Този текст е написан от поета Елин Рахнев през 2008 година. Посветен е на най-великия футболист на планетата Диего Марадона.
“В Неапол улиците са тесни, колкото да се разминат две сърца. А Везувий е на два-три пръста разстояние. Хората са малко нервни и казват че е така, защото са израснали на вулкан. Просторите с прането, които са навсякъде, напомнят инсталация на Кристо, а неаполитанските баби са си все същите като в онези филми, които толкова много сме гледали. Все плетат, плетат с големи куки и малки кълбета прежда. Неапол наистина е прекрасен дори с боклуците си и разпадащите се гредореди. С цветовете на къщите, с пазара, кипнал от октоподи, калмари, чанти и стари книги, с изпотрошените „Панди”, които пъплят навсякъде, с миризмата на пасти, пици, макарони и вина. Поне на мен ми прилича малко на Барселона. А и усещането е идентично – не искаш да си тръгваш. Единственото ти желание е да изчезнат на мига всички летища и гари. Някак точно в такива градове разбираш, че животът е нещо много просто и наистина трябва да се радваш на минутите, които имаш. И съвсем спокойно да го издишаш, без много да му мислиш. Нищо че звучи като шаблон. Но е така.
Ела да ти покажа нещо много специално, ми казва мой познат неаполитанец – актьор и невротик на свободна практика. Иначе голям веселяк и егоцентрик. Мисля, че трябва да го видиш. И точно на една такава улица, на която трудно се разминават и две сърца – малък олтар. Пред него всеки минава и се моли. Пада на колене, целува го, гали го. Крещи, трепери, изпада в друга препинателност. В олтара – къдрица от косата на Марадона, а до нея стъкленица с една сълза. Сълзата на Неапол, когато Дон Диего си тръгва от града на Бокачо и Карузо. Не е истина, си казах и ми се изпотрошиха всички капиляри. Пак си казах не е истина и кръвното ми скочи на триста. Колкото те мразя Диего заради онази ръка, която ти самият кръсти ”Божия“ подправка към вечността”… Цял свят никога няма да ти я прости. Ама никога…
Тогава ти срина всичките ми разбирания за етика, морал, върна ме някъде при амебите. Стоях пред телевизора с шепи върху лицето си и не можех да повярвам, че не отиде при съдията да си признаеш, а се шмугна като мишок към центъра с небесносинята си фланелка. Помня го все едно е сега. Помня го, защото това беше един от първите ми уроци, че светът е малко по-кофти отколкото си мислех. Първите и вечните уроци за лошото и доброто, първите усещания, че има и други приказки на този свят. С други финали. Ти, Дон Диего, точно като породист мишок, и то точно срещу добрата стара Англия, с онзи отбор, който си беше световен шампион…! Тогава щеше да бъдеш повече от Кройф, Пеле или всички, взети заедно. Тогава щеше да бъдеш крал, цар, президент на света.
И сега аз – пред този олтар! Пръсна ми се фонтанелата от мисли. Но му казах: снимай ме до сълзата на Неапол. Щрак… Снимай ме до къдрицата на Марадона. Щрак… Снимай ме, снимай ме, снимай ме…Щрак… Щрак… Щрак… Не ми се беше случвало. Щрак…
Всъщност много, много малко ти простих, като видях с очите си какво си ти за Неапол. Като видях строшените „Панди” и теб, почти задължително залепен на задните им стъкла. Като видях пазара с вината и пастите, отдавна кръстени на теб. Като видях две-три годишните хлапета и бабите по Фелини, с плетките, които крещят след тях: Диего…Диего… Като видях прането на Неапол, където от всеки простор виси поне по една фланелка с номер десет – Марадона. Като видях Неапол в неделя, преди поредния мач, и чух песните от всяка малка уличка, започващи и свършващи с твоето име. И после целият този хор, събран в едно. Хиляди пъти по Карузо… Като видях старците с бастунчетата, които галят олтара преди да напазаруват риба и спагети.
Какво си направил с този град, Диего Марадона? Ти, който вкара онзи шибан гол. Ти, който ме накара да остържа облаците от гняв. Ти, който ме върна в първи клас на всички образования.
Няма такова нещо на света. Няма…Поне аз не съм го виждал. Ходил съм тук-там. Няма го никъде. Не е измислено такова.
А и такава сълза в малката стъкленица, на малката уличка, където едвам се разминават две сърца…
Върни се в Неапол и умри там, Диего!”
