Найден Тодоров е сред най-талантливите диригенти и безспорен любимец на публиката. Той е композитор, тромпетист и пианист. В творчеството му има симфонични творби, опери, както и проекти с някои от най-добрите ни поп и рок музиканти. Бил е директор на Оперно-филхармоничното дружество в Русе, а от 2017 г. е директор на Софийската филхармония.
– Господин Тодоров, след като наскоро зарадвахте българската публика с гостуването на един от най-талантливите цигулари – Максим Венгеров, какво предстои?
– Миша Майски. Евгений Кисин. Марта Аргерич. Огюстен Дюме. Гидон Кремер. И още много. Все познати имена на любителите на класическата музика от световните сцени. И разбира се, едни от най-добрите български изпълнители – Людмил Ангелов, Светлин Русев, Георги Димитров… Може би трябва да поясня какво точно се опитваме да направим. Наясно сме, че като представителен оркестър на България, за Софийската филхармония е задължение да работи с най-добрите. Трябва да показваме не просто най-доброто от класическата музика, но и във възможно най-доброто изпълнение. „Добро“ е субективно понятие в изкуството, защото много различни и дори противоположни неща в музиката могат да бъдат еднакво добри и интересни. И затова искаме да предложим различни гледни точки на публиката. При това на утвърдени изпълнители, признати у нас и по света. Има и още един важен момент – хората у нас през последните десетилетия са си създали усещането, че нещата в България не се случват, че „хубавото“ е навън. Затова искаме да покажем, че
„хубавото“ не е само навън.
Че онези артисти, които гледаме по телевизията, слушаме по радиото и за които четем в пресата, са достъпни и за българската публика, че няма нужда да пътувате до Виена или Ню Йорк, за да ги видите, достатъчно е да знаете адреса на Зала „България“.
– По време на пандемията се чуха мнения, че културата не е най-важната, че може и без нея. Какво бихте казали?
– Разбира се, че може и без култура! Тя ни е нужна само ако искаме да оцелеем като нация и като цивилизация. Но що се касае до физическото ни оцеляване – можем спокойно и без нея, достатъчно е само да имаме храна и подслон. Е, да, после ще започнат депресиите, агресивността, рушенето на обществото. Ако решим, че искаме да се справим с тях, ще имаме нужда от културата. Има обаче един много тънък момент – за да се изгради културата – като инфраструктура, като човешки потенциал, като отношение на обществото – отнема в добрия случай години, в лошия – няколко поколения. За да я разрушим, ни трябва съвсем малко – една-две години без нея. Може би ще ни трябва още малко време, за да разберем, че културата е за обществото това, което е училището за децата. Децата най-много обичат ваканциите, нали? Но онова, което ги кара да израстват като хора, е училището.
– Как виждате бъдещето на изкуствата и културата? Ще станат ли предимно виртуални?
– Пандемията забърза един процес, който беше наличен и преди това. Живеем във времето на интернет, виртуалният свят чука на вратата ни. Но това никога няма да замени „живото“ присъствие в концертната зала и в театъра. По-скоро го разглеждам като нов вид изкуство, добавена стойност към онова, което вече имаме. Ще дам пример с киното – при възникването му много хора са били изплашени, че театърът ще умре. Само че той днес е по-жив от всякога. И въпреки това имаме едно прекрасно ново изкуство. Нямаме нужда да се притесняваме, че онлайн концертите ще заменят живото изпълнение. Двете изживявания са съвсем различни и не можем да ги категоризираме като по-добро или по-лошо, защото носят съвсем различно удовлетворение. И колкото и виртуалният концерт да е прекрасен и понякога перфектен, все пак нищо не може да замени усещането на живото изпълнение. При него се събужда най-човешкото в нас – от звука, който достига по естествен начин до нас, но и от присъствието на останалите хора в залата и на сцената, от споделянето на общия възторг от изживяването, наречено музика.
– Заехте поста директор на Софийската филхармония в сложен за нея период. Какво успяхте да направите за развитието ѝ, какви са приоритетите ви?
– Когато започнах работа, Филхармонията беше в момент на нестабилност. Разбира се, че това създава известна несигурност в бъдещето и в такива моменти се отключват различни процеси, някои от които с разрушителен потенциал. Надявам се, че с общи усилия сме успели да преборим повечето от онези проблеми, но имаме все още дълъг път. Трябва да спомена, че музикантите и в хора, и в оркестъра са повече от прекрасни. С което съвсем не искам да кажа, че съм съгласен с всичко, което те мислят по различни въпроси, но на тема музика сякаш нямаме значими разногласия. Най-голямата ми болка – и това не касае само Софийската филхармония, е, че музикантите у нас, с малки изключения, не се идентифицират с оркестъра/оперния театър, в който работят. Разбира се, това не е и задължително. Но
по света има два вида оркестри – корпоративни и кооперативни.
