да си говорим за нещата от живота с много чувство за хумор.
– Как успявате да запазите оптимизма си?
– По принцип съм усмихнат човек, каквото и да се случва. Измислям си положителни неща. Нито в театъра се ядосвам, нито се разправям с когото и да било. Винаги откривам начин, за да си кажа „И това ще мине“.
– А как минахте през ковида?
– Много леко. На 20-ия ден имах 139 антитела, а след месец – 355.
– Спортувате ли?
– Опитвам се, карам непрекъснато колело. Малко се залежахме около ковида.
– Дъщеря ви Кристина с какво се занимава в момента, след като се отказа от работата си в Киноцентъра?
– Добре е, гледа си децата. Каката, Антонина, е на 17, малкият, Теодор, е на 13. Дъщеря ми се е захванала с бизнеса на майка си – внасят модни аксесоари от чужбина, много им вървят нещата, въпреки че този ковид унищожи всичко в държавата.
