Бях арестуван в лекарския си кабинет, с бялата си престилка от Държавна сигурност на 3ти март, 1977 г., разказва д-р Канов пред BG on air. Бях обвинен в контра революционна пропаганда, в опити да подроня социалистическия строй в България и в Съветския съюз. Затова, че съм се изказал, че този строй е обречен, нечовешки, антихуманен и трябва да умре. В крайна сметка, той пропадна, може би и аз с тогавашните си приказки съм допринесъл за това, и се превърна в едно недоносче, както се изказа управляващия 35 години Тодор Живков.
Бях вкаран в затвора, защото считах, че това не е нормален начин на живот на едно общество, несправедлив и жесток. Прекарах година и половина в затвора в Стара Загора и станах човек, както е казал поета. Напуснах комунистическа България макар, че беше много трудно. Прекарах голяма част от трудовия си живот в Съединените щати, където бях лекар психиатър, директор на клиника, но се върнах тук, защото обичам България и защото съм българин. Тук са костите на дедите ми, тук е моята младост, тук са голяма част от моите приятели, и защото все пак България е в един процес постепенно да става свободна, истинска нормална страна.
Пътят още не е изцяло извървян, но ако приемем, че сме живели в пустинята 45 години и сме се научили да ядем скакалци и сме обезумели, то ще ни трябват още толкова мисля, да се върнем към нормалните норми за едно общество.
За съжаление сега много млади хора, които отиват да учат в западните университети, там биват облъчвани от един неомарксизъм, един нов левичарски уклон от западните преподаватели. И те се връщат в България с този багаж, почти като едни нови троцкисти, с идеи като „долу капитализма“ или носталгия по комунизма. Ние излязохме от сталинисткия комунизъм, но в България той остана неразобличен. Липсва изучаване на история с професори, които не са завършили марксистки училища, хора които да разкажат историята на комунизма буквално както е. Много от тях са възпитавани от бабите и дядовците си, които имат носталгия по младините си и илюзия на паметта с обратен знак.
Българското общество страда от една много интересна форма на амнезия. Другите народи, еврейският например, имат безпощадна памет за всичко, което им е сторено. И те винаги преследват злината до самия му корен, за да я премахнат. В България тази амнезия покрива с одеялото на забравата тежката истина и ни пречи да оздравеем от тази амнезия. Ето защо сега рефлексите за авто цензура лесно се събуждат, когато човек има какво да губи, не живота си както при комунизма, а нещо свързано с постовете му и позицията, която заема в обществото, в работата. И той започва да си налага сам авто цензура. Този процес може да бъде видян и на запад, и в Америка. Където политическата коректност е достигнала невероятни изстъпления. Налагането на една идеология, която е твърде странна и чужда за българина.
Ние българите сме консервативни хора, здраво стъпили на земята и за нас такава идеология изглежда нелепа и абсурдна, но се опитват да ни я наложат. На запад вече се налагат такива авто цензури и човек може да го види в киното, в наградите на Холивуд, във всякаква сфера в университетите, където цари пълното дискриминиране на десните хора, на хората, които не мислят по либералния начин. Налагане на расови квоти, налагане на джендър идеология и на мулти културализъм.
Либералите заменят изконни форми, има позиции родител 1 и родител 2, не разрешават да има лични местоимения, които означават пол, трябвало да бъдат неутрални, за да не се обиди някой. Това е новата либерална доктрина, почиваща изцяло на марксисткото учение. Това ни налагат либералите от ЕС – ние ще ви дадем 22 млрд, но вие ще следвате правилната политическа идеология – зелена, джендър неутрална и в защита на пришълци с различна култура.
Част от медиите вече са под строга цензура и в тях не можеш да се изкажеш, ако мислиш различно. Това тук в България го помним по време на комунистическата диктатура. Но аз съм оптимист, защото мисля, че българският народ се състои от здравомислещи хора, които са наясно, че всеки е абсолютно отговорен за съдбата си, ние сме длъжни да се грижим за ближния си, в библейския смисъл на нещата. Това означава нашето семейство, нашата работа, нашия двор, на който трябва да изградим общество.
Любомир Канов е психиатър и писател. Роден е на 29 октомври 1944 г. в Банкя. Завършва медицина и специализира психиатрия в Медицинска академия в София. Работи в психиатричните болници в Лом, Курило, Карлуково, Градския психиатричен диспансер в София. През 1977 г. е арестуван и осъден с обвинение за „опит за бягство“ и „подривна дейност срещу социалистическия строй“. Излежава присъдата в Старозагорския затвор. Eмигрира през 1984 г. Автор e на книгите „Човекът кукувица“, „Парейдолии“, „Ходисей“, „Между двете хемисфери“, „Вселената според Гуидо“ и „Стрела от тръстика“. Негови творби са превеждани на английски, немски и чешки. Сега е заместник-председател на партията КОД (Консервативно обединение на десницата).