В първите директорът (или бордът на директорите) управлява, а музикантите са един вид наемни работници във „фирмата“ за пари. Във вторите музикантите са лицето на институцията и нейната душа. Да, пак има директор или борд, но решенията за бъдещето се взимат от всички с идеята съставът да намери път към по-голямо и дългосрочно развитие. Опасявам се, че у нас, не само в сферата на музиката, единственото, което би ни интересувало при вземането на решения в такава ситуация, би било как да спечелим по-бързо повече пари. Което в дългосрочен план би довело до разрушаване на институциите. В този смисъл, ако успея да накарам музикантите от Софийската филхармония да се гордеят от това, че са Софийска филхармония, да възприемат себе си – всеки един поотделно – като Софийска филхармония… ето това е постижение, към което си струва човек да се стреми.
– След скорошните си посещения в Турция казахте, че от съседите ни на изток има какво да научим за неща, които идват от запад. Какво имате предвид?
– Визирах развитието на изкуствата и отношението към тях. В момент на най-голяма криза в Анкара откриха нова концертна зала, която е зашеметяваща – и визуално, и като акустика. Сега в Истанбул се строи нов музикален комплекс с оперна и концертна зала, който вече изглежда впечатляващо. Да, криза е, хората имат различни приоритети (оцеляване), но точно тук е възелът – когато в момент на най-тежка криза откриваш концертна зала, това е послание към обществото: „Хей, всичко ще бъде отново добре, ще се справим, ще излезем от това по-силни!“. Интересно е, че класическата музика е продукт на западноевропейската цивилизация, но днес от изток ни показват какво е да я цениш и да я пазиш. Впрочем
България в миналото също е показвала дух
в това отношение – през 1937 г., когато цяла Европа се е готвила за нова война, у нас е открита Зала „България“, която и досега си остава диамантът на родната класическа сцена.
– Как гледате на събитията у нас в последната година – конспиративните теории, протестите, изявите на политическите лидери?
– По принцип вярвам, че колкото повече и пълна информация достига до хората, толкова по-малко живот би имало за конспиративните теории. Лошото е, че информацията сама по себе си не е достатъчна, трябва ни и умението да я обработваме, с други думи – трябва ни по-добро образование. Колкото до протестите и до изявите на политическите фигури, не смятам, че ние сме някакво изключение от останалия свят. И сред политиците, и сред обществото почти навсякъде по света в момента се наблюдава една изключителна агресия, която не бихме били в състояние дори да си представим преди двадесетина години. Подозирам тук известна роля на социалните мрежи – всички пишем там какво мислим, в какво вярваме, какво харесваме или не харесваме, но всъщност чуваме ли, вникваме ли в отсрещното мнение? Дали нямаше да се изслушваме повече, ако не общувахме през екрана на компютъра или телефона? И какво точно се случва в момента – когато прочетем нещо, с което не сме съгласни, се нахвърляме върху опонента, сякаш от това зависи животът ни. Защо? Нали това е демокрацията – да имаме правото на мнение – всеки на своето, не всички на моето… Когато през 2000 г., мисля, бе възприето мотото на Европейския съюз – In varietate concordia, аз се превърнах във върл фен на съюза. Този най-простичък израз може да ни каже всичко за това как се гради едно общество – като приемеш, че различното обогатява всички ни. Днес целият свят е забравил това мото и всеки е готов да руши приятелства и да създава врагове заради различия в мненията. Затова ли избягахме от „социализма“? Не разбираме ли, че създаваме нов тоталитарен строй, в който всеки един, който мисли различно, бива низвергнат. Ако извървим наистина този път, само въпрос на време би било всеки един от нас да се окаже в даден момент в ролята на Уинстън Смит.
– Ще гласувате ли на предстоящите избори?
– Да. Вярвам в демокрацията и в това, че за да имам право на критика към управляващите, трябва преди това да съм изразил мнението си как искам да бъде управлявана страната ни, гласувайки на изборите. Разбира се, проблемът на демокрацията е, че побеждава мнозинството и не е казано, че мнението ми трябва на всяка цена да бъде като това на повечето хора. Но както е казал Чърчил: „Демокрацията е най-лошата форма на управление, с изключение на всички останали форми, опитвани някога“. Така че аз вярвам, че при едно по-стабилно образование демокрацията може да се превърне за нас в наркотик, без който да не можем да живеем. И да, трябва да се гласува.
– Преди няколко месеца Навални поиска световноизвестният диригент Валерий Гергиев да не бъде допускан в ЕС заради подкрепата му към Путин. Смятате ли, че е уместно талантът да се обвързва с политическите пристрастия?
