Преди няколко седмици на пазара се появи нова детска книга със съвсем обикновено заглавие – „Мравин и планетата Гора“. На пръв поглед обикновена книга. Детска книга, илюстрирана усмихващо от художничката Веселка Велинова. Сам аз не би разбрал за книжката, ако не бяха редицата публикации, посветени на нея, обявяващи, че „Мрежата ври и кипи заради първата детска гей и лесбо книжка у нас“ или пък, че на пазара „Излезе първата българска детска „гей“ книжка, Джамбазки призова: Пазете децата!“. Потърсих изданието. Купих го и придвижвайки се от тук дотам, ходейки по изпълнените с човеци тротоари, противно на всичко онова, което ни се препоръчва от екипа на Националния оперативен щаб – да пазим дистанция и ползваме маски, изчетох тази породила толкова остри реакции в социалните мрежи детска книжка. Както предполагах, книгата е за много повече неща, отколкото се твърдеше. Това е книга не само за еднополови отношения, но и за дислексията, за проблемите с расовите различия и за чудния свят на животните – мравки, лебеди, къртици, за пеперуди, бръмбари, калинки.
Срещам се с авторката на тази „скандална“ за мнозина книга, подписана с творческия псевдоним Великан Василева. Уговорката е да се видим в 15 ч. точно до сградата на царския дворец в сърцето на София. Да, същият онзи дворец, в който цар Фердинанд преживява бурен любовен романс с един от своите адютанти.
Великан Василева ме очаква с чаша топъл чай. Красива млада жена, с шапка на главата, топъл поглед и широка усмивка. Чувствам се поласкан – самата тя отбелязва: „Това, че се виждам с вас на живо очи в очи, е изключение“. И отпива от картонената чаша.
– Нека започнем прямо – това наистина ли е книга за еднополовите отношения в природата?
– Идеята за създаването на книгата тръгна от темата за различните, а сред тях са и гей семействата. Не мисля, че появата на една детска книжка, която говори за различията, ще доведе до грандиозна промяна, но ако дори 10 човека намерят себе си в нея, то значи е имало смисъл. На пазара има книжки с кученца, котенца, принцове и принцеси. Историята за Мравин е една от тях, но е различна, защото говори за дислексията, за чернокожите, за гей отношенията. За всички, които са прочели книжката, е ясно, че това е просто една детска приказка. Тя не засяга, а още повече пък да обяснява въпроса „Що е то гей и има ли той почва у нас?“. Това е приказка, която децата не разбират по начина, по който я интерпретират някои възрастни.
– Очевидно не желаеш да се явиш с лицето си, със собственото си име пред всички, но нека кажем коя все пак е Великан Василева?
– Аз съм средностатистически гражданин на тази държава. Ходя на работа от 9 до 17:30 ч. плащам данъци и най-важното – искам да живея в свят без клишета.
Не съм се подписала с името си не защото не искам да нося отговорност за думите си. Не е и защото се притеснявам от книжката или от факта, че ще бъда сочена с пръст. Не се срамувам от себе си, действията си, от живота си. Онова, което името Великан Василева ми дава, е бягство от публичността. Суетата ме изморява. И все пак Мравин има своя път. Не искам животите ни да се преплитат. Мравин вече е на хората. Искам да се говори за него, за героите около него, а не за това коя съм аз самата.
– Но в същото време заявяваш себе си като Великан?
– Всъщност името „Великан“ идва от скъп за мен човек, който ме наричаше така. Беше много мило и навява много приятни спомени.
– А какво е учил Великан?
– Завършила съм български език и литература.
– Със сигурност вече са те питали, но нека го направя очи в очи – трябва ли да е гей един човек, за да напише тази книжка?
– Книжката е за различните. Ако щете, дори и за смесените бракове. Но нима трябва да си различен, за да можеш да видиш различията около себе си? Това е книга, написана от човек, който гледа на света с отворени очи.
– В момента се говори много за тази свръхтолерантност. За опита на част от елитите да се саморазправят с расизма и декларирането на различията. Стига се дотам да се въвеждат квоти, да се пренаписват книги, да се цензурират филми. Как гледаш на всичко това? Не е ли извратено да редактираме „Алиса в страната на чудесата“ или пък творчеството на Марк Твен?
