Мариела Гемишева е от онези артисти, които отдавна са припознати от критиката, а и от публиката като своеобразни явления на художествената сцена. Но въпреки това признание във всичко, което е написано за нея до този момент, можем да видим, че прозира една отчужденост. В опит за нейното преодоляване говорим с дизайнера и художника Мариела Гемишева, а поводът е новият й проект „Сън“, който може да бъде видян от 4 до 6 януари в столичната галерия „Структура“, в часовете от 17 до 21 ч.
Пламен В. Петров
– Завръщаш се отново към Казанлък.
– О, аз никога не съм го напускала емоционално. А от няколко години той се свърза трайно и с творческите ми занимания. Бях провокирана за това от едни намерения на Анриет Денис, архитектка, с която ме запозна изкуствоведката Мария Василева. Навлизането на Казанлък в творчеството ми датира от 2011 г. Оттогава е реализацията на идеята ми за мускалите. Идеята да направя мускалите малко по-концептуални, по-радикални, по-провокиращи и по-ненужни, тлее в мен, откакто аз учих в художественото училище в град Казанлък. Аз познавам производството на рози и на розови продукти от дете – израснала съм с това. Така през 2011 г. бях поканена да направя изложба в чекмеджето на Иван Мудов. Онова чекмедже, което като паразит обикаля от галерия в галерия. Така реализирах проекта Guns and Roses Oil и напълних чекмеджето с патрони за автомат Калашников (АК-47), в които е налято чисто розово масло, примесено с малко количество барут. Гилзи и мирис на рози. Тогава направих този проект нелегално. Нямах позволение от завода „Арсенал“ АД, Казанлък, да използвам патроните им. А това все пак са бойни консумативи, които подлежат на специален контрол. Всичко мина без проблеми, но в мен се роди идеята всичко да се развие. Нямаше как – вече се обърнах към ръководството на завода официално. Изключително трудна комуникация. Трябваше да се съглася с желанието на завода и да обяснявам, че оръжието не унищожава. То защитава. Естествено, когато около нас съществуват толкова много оръжие и толкова много насилие, на мен ми е трудно да вярвам в това. Не ми е чужда подобна идея, но тя някак не отговаря на истината. В крайна сметка присъствието на оръжието в нашия свят продължава да бъде нещо нормално.
– И все пак – стигнахте ли до решение?
– След дълги преговори получих всичко онова, което бях поискала от екипа на „Арсенал“. Имах тяхната пълна подкрепа и съдействие. Просто трябваше да адаптирам идеята си към концепцията, че оръжието просто защитава. И в този смисъл още по-агресивно доразвих проекта Guns and Roses Oil. Реализираха го в прекрасната Шипкова къща в Казанлък, проектирана от италиански архитекти и дизайнери. В дома на един от може би най-големите производители и търговци на розово масло през ХIХ век, не на оръжие, Кънчо Шипков. Така с изключителното партньорство на Анриет Денис се стигна до производство на моя собствен розов аромат, налят в изпразнени от барут гилзи. И всичко това се случи като един прекрасен пърформанс.
– Казваш, че оръжието защитава. А сънят защитава ли?
– Оръжието по презумпция би трябвало да защитава всичко. Но на мен ми се струва, че можем да се защитим и без оръжие.
– Последния си проект си назовала простичко „Сън“. С него по своеобразен начин слагаш край на досегашните си занимания с темата „Казанлък“. Темата за съня се явява в синхрон с настоящата ситуация на противоепидемични ограничения, ситуация на границата между будността и ступора.
– Да, но това е отдавнашна моя идея. Аз обичам да спя в галерии. Случвало се е инцидентно. Правила съм го и като художествено произведение през 2011 г. в галерия „Сариеви“ в Пловдив в рамките на Нощта на музеите. Всичко се случи много естествено, без дори да е нужно да се обяснява като художествена ситуация. В новия ми проект обаче има нещо особено. Тук сe влиза в ситуация отново на конфликт. Напрежение между абсолютната красота и насилието. Всичко се разгръща на границата между живот и смърт. Влизането в една тракийска гробница позволява размиването на тази граница. Не съм суеверен човек. Самата аз съм работила на разкопки. Занимавала съм се със скициране на артефактите, явяващи се в конкретен археологически пласт. Това е едно много интересно занимание. Почти ювелирно, бих казала. Мислиш едновременно за преди и сега. Срещаш се с миналото, като го мислиш от позицията на настоящето. Опитваш се да сглобиш пластовете. Да наместиш минало и съвремие. И да видиш къде си ти в целия този пъзел. Да! Мисля за себе си, защото съм откровен егоист.