– Не съм от феновете на Навални. И въобще не разбирам хората, които смятат, че ако има две противоположни страни и едната според тях е лошата, другата трябва да е непременно добра. Изказването на Навални за Гергиев е поредното, с което не съм съгласен. Най-малкото защото Гергиев е получил мястото си сред елита на европейските музиканти не заради политическите си пристрастия, а заради таланта си. Ако тръгнем да смесваме личността и убежденията на много от големите имена в миналото със създаденото от тях, ще трябва да забраним половината от изкуствата, да пренапишем историята и да сринем градовете, в които живеем. Дори няма и да се учудя, ако има хора, които са готови на това. Но
аз съм се научил да различавам човека от твореца
и преценката ми за единия да не влияе на възхитата ми от другия. И кое е най-трагикомичното? Преди няколко години големият венецуелски диригент Густаво Дудамел замалко щеше да си загуби работата в Лос Анджелис, защото отказа да заяви политическа позиция относно управлението на родната му страна. И сега обратното – искаме да забраним на Гергиев да дирижира, защото има някаква позиция, но тя не ни харесва? Това означава, че искаме всички хора да имат мнение, но да бъде „правилното“ мнение, така ли? Това не ни ли напомня за нещо, през което вече сме минали?
– Кое ви се струва най-абсурдно в действителността у нас днес? Какво най-много ви натъжава или ядосва?
– Злостта и агресията в хората. Това е нещо, което набира скорост от ден на ден, като лавина. И скоро вече няма да знаем как да го спрем. Всяка година в началото на февруари се сещаме за Народния съд. А виждали ли сме снимките с хилядите хора, запълващи улиците, с плакати с надписи „Смърт на враговете на народа“? Това е била повсеместна лудост някаква. И днес виждаме същото. Още се дивя на картините от случилото се в Капитолия през януари. Това не е нормално! В момента най-голямата ни нужда е да разберем, че чрез омраза няма да постигнем нищо, че чрез разрушение няма да изградим нищо, че пътят не е този! Трябва да се научим да приемаме, че има и различно мнение от нашето. Че дори когато сме напълно убедени в правотата си, това не означава, че другите хора ще са на същото мнение. И ние не трябва да ги мразим и нападаме за това. Има една много интересна реплика в „Междузвездни войни“, върху която ми се иска да се замислим, когато общуваме с други хора, които имат различно мнение: „Не ми харесва, не съм съгласен, но го приемам“. Това е част от магията да живееш в общество с други хора. Имаме различни позиции по какви ли не въпроси. Но това не е причина да се мразим един друг.
– Какво ви спасява в трудни моменти? В какво вярвате?
– Искам да кажа, че вярвам в доброто у хората. Но не е съвсем така. Вярвам в доброто, но не съм убеден, че хората са винаги добри. Когато съм говорил с по-възрастни колеги и приятели, те са ми казвали, че това, което ги спасява в най-трудните моменти, е, че животът ги е превърнал в някаква степен в циници и това е вид защита за тях, щит срещу човешката лошотия. Но аз не искам да вървя по този път,
искам да запазя радостта си от хубавото в живота.
И точно тук е проблемът – амплитудата на доброто и лошото в живота ни е винаги еднаква – колкото е доброто, толкова ще бъде и лошото. И колкото повече успяваме да намалим възприятията си за лошото около нас, толкова повече изгубваме и усещането за доброто. С други думи – ако искаме да възприемаме повече от красотата на живота, трябва да си позволим да бъдем раними с надеждата, често напразна, че никой няма да се възползва от това. И тук е отговорът на въпроса – в най-трудните моменти знам, че след тях идва другото, за което си струва да живееш.
– Кои са най-интересните срещи в живота ви, които са ви променили по някакъв начин?
– Част от очарованието на живота е да пътуваме и да се запознаваме с различни хора. Едва тогава можем да оценим собствения си живот. Има много хора, които живеят уреден живот, но скучен. Има и хора, които получават немалко от живота, но не го осъзнават, защото не са видели достатъчно от света, за да направят сравнение. Аз не мога да се оплача от живота си. Срещал съм се с държавни ръководители и с духовни водачи, но естествено, най-много съм се впечатлявал от срещите си с хора на изкуството. Преди много години след мой концерт в Израел, на който изпълнявахме музика на Джордж Гершуин, дойде да ме поздрави възрастен човек, който беше видимо развълнуван. Разбира се, че много се радвам, когато музиката, която правим с колегите, достига до сърцата на хората, но в реакциите на този човек имаше нещо различно. Той ме покани на вечеря и директорът на оркестъра малко тайнствено ми каза, че няма да съжалявам, ако се съглася. Вечерята мина прекрасно, с много радост и смях и някак неусетно стана дума за моето отношение към Гершуин. Разказах за детските ми изживявания с „Рапсодия в синьо“, която винаги съм възприемал като химн на моя живот, за това как дирижирах още като невръстно дете Гершуин с грамофонна плоча с „Рапсодия в синьо“ и „Един американец в Париж“ – първата, която съм си купил в живота, и как той се е превърнал в един от най-близките до душата ми композитори. Накрая на вечерта, която наистина ще помня цял живот, човекът ми благодари и
между другото ми съобщи, че е синът на Гершуин.
