„Граждани на протеста“, №17
Платена публикация
Време изборно е. В медийното пространство бъдещите депутати отново започнаха дебатите за това дали средствата от бюджета да бъдат насочвани към инфраструктурни проекти и други обществени поръчки, или да се повишат доходите на най-бедната част от българите – пенсионерите. Последните 11 години от управлението на ГЕРБ бележим видими резултати. Страна „отличник“ сме по „макроикономическа стабилност“, съгласно критериите на ЕС. Поддържаме изключително ниски бюджетни дефицити, като сме първенец в ЕС. Това добро ли е – или не ? Ако погледнем резултата от тази политика, той е повече от красноречив:
Бюджетът на България за 2021 г. е 3830 евро на глава от населението. По този показател страната е на последно място в ЕС. Преди 11 г. по този показател сме били преди Полша и Румъния. Сега вече тези страни са пред нас с над 5000 евро, а в развитите европейски страни този показател е 20 000 до 40 000 евро, като средният за ЕС е 18 000 евро. Това показва какви са възможностите на държавата за развитие на всички бюджетни сектори. При в пъти по ниски бюджетни разходи и европейски цени каква ефективност може да имаме за развитието на отбраната, здравеопазването, образованието, спорта, културата и др. сектори. Едновременно с това липсва пълна прозрачност в разходването на публичните финанси, като създадените законодателни рамки, по-скоро подкрепят корупцията и неефективното изразходване на средствата. Според някой НПО-та обследващи корупцията в България, размера на неправомерно усвоените средства в публичният сектор достига 35-40%. от тях.
Това означава, че не само България е с най – ниското финансиране на бюджетните разходи в ЕС, но близо половината от тези средства се крадат. Това са видимите резултати в управлението на ГЕРБ. Разбира се те не са единствени. Преди 11 г. в Румъния доходите бяха по-ниски от тези в България. Благодарение на „успешната“ 11- годишна финансова стабилност и икономически „възход“, вече сме последни и по доходи не само в ЕС, но и на Балканите.
Всичко това естествено е резултат от налаганата от ЕС неолиберална макроикономическа политика на „Остиерити“ (бюджетни ограничения), в чието изпълнение България е отличник. Много водещи световни икономисти критикуват този безумен подход. Нобеловият лауреат по Икономика Уилям Викри по този повод е написал :
„Правителството се опитва да доведе „Титаник“ в пристанището с гребло за лодка. А тези които проповядват austerity настояват да блъснат кораба в айсберга. Като че ли спора е в кой крак да се застреляме. Ние имаме ресурсите под формата на безработица, празни предприятия, и интелектуална мощ да направим толкова много за да вдигнем стандарта си на живот. А идеолозите ни карат да си затегнем коланите и да се възпрем от използването на тези ресурси.”
– Vickrey, “We Need a Bigger Deficit,”1993 „
Разбира се неолибералните икономисти ни убеждават, че колкото по-малко държава има в икономиката, толкова по–успешно ще се развива тя. За съжаление това твърдение няма примери в история на икономиката. Случаите на бурен икономически растеж и успешно излизане от кризи са свързани с активното участие на държавата–възходът на Германия след Ваймарската криза, Европа след плана Маршал и пр. Нормално една икономическа система се намира в състояние на равновесие – потреблението е равно на производството / търсенето = предлагането /. Тогава как свободният пазар ще предизвика скок на доходите, нарастване на потреблението и оттам на производството. Това може да го направи само държавата, чрез държавните поръчки.
В макроикономиката има 3 сектора – вътрешен частен сектор, външен частен сектор и държавен сектор. Подобно на играта на покер, няма как и трите сектора да са на печалба, някой трябва да губи, за да могат другите да печелят. В последните години външният частен сектор е на печалба – България традиционно е с негативно външнотърговско салдо. Едновременно с това държавата е с нисък бюджетен дефицит и големият губещ е вътрешният частен сектор. Но той също е съставен от различни компоненти – банки, корпорации, фирми и граждани. Благодарение на лобистките условия, банки, корпорации, монополисти и др., са с гарантирани от закона печалби ( къде е свободния пазар?) и най – големите губещи, цялата загуба на всички сектори се стоварва върху гражданите и малкия и среден бизнес. Не случайно България е страната от ЕС с най-много закрити фирми от малкия и среден бизнес, с най много граждани, загубили имотите си и затънали в дълг.