– Всяко нещо, което е сътворено – написано, заснето, нарисувано, е част от епохата, в която то е създадено. Това е процес, който мисля, че не може да бъде спрян. Разбира се не считам, че тези неща трябва да се случват насила, но те се случват. Всеки сам трябва да прецени за себе си – дали да посегне към оригиналната творба на Марк Твен, или в нейния новоредактиран вариант.
– Става ли българското общество по-толерантно?
– Да. Има изключително голям напредък. Нека дори да погледнем реакциите при първия проведен у нас гей прайд и какви са те днес. Позитивно настроена съм и виждам промяната. Може би на хората започна да им доскучава да се занимават с темата и тя отшумява. Темата за Мравин е нова, защото е свързана с деца. Когато се появят повече такива, едва ли ще има подобни дискусии.
– А не мислиш ли, че днешните млади хора, тези, които са до 25 години, съвършено са изгубили любопитство към това дали един човек е гей, или не?
– Мисля, че хората от нашето поколение, тези които сега сме 30+, ще трябва да износим етикета „гей“. Едва тогава клишето ще се разтвори, ще изчезне. Поне в мисленето на по-голямата част от обществото ни. Има осезаема промяна и това според мен е хубаво. Все пак най-важното е да гледаме на човека като на човек – какъв е той, от какво се интересува, дали е добър или лош, дали искаме да общуваме с него? А не какъв е цветът на кожата му или с кого си ляга. Нима хетеросексуалните хора обичат да говорят за това какво обичат да правят в леглото с любимия си човек? Това е навлизане в личното пространство, което никой не обича.
– У нас в последните години се наблюдава интересен феномен. Множество публични фигури – водещи на новини, на телевизионни предавания, актьори, за които е известно, че имат еднополови сексуални отношения, прикриват увлеченията си зад бракове. Създават семейства. Други пък навличат тогите на религиозността и фанатично размахват пръст, че да си гей, е грях. Защо се случва според теб всичко това – в обществото и стереотипите или пък в самите индивиди трябва да търсим вината?
– Всеки сам избира дали да бъде открит, или не. Това да си гей не означава да имаш външни признаци, че си такъв. Всеки има правото да разкрие себе си, когато поиска, или пък да не го направи никога. Никой гей човек не е длъжен да си сложи сам етикета и да се бори за правата на гей общността. Може би е съвсем нормално в ситуация като настоящата, когато обществото все още не е развило толерантност към подобен род човешки взаимоотношения, да има хора, които не са готови да се разкрият.
– А това не води ли до живот в лъжа? До създаването на семейство, зад което прикриваш собствената си природа, и по-лошото – въвличаш в лъжите си други хора. Оковаваш ги в лъжите си?
– Говорим за личен избор, който е много сложен. Въвличат се други човешки същества. Ако един човек реши да живее фалшиво – в това няма проблем. Проблемът идва тогава, когато нарушиш границите на личния си избор и навлезеш в територията на друг човек. Още по-лошото идва тогава, когато от тези взаимоотношения се създаде дете. Ако аз съм възрастен индивид и съм избрал лъжата и нещастието като начин на живот – това е едно. Разумен избор. Но да обречеш на собственото си нещастие едно дете – това вече е висша форма на егоизъм.
– „Мравин и планетата Гора“, предполагам, е първата ти книга.
– Да, първата излязла.
– Тоест имаш написани и неотпечатани?
– Наскоро чух, че цял живот съм мечтала да напиша детска гей книжка. Никога не съм казвала нещо подобно. Аз пиша доста различни неща от приказката за Мравин, но това са неща, които споделям само с приятели. Пиша себе си. Изливам нещата, които са вътре в мен. Моето лично писане е собственият ми начин да общувам с хората, които обичам. Може би някой ден да направя крачка и да ги публикувам.
– А как се работи с илюстратор на детска книжка?
– Това беше един доста дълъг и сложен процес. Свързахме се с над 20 художници. Едни не можехме да си позволим финансово, защото все пак книжката се финансира преди всичко от гей семейства и дарения. Други илюстратори виждаха Мравин като робот. Стигна се до спорове, че съм прекалено консервативна и тези илюстрации не са модерни. Радвам се, че успях да отстоя себе си. Срещата с илюстраторката Веселка Велинова беше много приятна. Тя вече беше илюстрирала една детска книжка за различните – за едно щурче без краче. И така всичко се подреди.
– А как се работи с екипа на издателската къща, поела ангажимента да издаде книгата?