Преди няколко години имах друга разтърсваща случка. Бях със семейството си във Виена на рождения ми ден и мои близки ни поканиха у тях да празнуваме заедно. Попитаха ме какъв подарък искам – предмет или спомен. Без да се колебая, заявих, че предпочитам спомен. Отидохме рано на празничната вечеря у тях и беше наистина прекрасно. Говорихме си за музика и домакинът ме попита кой ми е любимият инструмент. Малко изненадан от въпроса, понеже той много добре ме познава, отговорих – пианото. А кои са ми любимите пианисти? Започнах да му ги изреждам и в един момент се заговорихме за тях. Разказах му например за концертите, които съм посещавал през годините на Паул Бадура-Скода и как никога не съм имал смелостта да се запозная с него. В този момент се позвъни на вратата и след малко в стаята влезе Паул Бадура-Скода. Бях в шок. Той дойде при мен и каза: „Аз съм подаръкът за твоя рожден ден“. Беше незабравима вечер. В един момент, докато режехме тортата, се престраших и го попитах защо не дойде на концерт със Софийската филхармония. Той се усмихна и попита: „Не ми ли е вече малко късно за дебюти?“. Беше на 90. След много смях и забавни истории, които ще помня цял живот, все пак се съгласи и няколко месеца по-късно го посрещнахме като скъп гост в София.
– Дирижирали сте на много места по света, къде преживяването е било най-силно? А имали ли сте гафове на сцената?
– Най-запомнящият се е концертът ми със Софийската филхармония в „Музикферайн“ във Виена. Имал съм и други чудесни концерти къде ли не по света. Но този беше много важен за мен, защото „Музикферайн“ е любимата ми зала, в която съм присъствал на концерти, които те оставят без дъх. И винаги съм мечтал да вляза в нея с „моя“ оркестър. Преди години бях получил някакво предложение за концерти за туристи там, но го отказах, защото исках първият път да бъде специален. Мисля, че успяхме. Сега ще бъде страхотно, ако повторим преживяването. Иначе, спомням си за гаф, който ме накара да се почувствам диригент повече от всякога. Преди години бяхме на турне с Пловдивската опера в САЩ. На един спектакъл на „Риголето“ точно преди една от най-известните арии има бравурен пасаж в оркестъра, завършващ с четири ярки акорда. Дирижирал съм тази опера толкова много пъти, че не мога да ги преброя. Какво ме накара точно през онази вечер да подам на оркестъра пети акорд, никога няма да разбера. Но те го изсвириха – всички заедно, като един. Изсвириха акорд, който не го пише в нотите, защото аз им го бях подал. Никога не съм бил толкова благодарен на един оркестър, колкото бях благодарен на пловдивчани в онзи момент.
Накараха ме да се почувствам наистина диригент,
който ръководи своя оркестър и е отговорен за грешките си. Ако те бяха последвали нотния текст, а не моя жест, това би означавало, че моето присъствие пред тях е безсмислено. Но те ми показаха, че ми вярват, и това ми даде сила, която трудно може да бъде разбрана от човек, който не е изпитал подобно доверие от съмишлениците си.
– Казвате, че за всяка житейска ситуация можете да извадите реплика от „Междузвездни войни“, кои са любимите ви?
– Днес повечето хора възприемат „Междузвездни войни“ като фантастика с красиви боеве с лазерни мечове и космически кораби. Но зад цялата тази екранна красота стои сериозна философия, която може да бъде възприета като учебник за живота. Имам много любими фрази от филмите и наистина мога да намирам реплика за почти всичко от случващото се наоколо. Но може би един от най-ценните цитати е: „Ще спечелим не като се борим срещу това, което мразим, а спасявайки онова, което обичаме“. И това е наистина част от моята философия – когато се сблъскам с човешката омраза, просто я подминавам, без да ѝ обръщам внимание. Тя не е мой проблем. Моят проблем е да пазя това, което е ценно за мен.
– Чувствате ли се щастлив човек?
– Разбира се, че съм щастлив човек. Имам семейство, което обичам; имам филхармония, която ме въодушевява; имам спомени, които са прекрасни; имам мечти за бъдещето, които ме вдъхновяват.
– Разкажете, моля, любимия си виц.
– Вече не смея много да разказвам вицове – напоследък често се оглеждам и установявам, че вицове, които съм разказвал, вече са част от действителността. Ние днес май живеем в някакъв особен виц, моля се поне краят му да бъде смешен, а не тъжен. Впрочем знаете ли каква е разликата между Бог и диригента? Бог знае, че не е диригент.