Неслучайно редица развити страни от ЕС си позволяват по-високи бюджетни дефицити. Те отдавна са разбрали, че само високите бюджетни дефицити са реален стимулатори на икономиките и доходите. Когато една страна провежда политика на по-високи бюджетни дефицити, тя естествено трупа по висок държавен дълг. Но при политиката на „остиерити“, същият дълг се прехвърля от държавата, върху вътрешният частен сектор и икономически най-слабите му субекти. Разликата е , че държавният дълг е при много по-добри условия и подлежи на редукция, докато частният дълг отнема имуществото и бизнеса на най-уязвимите субекти от частният сектор.
Идеята, че държавата трябва да се управлява, като частна фирма и трябва да е на печалба, е пълна заблуда. Една от големите икономически заблуди проповядвани от множество политици и някой икономисти е, че малкия бюджетен дефицит е полезен и здравословен за икономиката. Затова в продължение на много години редица страни реализират такава фискална политика и с надежда очакват подобряване на икономическия климат, което все не се случва. Европа налага тази политика от години и резултата е, че се намира в постоянна системна икономическа криза. Това напомня определението на Айнщайн за лудост – „Да повтаряш един и същи опит десетки пъти в очакване на различен резултат”.
Какъв е изходът за България? Естествено бюджетът трябва догонващо да нараства с висок темп, за да се доближи в кратки срокове до нормалните за ЕС рамки. Това обаче не може да става с по-високи данъци. Още от древността владетелите са знаели, че не могат да съберат повече пари, отколкото са изхарчили. Разбира се тогава те са емитирали парите, и няма как, ако са изсекли и похарчили 250 000 монети, да съберат 350 000. Те са знаели, че ежегодно могат да съберат като данъци по-малко от изхарчените пари. Подобна е ситуацията и в съвременната икономика, макар че емитирането на парите е извадено от функциите на държавите. Фискалната практика показва, че дори да увеличаваш данъците, настъпва момент в който, данъчните субекти започват да трупат данъчни задължения, които не могат да погасяват с нормалната си дейност и голяма част от тях преминават в сивият сектор. Затова при планиране на бюджета трябва да се заложи висок скок на разходите, което ще доведе и до висок скок и на събираемостта на данъците, но със значителен бюджетен дефицит 5-10%. Това ще помогне, както на бързото приближаване на бюджета до нормални европейски стойности, така и до повишаване доходите на най-уязвимата част от населението.
Разбира се изключително важен е и въпросът за разходната част на бюджета. Първостепенна задача е оптимизиране на бюджетните сектори, и преустановяване практиките на корупционни схеми и безстопанственост. Едва след това изразходваните от бюджета средства, ще доведат до ефективно нарастване на БВП и събираемостта и данъците. Естествено веднага възниква и спор – доходи или асфалт? Често чуваме „леви“ пишман икономисти да критикуват инфраструктурните проекти, където парите потъвали в асфалта, който не ставал за ядене. Да ама не – парите инвестирани в инфраструктура не потъват в асфалта. Те се разпределят като доходи и данъци, на изпълнители, подизпълнители, доставчици и пр. като преминават през няколко цикъла. Суровините с които се изграждат подобни проекти добиваме от природата, като на нея нищо не плащаме – плащаме за машините с които го правим, труда на работниците, концесии и данъци, горива и др. Известният икономист Кейнс е доказал , че при инвестиционни проекти 1 инвестиран лев може да доведе до нарастване на БВП с 2.5 – 3 лв., докато ако парите се дадат директно, като доход нарастването на БВП е 0.5 – 0.8 лв. Това разбира се не означава, че средствата от бюджета трябва да се харчат само за инвестиции. Трябва да се осигури балансиран подход, който да гарантира, че икономически най-уязвимите части от населението – пенсионери, деца, хора в неравностойно положение и др. да имат гарантиран достоен стандарт на живот.
Ние от Kоалиция „Граждани от Протеста“с № 17 знаем как може да се постигне това и имаме политическа воля да го направим.
Гласувайте с № 17 за Kоалиция „Граждани от Протеста“.
Светозар Съев – Председател на Kоалиция „Граждани от Протеста“ и водач на листа в 25 МИР-София
