Пандемията ни даде шанс, който не очаквахме, за да разберем какво сме пропуснали, без какво можем и какви рискове сме готови да поемем. Анализ пред „Ню Йорк Таймс“ направи докторът по психология и автор на книги Ричард Фридман.
Няма нужда да ходим на психиатър, който да ни каже, че 2020 беше жестока година. Но поглеждайки назад трябва ни стане ясно, че преминахме сериозен тест как можем да понесем психосоциалния стрес: Нашият отговор на смъртоносното предизвикателство, поставено от COVID-19 ни помогна да открием какво е ценно за нас и кои сме всъщност. Без да ни подготви пандемията, ни откъсна от приятели, семейство и голяма част от външния свят. И много от нас получиха възможност, без да го желаят, да разберат какво сме пропуснали и без какво можем.
Имаме ли привързаност към ежедневието си? И колко приспособими и гъвкави можем да бъдем пред несгодите? Отговорите са изненадващи.
Първо, стресът от 2020 г. не ни направи клинично депресирани по същата причина, поради която по-голямата част от хората не получават постравматичен стрес след някаква травма. Хората се оказаха доста издръжливи. Разбира се, проучванията показват, че в момента се чувстваме по-тревожни и потиснати, но тепърва ще се види дали това ще отшуми или ще доведе до повишаване на процента на депресия. Много от нас откриха, че могат да поддържат връзка с приятелите си и семействата си, дори и да не могат физически да бъдат с тях, чрез виртуални технологии като Zoom и FaceTime.
Това предизвика важен въпрос в обществото: Кои елементи от комуникацията наистина са ни необходими, за да се чувстваме свързани със значимите за нас хора?
Помислите върху това. Как ще се чувствате по-добре – като докоснете, чуете или изпратите смс на любим човек? Изследователите се опитаха да отговорят на този въпрос чрез проучване с малки деца, които бяха поставени в стресираща ситуация – помолени да решават математически и задачи с думи пред непозната публика – и след това получиха позволение за контакт с родителите си – лично, чрез съобщение, по телефона или без никакъв контакт. След това учените попитаха децата как се чувстват и измериха нивата на хормона на стреса кортизол, както и нивото на хормона окситоцин. Поразително е, че изпращането на текстово съобщение на родителите не носеше по-голямо успокоение сред децата, в сравнение с липсата на всякакъв контакт. Но комуникацията по телефона се оказа толкова ефективна, колкото и възможността да се докосне и види родителят. Ясният извод е, че не е нужно буквално да виждате близките и приятелите си, за да почувствате връзката си с тях.
Въпреки наличието на различни технологии за комуникация, част от хората, които познаваме, решиха, че нямат сили да спазват карантината, въпреки че са във високорискови групи. Те копнееха за партита и общуване и ходеха на гости на приятели и по ресторанти. Те се грижеха добре за себе си – хранеха се здравословно, тренираха и послушно ходеха на медицински прегледи. Запретнаха ръкави и си сложиха всички си ваксини. И все пак те бяха готови да поставят живота си в риск само и само да си доставят удоволствието от компанията на приятели. Всеки от нас откри собствената си толерантност към риска и какво точно имаме предвид, когато решавахме за нашата безопасност. За някои това означаваше никакъв контакт и почти никакво напускане на дома; за други беше достатъчно общуването с приятели.
Някои решиха, че безопасността е от първостепенно значение. Една моя добра приятелка, добър писател, навършила 70 години, къде на шега, къде наистина ми сподели, че не може да има доверие на собствения си съпруг и неговите контакти и реши да не общува с него. Тя сподели още, че през тази година е научила, че всички останали са по-социални от нея и че тя би могла да бъде щастлива като се разхожда дълго и чете вкъщи. Това е изненадващо, защото я познавах като много социален човек, който обича да организира вечери и да води дълги разговори.
Някои установиха, че самотата не е толкова лоша, колкото и да се страхувахме от това. Психолозите обичат да ни напомнят, че ние, хората, лесно се отегчаваме и имаме проблеми да се забавляваме, точно това, което пандемията ни отне. Може би можем да се радваме на собствената си компания по-добре, отколкото прогнозираха експертите.
Други откриха, че са алтруисти и се уединиха. Сещам се за анестезиолозите и лекарите в болницата, които работеха самоотвержено, подлагайки се на риск през най-лошата част от пандемията и взеха решение, че трябва да живеят далеч от семействата си, за да не ги заразят. Поразителното беше, че те дори не се смятаха за алтруисти, още по-малко за герои, както ги определи обществеността.
И така, как се справихме с нашия стрес тест? Бих казал за много от изпитанията, доста добре. Проучванията ни показват, че сме по-тревожни и депресирани, отколкото преди година. И все пак се адаптирахме по най-добрия начин и го направихме добре.
В очакване на една по-добра 2021 година.