– През цялото време говориш за граници. Ти си един от съвременните български артисти, който прекрачва много граници. От една страна, ти разтваряш границата между изкуство и мода, доколкото между двете изобщо можем да говорим за граници.
– В комерсиалния смисъл между изкуство и мода има граница, но иначе такава няма.
– Именно. Ти играеш в тази гранична зона.
– Това трябва да се тълкува като комплимент. Благодаря!
– Не, това е само констатация на видимото. Въпросът е – това непрекъснато преминаване на границите не уморява ли? Това съществуване в две полета не генерира ли напрежение?
– Тъкмо напротив. Тук може би трябва да се уточни как ние мислим едно такова понятие като „граница“. То е специфично. За себе си самата аз имам едни критерии, които са много над общите такива. Преодоляла съм много граници. Преминала съм през тях и мисля, че сега не е нужно да привеждам доказателствен материал за твърдението си. Когато работиш с други критерии, които са отвъд тези, които са общоприети, съвсем естествено ти вече боравиш с едни други граници. Граници, които са много рискови. Границата между начина ти на поведение, начина ти на работа, начина ти на съществуване и на комуникация с хората, които уважаваш, обичаш, и тези, които са наоколо – става твърде специфична. За мен това никога не е било проблем поради простата причина, че аз съм много експанзивна като поведение. Така съм устроена. На всичкото отгоре съм родена и със самочувствие. И това е редно да се употреби като възможност за самоанализ в едни по-рискови ситуации и така например да се провокира размисъл. Говорим за един особен риск. Риск на границата между вкус и безвкусица. При това те да съхранят своята стойност. Това е плашеща задача, но аз много добре разбирам с какво се занимавам.
– С други думи – рискът те възбужда?
– Много ясно.
– Можеш да не ми отговаряш, но съм длъжен да попитам – всичко това, което ми казваш, а и всичко онова, което си правила през годините, прилича на стратегия. Цялото ти поведение е една много добре премислена стратегия – така ли е?
– Не, няма какво да крия. Ще ти отговоря. Това е стратегия, която изградих още като ученичка в художествената гимназия в Казанлък. Стратегията ми е следната – тя в нещо е и много простичка. Аз знам, че не съм регулярна. Имам сериозно образование и родителите ми се опитваха да урегулират някои мои екстремни прояви. Въпреки привидната съпротива баща ми много харесваше тази моя неординерност. И до днес в главата ми кънтят едни думи на баща ми, които чух при едно подслушване на негов разговор с майка ми: „Самостоятелна е, рискова е, но има чувство за мярка“. Чувството за мярка е нещо много странно. То се изгражда. Занимавайки се с риска, аз съм го изградила още като дете. Дори в играта на футбол с момчетата, чупенето на глави, срещата с кръвта и т.н.
– Нека се върнем отново към темата за границите. Прескачаш често отвъд границите на страната. Участвала си в изложби, в които редом с твоите произведения стоят тези на световни артисти като Марина Абрамович. Отместиха ли те тези срещи, или тъкмо напротив – потвърдиха, че вървиш в правилната посока?
– Подобни неща не могат да ме отместят. Знам накъде вървя. Колкото до срещата с Марина Абрамович, мога само да й благодаря, че я има. Отъпкала е една важна пътека към по-радикали форми и акции, които тя е направила. Разбира се, тя не е единствената, но действително е сред най-изявените в този процес. Резултатът от подобни срещи е само един – самочувствието ми като артист стана още по-сериозно. И то не защото аз съм на прав път, а защото съм там, където е мястото ми.
– Самочувствието в България не е на почит.
– О, да! Но на мен ми се струва, че хората със самочувствие никъде не са обичани. Това не е българско явление. Навсякъде е така.
– И въпреки това ти си сред малкото артисти в България, които се радват на еднакво позитивно внимание както от страна на медиите, така и от страна на специалистите. Това е рядкост. Все пак на всенародна любов преди 1989 г. се радват преди всичко разни номенклатурни артисти.
– Медиите ме харесват, защото съм атрактивна. Колкото до номенклатурата – аз не съм ничия номенклатура. Най-малкото пък политическа. Въпреки че също съм дете на социализма. Моето художествено образование се разгръща в този период. Първо в Казанлък, а после в Чехия. Тези явления са се случвали пред очите ми. Помня ги добре.
– Какво е ролята на модата за утвърждаването ти като визуален артист на сцената?
