Лора АДРИЙОН, в. „Либерасион“
В Харвардския университет, където преподава от 1981 г., Майкъл Дж. Сандел е с прякор „Философът рок звезда“. Неговите курсове по право изпълват докрай дори най-големите аудитории в кампуса в Бостън и тяхното онлайн излъчване е гледано десетки милиони пъти в YouTube. Последната му книга „Тиранията на заслугите“ докосна студентската аудитория по въпроса за меритокрацията – система на „равните възможности“, при която хората се доказват чрез своите способности и талант, а не чрез богатството, потеклото си, фактори като социалното положение и политическата власт. Привържениците на тази система смятат, че тя е по-лесна и по-продуктивна, а освен това позволява да се сложи край на различията като пол, раса или социалните връзки.
Професорът по политическа философия обаче смята, че меритокрацията е лош идеал за нашите демокрации, защото оправдава неравенствата, като ги изтрива. Тази книга, която трябва да бъде покана за смирение за меритократичните елити по света, се появи в САЩ по-малко от два месеца преди американските президентски избори. Мисленето на Майкъл Дж. Сандел придоби особено значение, когато резултатите от изборите бяха оспорени от Доналд Тръмп и неговите поддръжници през ноември 2020 г., а след това, когато на 6 януари 2021 г. избухна бунтът на Капитолия. От своята библиотека в Масачузетс американският философ е доволен, че неговият текст вече е достъпен в Европа, защото Брекзит, движението на жълтите жилетки, възходът на популизма показват, че Старият континент не е пощаден от това нарастващо негодувание сред губещите от „системата на равните възможности“. Чрез разкриването на „скритото лице“ на тази така обичана идея за заслуги, Майкъл Дж. Сандел се надява да ни излекува от манията по успеха и да даде нов тласък на търсене, което смята за пренебрегнато: това на „общото благо“.
– Вашата книга е продължение на предишната Ви работа по теории за справедливостта, но изглежда пропита с особено чувство за спешност. Какво мотивира писането?
– Исках да се опитам да разбера събитията от 2016 г.: гласуването за Брекзит в Обединеното кралство, избирането на Доналд Тръмп в САЩ, появата в няколко европейски държави на популистка реакция. Чудех се откъде идва този гняв към елитите, защото това е настроение, което може да бъде, и е било използвано от различни десни популистки фигури. Въпреки че Джо Байдън беше избран през 2020 г., днес трябва да продължим да се чудим защо 74 милиона американци гласуваха за Доналд Тръмп, когато той лошо управляваше пандемията, запали расовото напрежение, наруши принципите на нашата конституция. Искам да приканя към самокритика и да насърча прогресивните и левите партии, както в Съединените щати, така и в Европа, да търсят онова, което в програмата, която предлагат, е подхранило това негодувание както сред работниците.
– Обществата, които защитават меритокрацията – равните възможности пред произхода и богатството, често биват критикувани, че са някак недоизградени. Но вие казвате, че дори перфектната меритокрация не би била морално желана. Защо?
– В сравнение с аристократична система или с класовите общества, където човек наследява привилегии, има нещо много освобождаващо в меритокрацията. Тя ни обещава, че независимо от нашия произход или социален статус ние трябва да сме свободни да упражняваме своите таланти и да се конкурираме справедливо с другите. Но през последните около 40 години разделението между победителите и победените се задълбочи, отравяйки политиката и отделяйки ни един от друг. Всъщност меритократичният идеал по своята същност е погрешен. Защото меритокрацията има тъмна страна: тя подкопава общото благо. Тя генерира надменност у победителите, като деморализира и дори унижава губещите, подчертавайки разделителната линия между тях. Вместо да намалява неравенствата, меритокрацията предоставя обосновка за тях. Днес гражданите имат това чувство, което ми се струва много разбираемо, че елитите ги гледат отвисоко.
– Как се предава това презрение?
– Много се интересувах от следите на това снизхождение в публичната реч, като анализирах стотици политически речи по въпроса за неравенствата. В продължение на около четиридесет години партиите от левицата и от центъра, вместо да се справят челно с проблема, като предлагат структурна реформа на икономиката, предлагат обещанието да могат да се измъкнат индивидуално, като предприемат социален асансьор, който преминава през висшето образование. Политиците непрекъснато повтарят, че за да успееш в глобалната икономика, трябва да учиш в колеж, че „който се учи, печели“. Обещават, че всеки ще стигне до там, докъдето талантът му може да ги отведе.
