Алек Попов е сред най-изявените съвременни български писатели. Автор на романите „Мисия Лондон“, „Черната кутия“, „Сестри Палавееви в бурята на историята“ и „Сестри Палавееви. По пътя към новия свят“. Пише също разкази и радиопиеси. През 2001 г. БНТ снима филма „Чуждите стъпки“ по едноименния разказ от сборника му „Мръсни сънища“, а през 2010 г. режисьорът Димитър Митовски направи филм по романа му „Мисия Лондон“, който имаше огромен успех. Заради вкуса му към острата социална сатира и гротеската го сравниха с Гогол
Интервю на Мария ПЕТКОВА
– Споделихте, че за рождения ден сте си подарили нов роман – нещо като продължение на „Мисия Лондон“, който наскоро бе преиздаден за пореден път. Каква е историята в него, още повече че споменавате, че сте го замисляли с жена си на плажа.
– И досега спорим на кой точно плаж се роди идеята – в Синеморец или Поморие. Общото между тях е, че са дълги ивици пясък, разположени на границата между морето и езерото, реката. В началото историята беше замислена като сценарий, но тъй като реализацията на един филм в България е бавен, несигурен процес, с любезното разрешение на жена ми реших да я развия като роман. Все пак книгоиздаването си остава може би най-свободната платформа за изкуство у нас. Веднага искам да отбележа, че романът не е продължение на „Мисия Лондон“, въпреки че думата „мисия“ ще присъства най-вероятно в заглавието. Но това вече е една съвсем друга мисия, родена от духа на едно различно време. Между двете книги все пак лежат цели 20 години! Ние вече сме част от ЕС, което променя ситуацията и изважда на преден план други екзистенциални тревоги. Може би най-интересният феномен, поне за мен, е възходът на националното митотворчество. Вкопчването в традицията, търсенето на корените: кои сме, откъде идваме, какви са били нашите предци… През изминалите десетина години у нас бяха издадени огромен брой книги, посветени на тази тема, няколко експедиции се отправиха по стъпките на митичните ни предци в търсене на „люлката на нацията“, бяха излъчени цели документални поредици, отделно в интернет, това е може би една от най-обсъжданите теми, пораждаща разгорещени дискусии.
Винаги съм имал вкус към приключенията
и за мен това беше шанс да преживея нещо необикновено и вълнуващо. В романа се разказва за една експедиция, която търси изгубените потомци на древните българи в центъра на Азия. Но когато научният интерес срещне политическия, всичко поема по спиралата на абсурда. В желанието си да се доближа максимално до моите герои и да добия по-автентично усещане за средата, в която се развива действието, дори предприех пътешествие до Южен Сибир. Срещите с местните хора, включително с главния шаман на Тува, преходите през степта и тайгата ме заредиха с нови идеи и дадоха нов тласък на въображението ми. Надявам се и читателят да го усети. Романът ще се появи по книжарниците в началото на май.
Корицата на преиздадения през миналата година роман
– Как гледате на събитията у нас в последната година – мерките покрай пандемията, конспиративните теории, протестите, изявите на политическите лидери? Романът ви по някакъв начин засяга ли тези теми?
– Не, съвсем съзнателно съм се дистанцирал от темата за пандемията. И то не защото я подценявам. Просто не беше част от плана ми, а да включвам нещо само по конюнктурни съображения ми се струва евтин трик. Аз съм убеден, че за да може да се разгледа една тема в дълбочина, да се извади нещо оригинално от нея, е нужно да мине известно време. Прозата има съвсем друг ритъм от публицистиката или репортажа. Толстой например е написал „Война и мир“ повече от 50 години след нашествието на Наполеон. Тази дистанция позволява на писателя да изследва събитията от различни ъгли и да ги осмисли по-обективно в контекста на историята. Втората причина всъщност пак е свързана с първата. Твърде много се изговори за тази напаст, какви ли не баналности, особено от специалистите по всичко, и мисля, че към този момент няма какво да добавя. И трето, мисля, че хората се напатиха предостатъчно и заслужават да си отдъхнат поне за кратко в света на книгите. Просто игнорирах пандемията – все едно че никога не се е случвала. Това е класически комичен роман, който
осмива злоупотребата с националните митове,
корупцията и грандоманията на политическата класа. Но въпреки това носи ведро настроение. Сатирата е форма на съпротива, а движението – признак за жизненост. Докато още се смеем и мърдаме, има надежда.