– Издаването на книгата бе подкрепено от фондация „Сингъл Степ“. Те се свързаха с Colibri и поддържат комуникацията с тях.
– А имаш ли идея за друга детска книжка?
– Вече имам нещо предвид, но когато всичко се случи, ще се разбере.
– С други думи – въпреки негативните реакции продължаваш напред.
– Разбира се. Не се притеснявам от тях. Държа на казаното от хората, чието мнение е важно за мен. Колкото до острите реакции и негативните коментари – не мога да съдя хората за техните думи. Живеем в демократично общество и свободата на словото трябва да се уважава и защитава.
– Дори негативните коментари са част от демократичното общество. Уви, много често, когато се яви нещо екстремно в социума, каквато например можем да мислим, че е появата на твоята книжка, мненията се поляризират. Стига се до взаимни нападки, обиди. И въпреки това ми се струва, че говореното за всичко това важно.
– Изключително важно е. Тук трябва да кажа, че аз не харесвам крайния гей активизъм. Естествено трябва да защитаваме правата си. Но не мога да застана зад идеята, че защото съм гей човек трябва да ми се постила червен килим, за да мина по него. На първо място съм човек и не е важно с кого си лягам, а как се представям в обществото. В началото бях малко объркана от реакцията на гей обществото, което вложи огромна енергия да защити книжката, но това е естествена реакция, която също има своето право да съществува, и сега съм благодарна на всички хора, които го направиха и продължават да го правят. Колкото до негативните коментари, повечето от тях, струва ми се, са от хора, които дори не са прочели приказката. Сигурна съм, че ако я прочетат, ще си кажат: „Беше глупаво! Вложих толкова енергия да хейтя нещо, което не си заслужава“. В крайна сметка всеки трябва да изкаже мнението си.
– Каквото и да си говорим, ако искаме някой да е толерантен към различните, то със сигурност различните трябва да се научат да бъдат толерантни към „нормалните“. Какво за теб е „нормално“-то?
– Никога не съм мислила върху това. Искам да са нормални дните на обществото, в което живея. Но това май няма как да се случи, защото всички сме различни. За всеки нормалното е различно. За някои е нормално да трошат пейките в парка, а за други да псуват и бият децата си. За трети нормалното е да обичат.
– А какво прави един Великан в свободното си време?
– Общува. Среща се с приятели, ходи по изложби, гледа филми, чете книги.
– С други думи: един нормален човек е написал тази детска книжка?
– Така се оказва.
– Нещо, което не те попитах, а искаше да кажеш?
– Връщам се към темата за новата книжка. Тя е в процес на писане. Но за да пишеш за деца, трябва да общуваш с деца, а това в тези ковид времена се случва трудно. Историята за Мравин от идеята до издаването й ни отне две години. Надявам се сега нещата да се случат по-бързо. Все пак пътеката вече е отъпкана.
– А готова ли са да осиновиш дете?
– Винаги съм искала да го направя.
– Но ще трябва да се заобикалят закони, да се търсят вратички.
– Уви, картината е такава.
– Къде е проблемът с изострената чувствителност на обществото ни към гей отношенията? Струва ми се, че социумът не чува ясно артикулирана голямата тема за еднополовите връзки. Двама мъже или две жени живеят заедно, обичат се, но те не могат да отговарят юридически един за друг. Има толкова много примери, в които някой се налага да понесе смъртта на човека до себе си и законово той не е в състояние да направи нищо, за да го спаси. Защото това са отношения извън закона.
– Тук се сещам за въпроса – как са положени основите на правото. Всичко започнало тогава, когато един човек излязъл от пещерата, поставил две колчета и казал: „Ето това тук е мое!“. Основите на правото са там – да не нарушаваме границите на Другия. До момента, до който никой не нарушава твоите граници, не навлиза в твоето пространство, независимо дали ти си облечен с рокля или с панталон, ти имаш право да живееш по начина, по който ти самият искаш. Можем и трябва да бъдем такива, каквито искаме да бъдем. Въпросът е да не пречим на другите. Не мисля, че има нормален гей човек, който е отишъл и е нарушил спокойствието на някой хетеросексуален. Повтаряме се – няма значение с кого си лягаме. Има значение какви хора сме в обществото – дали сме добри или лоши. Ако това бъде осъзнато, мисля че всички ще живеем по-добре.