– Основна. Срещата ми с модата, професионалните ми занимания с нея са невероятен бекграунд. Страшно щастлива съм, че влязох в полето на модата, защото в модата по принцип се мисли по доста различен начин. Там има една друга стратегия на работа в една специфична динамика. Това дава страшно много материал за работа. Както се вижда – аз рядко показвам свои арт работи. Тук може би трябва да кажа нещо много важно – модата е унищожаваща. Ако я познаваш, ако я следиш и ако си вътре в нея, тя ти дава една друга свобода. Но само ако я разбираш правилно. Защото модата не е само облекло. Мода има в колите, архитектурата, храната. Но начинът на поведение на един такъв феномен като модата, който включва толкова бързо нови, различни, перифразирани, обработени отпреди явления, е унищожителен. Изобщо динамиката на обработка на това, което съществува в нашия свят като някакъв lifestyle, живот, мислене, която е изключителна. В моите артистични проекти аз използвам именно този материал. И се надявам, че го правя добре.
– Ти си от артистите, които не се занимават с някакви софистицирани идеи, с артикулация на разни умозрителни представи. Тъкмо напротив – в изявите ти като визуален артист на пръв поглед прозира една идейна простота, която е постижима за всякакъв тип зрители. От друга страна, ти играеш изключително с локалното, с „родното“, докато мнозина артисти се опитват да се оттласнат от него.
– Няма как да подценявам града, в който съм родена. Още повече че Казанлък има толкова много неща, които могат да бъдат припознати в света като нещо възбуждащо. Въпреки своята провинциалност. Не съм се смущавала от корените си.
– Напротив, поне видимо ги употребяваш.
– Именно. Сега като се замисля, се сещам, че имах едни такива много специфични притеснения, когато бях студентка в Прага. Но те бяха свързани с едни балкански прояви от наши симпатични сънародници. Дори съм страдала от някакви такива прояви. Но когато човек знае къде е, закъде е тръгнал и какво иска – всичко това бързо губи значение и не му пречи.
– Но не е ли тъкмо балканската чувствителност това, което създаде явлението „Марина Абрамович“?
– О, да. Аз също съм плод на тази чувствителност. Аз не съм продукт на Америка или Китай.
– Какво е да спиш в гробница?
– Много е хубаво. Само че ти става студено в един момент. Странно е. Интересно е. На заснемането на видеото присъстваше само Калин Серапионов. А самото заснемане на съня направихме в Могилата на грифоните.
– Това е гробницата в Долината на тракийските владетели край Казанлък, която разкри Георги Китов през 1996 г., нали така?
– Да. Това е може би най-добрата в акустично отношение гробница в страната. Всъщност аз исках да заснема „Сън“ в гробницата на Севт III – Голямата Косматка, но заради инсталираните съоръжения в нея, които поддържат климата в гробницата, това се оказа доста трудоемка задача. Тук трябва да благодаря специално на директора на Исторически музей „Искра“ в Казанлък – г-н Момчил Маринов, под чието управление е целият комплекс в Долината на тракийските владетели. Той беше готов да деинсталира всичко в Голямата Косматка, за да осъществя идеята си, но ме посъветва, да използвам гробно съоръжение при Могилата на Грифоните, което датира от късния V – началото на IV век пр. Хр. Не бях виждала тази гробница. Когато пристъпих в „Грифони“ бях поразена. Това се оказа „моята“ гробница за „Сън“. Така заснехме видеото със съответните дрехи, които съм избрала за тази цел.
– Наистина ли имаше сън?
– Когато монтирахме видеото с Калин Серапионов, преглеждайки целия материал, заради изумителната акустика и дизайн на гробницата всеки звук се чуваше като преувеличен. В един момент, както си гледаме, Калин се обърна към мен и подозрително ме попита: „Как при този шум ти изобщо не помръдна. Ти наистина си заспала“. Казах го на него тогава, казвам го и сега на теб: Да, аз наистина заспах.
– А какво сънува?
– Не си спомням. Знам само, че по едно време ми стана студено. Много е комфортно. Е, да, това не е матрак. Комфортът идва от друго. Във видеото се вижда и таванът на гробницата. Всеки камък е подреден съвършено. От съвременна гледна точка това е невероятно дизайнерско място. То те поглъща. Обзема те. А и аз спя много добре. Навсякъде. Просто ми стана студено. Въпреки че съм съобразила дизайна и функцията на дрехата, с която бях.
– Дреха, която кореспондира с една твоя колекция, която употреби за намеса в експозицията на Музея на розата в Казанлък преди няколко години.
