„Боже Господи, какви нищожества стоят начело на тази държава!” – това възклицание беше произнесено от историка проф. Иван Илчев в ефира на Българската национална телевизия, без обаче той да подозира, че микрофонът му не е изключен. Малко по-късно през деня професорът признава пред вестник „24 часа”, че наистина той е автор на репликата, но и да не беше признал, гласът е достатъчно красноречив и разпознаваем.
Проблемът не е в това какво е прозвучало. Много по-контрастното като символ е, че Иван Илчев каза това, което го мъчи в деня, когато Бойко Борисов безапелационно спечели не само парламентарните избори, които са насрочени за 4 април, но и всички избори, каквито и да са занапред. Ще попитате: Как така? Та нали все още никой не е гласувал. Ето как.
Ние не сме чували Бойко Борисов да рецитира Гео Милев. Поне не публично. Не сме сигурни колко пъти е препрочитал негови стихове или поемата „Септември”. Дори не знаем къде в библиотеката на Бойко Борисов е томчето с поезия на Гео Милев. И все пак вчера премиерът направи така, че за него ще гласуват всички „изпокъсани кални гладни навъсени измършавели от труд… изподрани прости диви гневни бесни”. Всички, които са видели как той спонтанно сваля от гърба си своето сако и го подарява на един работник. На най-произволен, случаен работник на име Янислав, Яни.
Разговорът между Борисов и Яни е за учебник. За вечен учебник по политически ПР. „Я да видим дали ще ти стане сакото” – казва премиерът. Сакото приляга безупречно по раменете на Яни. „Ако тука има евро-мевро, взимай си ги!” – казва Яни. „Халал да са ти” – казва премиерът. Взима си маската, оставя като скъпоценен дар запалката и неговото сако тръгва, но вече на раменете на Яни.
Какво си мислят „дивите, гневните, бесни и прости”, които са видели този епизод и не само са го видели, но ще го гледат непрекъснато, защото той заслужено ще им се повтаря. Тяхното християнско подсъзнание няма как да не е възпроизвело образа на светия човек, който сваля последната риза от гърба си и я дава на ближния си. За някого с по-богато въображение може би се е появил и образът на премиер, който не просто сваля последната риза от гърба си, но е тръгнал с едно вързопче сушена скумрия и с рибки изхранва българския народ точно както пише в Библията.
Как да не гласуваш за такъв? Как да не го обичат всички „прости”, с които трябва да се говори просто, за да се разбират. И на този фон се появява някакъв професор, историк Иван Илчев. Отгоре на всичко два мандата бивш ректор на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Още по-отгоре на всичко член на Съвместната българо-македонска историческа комисия, където впрочем той трябва да работи от името на интересите на българската история, а и на българската държава. И когато в такъв момент член точно на такава комисия казва точно по такъв начин какво мисли за българските управляващи, определяйки ги като нищожества, какво да си мислят „гладните, бедните и простите”? Те ще си кажат: „Боже, как да имаме доверие на такъв човек? Бил е ректор. Сега е член на комисия, създадена на основата на междуправителствен договор между две държави. И същият този човек определя управляващите на България като нищожества. А бе какви са тези интелектуалци, бе? Пълзящи, смърдящи плазмодии, обслужващи с едната си ръка режима, а с другата, чудейки се как да му забият нож в гърба” – си мисли българският Андрешко.
И не вярва на Иван Илчев. А вярва на подареното сако. Защото, когато има сблъсък между неискрени интелектуалци и нищожества, които обаче са гениални нищожества, битката винаги печели нищожеството. Защото е гениално.
Коментарът е от предаването „Свободна зона“ на ТВ „Европа“
