Джордж Фридман, Geopolitical Futures, за сп. „Експрес“
Джордж Фридман е американски политически изследовател, един от най-известните съвременни международни експерти, създател и ръководител на интернет платформата Geopolitical Futures, която се занимава с анализи и прогнози на геополитическо равнище. Роден в Унгария в семейство, оцеляло от Холокоста, Фридман преди това бе директор на частната информационно-аналитична разузнавателна компания Стратфор. Автор на няколко книги, сред които най-известната е „Тайната война на Америка“ от 2004 г.
Китай е в трудно положение. Това е пазарна сила, която се нуждае от достъп до океаните, за да достигне до света. Важните му пристанища са на източния бряг. Основният му страх е САЩ или която и да е друга сила да блокира тези пристанища, като по този начин вносът и износът му стават невъзможни и това би навредило силно на икономиката му.
Съединените щати разполагат с военноморските и въздушните сили да затворят тези пристанища и могат да разчитат на широка коалиция: Япония, Южна Корея, Тайван, Филипините, Индонезия, Сингапур и Австралия. Днес няма нито една организация, обединяваща всички тези държави, както НАТО и Съветският съюз по времето на Студената война, и всеки член на тази коалиция поддържа двустранни икономически отношения с Китай и САЩ. Следователно в случай на криза реакцията на всяка държава е непредсказуема.
И все пак морският достъп е от основно значение за Китай дотолкова, че възможността за блокада е достатъчна, за да стане проблем номер едно. По отношение на основния национален интерес, нищо не е по-страшно от несигурността, дори и с възможни алтернативи като железопътните връзки, включени в проекта за т.нар. Нов път на коприната между Китай и Европа.
Пекин се нуждае от сигурност и поддържа донякъде надценен имидж на доверие в един свят, където Съединените щати са потенциалният му противник. Да не забравяме, че брутният вътрешен продукт на Китай е около 15 трилиона долара, а страните, пред които е изправен, имат общ БВП около 33 трилиона долара. Без да броим факта, че Китай практически няма официални съюзници, както и нито един в този архипелаг. Обратно, САЩ имат тесни отношения с повечето от тези държави и сърдечни отношения с всички.
От гледна точка на Китай заплахата би била да разруши архипелага чрез икономически натиск, който досега не е работил. Или от военна атака, като инвазия в Тайван би била най-вероятният сценарий. Но една морска война би била предизвикателство в ерата на подводниците и противокорабните ракети. Първа вълна със сигурност може да се дислоцира в Тайван, но същността на „амфибийната война“ е логистична: необходимо е да се снабдяват масово и непрекъснато силите, които са дебаркирали и участват в битката. Невъзможно е обаче Китай да си представи, че САЩ и техните съюзници няма да блокират доставките на гориво, нито че няма да успеят. Неуспешно морско нападение би имало огромни негативни политически последици за Пекин в региона и вероятно дори за самия режим. Това е тревогата, която би възникнала при започване на война: Китай може да загуби. Така положението му е по-лошо от преди. Основният му проблем при едно нахлуване в Тайван би било, че не може да предвиди реакцията на САЩ и техните съюзници и че няма лостове за влияние.
Съветският съюз бе по-малко зависим от търговията от Китай
По отношение на САЩ и НАТО Съветският съюз беше в подобна позиция. Но с нюанси, защото той беше по-малко зависим от търговията, отколкото Китай днес и имаше по-голям военен опит. Основният проблем тогава бе, че СССР не можеше да контролира действията на американците и НАТО и следователно не беше в състояние да ги предвиди. Подобно на Китай САЩ също са търговска сила. И две от най-важните им пристанища все още са Ню Орлиънс и Хюстън. И двете се намират в Мексиканския залив и изискват достъп до двата пролива между Куба и Кий Уест, от една страна, и между Куба и полуостров Юкатан, от друга. Подводниците и самолетите биха могли да блокират двата пролива и ако навремето СССР бе успял да контролира жизнеспособността на тези пристанища, то би имал значителен политически лост в баланса на силите.
Разполагайки ядрено оръжие в Куба, те гарантираха неприкосновеността на Куба и нейния интерес като основа за контрол на достъпа до Мексиканския залив. По този начин те извлекоха значителна сила за преговори. Това беше и форма на ребалансиране, тъй като Съединените щати контролираха Босфора и Датския проток. Съветите не искаха ядрена война, но имаха достатъчно оръжия в Куба, за да съответстват на американската морска стратегия. Целта беше паритет на няколко нива. Ако САЩ не бяха открили разполагането на ракетите навреме (през октомври 1962 г., по време на карибската криза), планът можеше да проработи.
Проблемът на Китай е подобен на този на Съветския съюз, достатъчно сходен, за да заслужи внимание. Пекин трябва да ограничи действията на САЩ срещу морската търговия в моретата на Южен и Източен Китай. Пекин не възнамерява да води голяма война, която може да загуби. Но той се нуждае от лост, за да попречи на САЩ да предприемат редица действия, които Китай не може да понесе.
От самото начало Куба е камък в обувката на САЩ, дори когато островът е бил под испанско управление, т.е. до 1898 г. Който контролира Куба, държи ключа към две жизненоважни американски пристанища, точно както САЩ държаха този на съветските пристанища и днес държат този на китайските пристанища. Съветската стратегия беше да използва Куба първо като ядрена база, а след това като разменна монета за морски достъп до Персийския залив. Китайците не се нуждаят от Куба, за да поддържат ядрено възпиране. Но те се нуждаят от начини да принудят САЩ към политическа сделка. Китай няма силата да разруши архипелага, който е на източната му фасада, политически или икономически. Рискът от война е твърде голям. И не може да контролира САЩ. Това, от което се нуждае, е надеждна заплаха, която позволява да се преговаря при добри условия.
Както неотдавна писахме, кубинската икономика е дрипава. Силно се нуждае от икономически съюзник. Китай вече разполага с телекомуникационната система на Куба и е активен в Карибите. Разходите за укрепване на присъствието му в Куба са минимални и колебливият кубински елит би бил много щастлив. Разглеждайки геополитическата логика, виждаме, че на Китай липсва лост за укротяване на Съединените щати и че няма да го намери на тихоокеанското крайбрежие на Америка. Пекин трябва да сплаши Вашингтон, както той го прави – със заплаха, близка до САЩ и позволяваща морски достъп до земното кълбо. Единствената точка, която отговаря на тези критерии и която не би изисквала разполагането на голям флот край пристанището на Лонг Бийч, би била Куба. Този стратегически вариант е просто чиста спекулация от моя страна. Не знам дали китайците са мислили за това или смятат този сценарий за твърде рисков. Но е малко вероятно те да не са мислили.
Заглавието е на редакцията
Превод и редакция: Михайлина Димитрова