– Да. Направих една site-specific намеса в музея, който изглежда добре, но доста семпъл. Работих чудесно с екипа на музея. Получих пълно съдействие. Мисля, че случилото се тогава помогна много за живота на музея. Това е една от изложбите ми, които и до днес си спомням с голямо удоволствие. Това е първата ми подобна изложба. Абсолютно организирана и правена за този музей.
– А кога в процеса на работа по конкретна артистична изява се явява мисълта за публиката?
– Винаги и постоянно. Това при мен е процес, който върви успоредно със самото сътворяване. Мисленето за публиката е част от него. Но не като ангажимент към нея, а като нещо, от което не трябва да ми пука. Мисля за нея, но не се вълнувам каква ще е тя. Мисля за публиката, защото тя е необходима.
– А мислиш ли за това дали ще бъдеш разбрана от публиката?
– Не. Държа да ми се позволи това, което съм решила. Не се интересувам дали ще ме разбират, или не. За мен е важно да ми се позволи. Разбира се, дори когато ми е позволено, аз няма как да не съобразявам с някакви условности.
– Питам за съобразяването с публиката, защото в модата можем да кажем, че то е водещо.
– О, да. Когато говорим за моден дизайн и функция на дрехата – там си абсолютно зависим. При това и от изключително много други неща. В това поле аз съм професионалист и се съобразявам. Тук говорим за тяло, за гравитация, за обеми, за функция. Няма как да избягаш от това. Но тъкмо тази ограниченост в модния дизайн преодолявам в артистичните си занимания.
– Обичаш да влизаш в ироничен, понякога дори остър диалог/коментар с музейната среда. А има ли бъдеще музеят като институция?
– Разбира се. Сигурна съм, има, а и все пак трябва да има с кого да водя диалог. Отговарям с чувство за хумор. В нашата среда, балканската, често хората, от които зависиш в дадена музейна ситуация, не се задълбочават особено върху предлаганото от теб като артист. Което е много добре. Това всъщност се нарича „късмет“. След като ти бъде позволено и реализираш идеята, тогава настъпват трудностите. Но вече всичко се е случило. И това е най-важното. Със следствията винаги мога да се справя, да ги понеса. Ако се налага, и финансово.
– Кой е най-големият ти провал?
– Това е един провал, от който майка ми страдаше страшно много. Мама е прекрасна и амбициозна, а когато има чувство за хумор, макар и рядко, той е много добър. Тя искаше да кандидатствам архитектура. Ходих на специални уроци по математика. Справях се прекрасно. Явих се на първия изпит, който беше по рисуване. Изкарах много добра оценка. Дойде изпитът по математика. Явявам се. Сядам да решавам задачите и не мога да реша нищо. Абсолютно нищо. Направих само един красив чертеж и това е. Оценката ми беше 2,75. Беше истински провал. При толкова усилия, които бях положила.
– Ти си преподавател в катедра „Мода“ при Художествената академия в София. Можеш ли да се радваш на успехите на своите студенти?
– Да, радвам се. Все пак аз ги подготвям за тези успехи и ако не се случват, няма смисъл.
– Това пак са провали. Виниш ли се за техните неуспехи?
– О, не. Провалите на моите студенти идват оттам, че понякога те пропускат да изпълнят някое от напътствията, които съм им дала. Това е съвсем естествено. Говорим за млади хора. Нормално е да не са научили всички уроци.
– Позволяваш ли на студентите си да бъдат непослушни?
– Няма какво да им позволявам. Те са тъкмо такива. Възпитаните хора, в някакъв класически смисъл на разбирането на възпитанието, вече са ужасно редки. Позволявам на студентите да правят каквото пожелаят. Моята роля е да ги провокирам да влязат в съответната линия, която аз предлагам като начин на проектиране в рамките на образованието. Това е процес. Студентите често много прекаляват, но самата аз се опитвам да се забавлявам и често се получава. Така правят и другите колеги.
– Казвайки „другите колеги“, съвсем естествено се явява и следващият ми въпрос. Чувстваш ли се сама? Сама сред своите колеги, защото ти си сред малцината в специалността, която практически се занимава с мода, и успоредно с това категорично присъстваш на сцената като артист.
– Сама не съм, но това по някакъв начин създава напрежения. Вярвам обаче, че това е функционално напрежение, което е ценно за всички.
– Кога плаче Мариела Гемишева?
– Понякога, макар и рядко, се заглеждам в разни романтични филми. И на тях плача.
– Рисуваш прекрасно. Обръщаш ли се към рисуването?
– Не съм го правила отдавна, но скоро ще го направя пак. Аз не рисувам много добре. Имам мощен жест и силует. Там е силата ми.
– А кой е най-големият ти успех?
