Веселин ЖЕЛЕВ
Вече е клише, че Бойко Борисов се държи на власт въпреки протестите, защото не се е появила негова убедителна алтернатива. Новият въпрос е: Защо още я няма? Защо тя отсъства при толкова обоснована и интелигентна критика, при толкова красноречиви и аргументирани критици, при толкова успешна антиправителствена пропаганда, при такива яростни атаки от самия държавен глава, при такъв видим спад на доверието и одобрението към управляващите? “Защо?” е въпросът, който може да бъде задаван безкрайно и всеки негов отговор да бъде предпоследен.
Струва ми се, че поне част от липсващия отговор за алтернативата на Борисов е на психологическо ниво. Масовият българин още не е намерил нов герой, с който да се идентифицира. А не го (я) е намерил, защото шарената протестна общност не го предлага. В най-голямата жега на протестите проф. Огнян Минчев наблюдателно отбеляза важен недостатък на техните лидери – никой от тях не е печелил избори. Т.е. в никого от тях досега мнозинството не е припознало себе си. За да бъдем честни, изключение прави президентът Румен Радев. При него обаче кръстоската между държавен глава и протестър изглежда странна. Що за държава сме, ако трябва да броим висш орган на властта като част от протестната общност?
Ако е вярно, че ГЕРБ и лидерът им са политически продукт made in Germany, германците наистина са знаели на какво залагат. Повече от десет години на власт, при порядъчно износващи условия, Борисов и партията му продължават да функционират като deutsche Maschine – омаломощени, повредени, очукани, но продължават да вървят. Защо? Защото все още достатъчен брой българи продължават да виждат в тях себе си. Бойко Борисов не е най-доброто, което България може да роди, но той се оказа един от най-пригодните за българската политика продукти. Критиците му може да го превъзхождат по интелект, образование, опит, възпитание, почтеност, но имат един ключов недостатък в сравнение с него: т.нар. “народ” не вижда себе си в тях.
Осмиват го често за всекидневните му инспекции по строежи и за монолозите му в “джипката”, но той ги продължава. Не знам дали го прави по пиарски съвет, дали следва обмислена стратегия или вътрешен усет, но упоритостта, с която поддържа образа на държащия кормилото ръководител, слизащ всекидневно при трудовия народ, показва, че този образ е важен за него. Всеки елемент от тази картина кара масовия българин съзнателно или подсъзнателно да вижда своя мечтан образ в силния (вече понапълнял) и властен мъж, който държи волана на мощен джип, говори с небрежен бас, изразява се на достъпен език, не се големее, разговаря с “обикновените хора” и им показва добрите неща, които правят заедно, а другите преди него не са правили.
Трябва да се признае на т.нар. Отровно трио, че успя да мобилизира завидна обществена енергия в продължение на месеци. Всеки от членовете му е име в своята област – адвокат, архитект, специалист по комуникации. Всеки от тях превъзхожда Борисов най-малко образователно. И въпреки това победител в няколкомесечния им двубой излезе той. Да питам ли пак защо?
Можете ли да си представите дете, което иска, като порасне, да бъде като някой от “отровните” трима? Например като Бабикян? На мене все още ми е по-лесно да си представя дете, което иска, като порасне, да бъде като “бате Бойко”. Когато някоя от българските опозиции се сдобие с кандидат, на когото децата искат да приличат, когато пораснат, тогава ГЕРБ и лидерът ѝ наистина ще бъдат в опасност – политически. Защото, изглежда, избирателят си пада малко дете.
Ако някой в България открито третира масата като деца, това са опонентите на Борисов. Те я поучават, те я просвещават, те я възпитават. А той просто ѝ казва: Аз съм един от вас. Аз съм с вас. С мене сте сигурни. Той е по-добрият педагог. И още – кой би искал да се идентифицира с нещо “отровно”? Първата асоциация, която буди тази дума, е за отровна змия. Как с такова внушение очакваш мнозинство, което да те усети на своя страна и да познае себе си в тебе?
Само с харизма не може да се управлява. Затова Борисов прогресивно губи и ще продължава да губи, докато не адресира сериозно недъзите на управлението си – токсичното влияние на ДПС, правосъдната реформа, цялостното изоставане на България от икономиката до здравеопазването, науката, образованието и манталитета. Но това не означава, че загуба на Борисов би се трансформирала в автоматична печалба за опонентите му.
Честността изисква да признаем, че такъв нов герой не се забелязва на хоризонта. Някои от претендентите са чели много – от Аристотел до Хабермас, но ми се струва, че не са обърнали достатъчно внимание на “Пипи Дългото чорапче”.
