Пристигането в Парижката опера на ревностни привърженици на многообразието поражда страхове от по-нататъшно обедняване на репертоара и постановката, смята асоциираният професор по сценични изкуства Изабел Барбери, автор на „Изкуството на политическата коректност“, в интервю пред в. „Фигаро“.
– Статия във в. „Монд“ информира, че Парижката опера се подготвя да „деколонизира“ репертоара си, декорите си, костюмите си … Предстои ли ни нова демонстрация на „изкуството на политическата коректност“?
– Изправени сме пред несдържан антикултурен академизъм, който превръща изкуството в социално инженерство. Престижните дирекции на институции като Националната консерватория и Операта за жалост за формирани от тази идеология на негодуванието, оглавявана от активисти, които силово налагат своята приобщаваща пропаганда. И това не се прави без насилие върху учениците в тези висши училища. Това, което се случва зад стените на Националната консерватория за драматично изкуство например, наистина е карнавал. Подвеждащо е наречено „отмяна на културата“. Това е поредният обратен израз, тъй като ние, напротив, имаме работа с омраза към културата.
– Страхувате ли се от обедняване на репертоара в операта под парадоксалния предлог за насърчаване на повече расово и полово разнообразие?
– Изчерпването на репертоара продължава от години. Деконструктивизмът наоколо е намалил броя на представяните произведения в полза на постановки и препрочитания, които всъщност са много често мудни и догматични. Но освен това става дума преди всичко за обедняване на въображението, което е много по-тревожно. Разбиващите глупости едва прикриват липсата на артистичен проект и същност. Когато вече не знаем как да творим, ние атакуваме съществуващите произведения, защото тяхното величие, тяхното тегло също могат да изглеждат непоносими за невдъхновените.
– Смятате ли, че арггументът за завладяване на нова публика е валиден?
– Демократизацията изпадна в демократизъм. Някога това беше едно и също изискване за всички и упоритото желание да се издигне човечеството чрез изкуството. Самата идея за издигане във всеки смисъл на думата стана подозрителна и „подтискаща“.
– Какво мислите за предложението на авторите на манифеста за по-нататъшно популяризиране на цветнокожи танцьори?
– Всяко разнообразие, различно от социалното и артистичното, не трябва да се „популяризира“, защото то е факт. Така че ние се превръщаме в нелепа и постоянна комуникационна кампания, в молитвено колело. Придружени от трупане на доклади и други „документи“ за самоотчитане, водени от експерти по идеологии, без никакъв плурализъм, само и само да се затегне колана.
Нещата трябва да се случват по естествен начин, освободени от цялата онази расистка, сексистка и нихилистична реклама, обиждаща артисти и публика. За да популяризираме танцьорите, независимо от техния „цвят“, трябва да започнем от това да не намаляваме визията на тяхното изкуство, нито престижа на институцията, която ги обучава. Нито да ги показва като трофеи. Новите активисти биха спечелили от размисъл върху епиграмата на Шамфор: „трябва да си справедлив, преди да бъдеш щедър, както имаш риза, преди да имаш дантела“.