– Първото място в конкурса „Мис Поморие“ през 1982 г. Не, не е смешно. Това наистина е голям успех. Подобен успех на 17-годишна възраст е много важен. Особено ако си с нормално възпитание и семейство, това е страшен скок. Не подценявам наградите, които през годините съм получавала. Но този приз от Поморие беше изключително важен за самочувствието ми.
– Ти си сред малкото хора, които познавам и които говорят за професията „модел“ с респект.
– Това е много сложна професия. Тежко занимание. Най-сериозните хора, с които съм работила, а те са много през годините – това са моите модели. Говорим за професионални модели. Това са железни хора с невероятна дисциплина.
– Дрехата коригира – изявява и прикрива. Мислиш ли, че изкуството може да коригира?
– Може и първо да кажа нещо за дрехата. Дрехата може и да не коригира. Тя може да прави едни други деформации. И така не личността, а дрехата може да се окаже водеща. Често се говори, че личността изявява дрехата. Напоследък обаче мен лично ме занимава едно друго явление. Дрехата може да деформира личността. Не просто визуално, а като начин на мислене, като начин на възприемане на света. И то много сериозно. Колкото до ролята на изкуството в процеса на коригирането – да, възможно е, но затова е нужна по-елитарна публика. Другият път е слизането на изкуството до по-ниските слоеве на обществото. До по-ниските нива и да навлезе в общите пространства, където то трябва да дразни или да радва. Това се случва все по-често.
– Мислиш ли, че работата ти като моден дизайнер и реализираните от теб ревюта, които винаги се разгръщат в граничната зона между спектакъла, пърформанса и традиционното ревю, повишиха поносимостта на публиката към по-радикалните артистични прояви в съвременното изкуство у нас?
– О, да промениха много неща. Сигурна съм в това. Виждам последствията от тези промени и те са позитивни.
– В работата си като визуален артист със сигурност си се сблъсквала и с отрицателни оценки. Обръщаш ли им внимание?
– Ако трябва да съм честна – има такива, които са ме ядосвали. Но това, че има реакция, все пак е нещо много важно. Много по-важно от мълчанието. Да, отрицателните оценки се случва да ме ядосват. В първия момент дори се стягам. Но слава богу, баща ми ме е научил, преди да говоря и реагирам, да мисля. Това много ми е помагало. Помага ми и до днес.
– Всъщност има ли критика днес в България?
– Не!
– А липсва ли ни?
– Ако има арт критика – аз със сигурност щях да я чета. Тя липсва не само на публиката, но и на артистите. Сигурна съм.
– А мислиш ли, че основната причина за това отсъствие на критиката са социалните мрежи?
– Да, социалните мрежи „изядоха“ критиката, а и всички клюки. Те се превърнаха в основно средство на комуникация. Аз самата не гледам сериозно на това. Всичко оевтиня в тези платформи – дори критиката.
– Заспа ли българското изкуство през последните години?
– Не знам, аз спя напоследък в гробници и не знам. Ако трябва да съм сериозна – не, не мисля. Има развитие. Единственото нещо, което ме притеснява, е, че изкуството, което в момента съществува на нашата територия, влизайки в социалните мрежи, оевтини стойността му.
– Не виждаш ли позитиви в този процес на виртуално разгръщане на изкуството – все пак така с него има възможност да се срещнат много повече хора?
– В тази ситуация е много важен начинът, по който се презентира конкретен артистичен продукт. Това адаптиране за присъствие във виртуалното е съвършено различен труд. Изисква други компетенции, които малцина от нас имат.
– Сънуваш ли?
– Да. Снощи сънувах нещо много странно. Имам една приятелка, прекрасен интериорен дизайнер – Венера. Та в съня ми снощи тя запълваше едни дупки по разни мебели, а аз вървях след нея с една шкурка. И така цяла нощ работихме.
– А кой е любимият ти поет?
– Гео Милев, защото не е романтичен.
– Тоест ти не си романтичка по природа?
– Точно така.
– Тогава защо толкова години те занимава цветът, който всички свързваме с романтиката – розовото? Виждаме го дори и в последната ти работа „Сън“.
– Може би да. Подсъзнавано.
– Имаш поведение на бохем, един изчезващ вид?
– Такава съм. Обичам да правя това, което аз харесвам. Колкото и да ми струва. И знам цената. Искам да върша нещата с удоволствие.
– А тъгуват ли бохемите?
– Аз съм малко тъжен човек. Не съм чак толкова хард реалист, колкото изглеждам. Изглеждам оптимистка, но не съм изобщо такава.