„Ако опитате, можете“: Барак Обама използва тази фраза в 140 различни речи. Посланието е добронамерено и в него има нещо вдъхновяващо. Но е погрешно да се смята, че този дискурс може да бъде основен политически отговор на неравенствата. И все пак в тази реторика на възнесението се крие, по подразбиране, обида. Почти две трети от американците нямат висше образование. Цифрите са от същия ред в повечето европейски страни. Глупост е да защитаваме икономика, която поставя като изискване за достоен труд и достоен живот университетска диплома, каквато мнозинството няма. Гражданите, които се оказват на дъното на стълбата, освен че губят работата си или виждат намаляване на заплатите си в глобализираната икономика, живеят с усещането, че работата им няма стойност в очите на обществото.
– Популистката реакция отхвърля ли меритокрацията?
– Разделението между победители и губещи в меритокрацията не е граница между тези, които вярват в нея, и тези, които не вярват. Интересното е, че въпреки че Съединените щати се гордеят, че са страна на възможностите, процентът на социална мобилност между поколенията е по-висок в Европа и Канада. И все пак 70% от американците вярват, че бедните могат да се измъкнат от бедността без помощ, докато само 35% от европейците споделят това убеждение. Въпреки че тази утешителна мисъл вече не се придържа към реалността, американците все още вярват в мечтата си. Те бяха научени да не се притесняват от неравенствата, защото им беше обещано, че винаги ще бъде възможно да ги преодолеят. Усещането за отговорност за техните неуспехи ги деморализира и разочарова. Оттук и популярността на Доналд Тръмп сред незавършилите висше образование. Гневът им не е насочен срещу богатите, а срещу тези, чиито образователни степени служат като удостоверения за постиженията им. Доналд Тръмп не се разглежда като част от интелектуалния или технократичния елит, а като успешен бизнесмен, извън обичайните атрибути и произход.
– Каква алтернатива предлагате на тиранията на заслугите?
– „Алтернативата“ е политически проект, който се фокусира повече върху достойнството на труда и начините за подобряване на живота на онези, които допринасят значително за доброто. Общото благо, чрез работата, която вършат, семействата, които създават, общностите, които обслужват. Независимо дали имат диплома или не, дали са оценени като високо компетентни или не. Тази пандемична година разкри пропастта, която съществува в нашите условия на труд. Тези, които работят от вкъщи в продължение на една година, трудно могат да игнорират доколко зависят от работници, които отдавна са невидими или презирани: не само болногледачи, но и доставчици, превозвачи, касиери, работници в детски ясли.
Те не са нито най-добре платените, нито най-уважаваните и сега ги наричаме „основни работници“. Може би тази криза ще отвори по-широк дебат за това как да преразгледаме заплащането им и нашето признание, за да отговорим на това, което носят на обществото. Също така трябва да инвестираме много повече в други области на образованието: техническото и професионалното обучение е напълно пренебрегнато в Съединените щати- както от нашето публично финансиране, така и от нашето социално уважение. И накрая, фискалната политика. Защо не я използваме, за да покажем, че ценим приноса на тези, които работят, за да произвеждат стоки и услуги, полезни за обществото?
– Как да сменим позата на пренебрежение на елитите?
– Надявам се, че моята книга ни кани да преосмислим визията си за успех, като си спомним колко много победители дължат това на късмета си. Като алтернатива на настоящата система за университетски избор, предлагам да се установи „равенство на квалифицираните“, като се определи праг на квалификация и останалите се оставят на шанса. Победителите живеят в мита за своето самосъздаване и самодостатъчност, когато трябва да се чувстват длъжници – на семейството си, на учителя, на общността, на страната си. Смирението е най-доброто противоотрова за меритократична надменност. Може би това е, което ще ни върне от суровата етика на успеха, която ни раздели, към по-щедър и грижовен обществен живот. Това са граждански добродетели, които силно липсват на сегашното ни общество и които трябва да възпитаваме.
Майкъл Дж. Сандел е професор по политическа философия в Юридическия факултет на Харвардския университет (САЩ). Той е автор на „Тирания на заслугите“, „Справедливост“, „Против съвършенството“ и „Какво не може да се купи пари“. Неговият курс „Правосъдие“ е първият в университета, който се предоставя безплатно онлайн и по телевизията.
Заглавието е на редакцията.
Превод и редакция: Михайлина Димитрова