– Покрай пандемията и ваксинирането прави впечатление, че хората като че ли не вярват много на учените. Мислите ли, че има крах на авторитетите?
– Проблемът не е в науката, а в хората, които очакват да получат категорични и абсолютни отговори от последна инстанция. Това е невъзможно. Принципът на науката е точно обратният – да подлага на съмнение почти всяко заключение, достигнато досега. Тя изследва, търси доказателства и въз основа на тях често променя гледната си точка за явленията. Грешката в науката не е грях, макар че може да има висока цена. Но без грешки науката, а и не само тя, но и всяка човешка дейност не могат да се развиват. Естествено и учените са хора, и те страдат понякога от прекалено его и са готови в името на материални облаги и слава да допускат етични компромиси. С науката често се спекулира с политическа цел. Особено в областта на хуманитарните науки. В романа ми всъщност става дума точно за това. Но има и много честни учени, чийто глас трудно може да бъде заглушен. Аз свързвам бъдещето на хората именно с тях.
– Кое ви се струва най-абсурдно в действителността у нас днес?
– Животът е изтъкан от абсурди, не само у нас. Стига да ги забелязваш. Абсурдът всъщност тръгва от привидната нормалност, която следва спиралата на логиката без ограничения, докато изхвърчи от орбитата на здравия разум. На практика всичко около нас има потенциала да прерасне в абсурд при определени условия. Но в България като че ли климатът е особено подходящ.
– Ще гласувате ли на предстоящите избори?
– Ще реша най-вероятно в последния момент. Досега винаги съм го правил, но не е задължително това да се повтаря всеки път.
Крайната конфронтация между политическите играчи у нас е твърде отблъскваща.
Дребнавата хитрост, тоталната фрагментация, страстта, с която се преследва властта, и грубостта на нравите дори сред онези с претенции за възпитание не предвещават нищо добро. А като погледнеш, почти всичко се свежда до това как да направим живота си малко по-лесен, по-охолен и по-човечен. Необходими ли са наистина чак такива страсти? И чак такава алчност? И още, партизанщината в такъв мащаб заплашва да унищожи всякакви критерии за професионализъм и обективност. Вече няма значение кой какво може, а само дали е от „нашите“. Как се успява така?
– Навършихте 55 години, какво ви прави щастлив?
– Щастието е толкова мимолетно! И може би това му е най-хубавото. Щастието е твърде интензивно душевно състояние и се боя, че ако продължи прекалено дълго, човек може би ще полудее. Бих се радвал да имам време и сили да напиша още неща, да развивам метода си на работа, с който съм стигнал дотук, и ако имам късмет да отида и по-далече… Да запазя здравето и разума си, да бъда с хората, които обичам, да не ми се налага да напускам страната си. Какво повече?
– Кое е най-голямото предизвикателство, което сте минали?
– Съвместният живот с друг човек несъмнено е най-голямото предизвикателство. Както и изкуството да останеш верен на себе си.
Вероятно най-важният урок предстои,
досега опитът ме е научил да не преследвам съвършенството на всяка цена. Нищо човешко не е съвършено, което не значи, че не трябва де се опитваме да подобрим нещата според силите си. Но самата идея за съвършенство сякаш е вредна. Тя е причината за много нещастия в този свят.
– Преди две-три години говорихме, че след огромния успех на филма „Мисия Лондон“ предстои да видим на екран „Сестри Палавееви“, както и „Черната кутия“, какво стана с тези проекти?
– В България филмовите проекти се осъществяват изключително бавно. Малък пазар, субсидирана индустрия, доколкото може изобщо да се нарече така. Събира се някаква комисия и решава какво да се прави и какво не. Критериите са доста мъгляви и фактът, че един филм е имал изключителен зрителски успех, невинаги е плюс. Аз лично се надявах, че българското кино ще тръгне в една малко по-различна насока след този пробив, ще се опита да намери баланса между качество и комуникативност, което ще му отвори пътя към една по-широка аудитория и в чужбина, но това все още не се случва. Казва си думата и твърде ниското ниво на финансиране, което е източник на постоянни конфликти в гилдията. Въпреки това има талантливи хора, които дори при тези условия се стремят към истински професионализъм.
Не съм се отказал от киното,
просто съм се въоръжил с търпение и известна доза безразличие.
– В предишното ни интервю казахте, че сте се срещали с дявола, а срещали ли сте се с Господ?
– Общо взето съм агностик, затова ми е по-лесно да кажа в какво не вярвам. Не вярвам, че светът е черно-бял и че доброто и злото са две различни вселени. Дуализмът е увлечение на слабия ум, който не може да понесе единството на битието с неизбежните му парадокси. Неслучайно всички секти се основават на категоричното разделение между материя и дух, между светлина и мрак. Не, ние носим в себе си и двете, носим и кръста на избора, който ни прави хора. В този смисъл ще си позволя да се изразя малко алегорично: ако си срещнал дявола, значи си срещнал и Господа.
– Как гледате на тази световна тенденция към заличаване на половете, новите изисквания към филмите за „Оскар“, цензурирането на произведения, създадени преди години…?
– Това са съвсем различни неща, които нямат много общо помежду си. Биологичният пол очевидно няма да изчезне и не виждам защо е тази тревога, завладяла част от обществото ни. В редки случаи отделни хора избират да променят половата си идентичност под влияние на сложен комплекс от психологически и биологически фактори, което е по-скоро проблем за тях, отколкото за другите. Няма как това да се превърне в норма и едва ли някой сериозно го желае. Оскарите определено не са най-голямата ми грижа. Все пак, като, човек израснал в тоталитарна държава, изпитвам инстинктивна тревога и неприязън към всеки опит да се наложат идеологически критерии по отношение на изкуството. Независимо от добрите намерения. Политическата коректност е по-скоро феномен на западното общество, най-вече на англосаксонските общности, които нямат истинско познание за идеологическите извращения на тоталитарните режими. И са склонни да залитат в крайности. Но както се казва, познанието идва със страданието. От друга страна, ние тук също нямаме опита на онези общества и невинаги разбираме дълбоките причини, довели до определени културни политики, затова не бива да се изказваме прибързано.
– Тревожи ли ви нарастващото отчуждение между хората?
– Едва ли ще открия топлата вода, ако кажа, че технологиите не са лоши само по себе си, лоша е злоупотребата с тях. Хората, за съжаление, са склонни да злоупотребяват с това, което им е дадено. От лекомислие, от алчност, от желание за власт… Има нещо нездраво в тенденцията все повече човешки дейности да се заместват от високите технологии. Да се поставяме в тотална зависимост от разни „умни“ устройства.
Плашещо е някой или по-скоро нещо да знае постоянно къде си,
колко крачки си направил днес, колко часа си спал, да предугажда желанията и вкусовете ти, да подрежда информацията, която получаваш, да манипулира емоциите ти. Футуролозите се тревожат какво ще стане, ако изкуственият интелект се изплъзне от човешки контрол. Не знам дали това е най-страшното. Човешкият интелект е доказал, и то многократно, че може да бъде достатъчно злонамерен и разрушителен. Машините сами по себе си няма как да ни навредят. Но когато зад тях надзърта злият гений на човешката природа, тогава всичко се променя.
– Как виждате бъдещето на изкуствата и културата в този вече предимно виртуален свят?
– Не, светът си е тук, не е изчезнал и само от нас зависи да съхраним баланса между реалното и виртуалното. В някакъв смисъл хората винаги са пребивавали и в двата свята. В миналото са били потопени в света на приказките, митовете и легендите, който също е виртуален, макар и не в този съвременен технически смисъл.
– Захванахте ли нещо ново, след като приключихте романа, или сега си почивате?
– Май ще взема да си отпочина едно хубаво, но кой знае. Трудно е да заповядаш на ума си.
