Голямата българска гимнастичка и треньорка по художествена гимнастика Нешка Робева е родена през 1946 година в Русе. Завършва хореографско училище, а после и Националната спортна академия. В края на 60-те и началото на 70-те години се състезава в националния отбор по художествена гимнастика със старши треньор Жулиета Шишманова. Като състезателка взима участия в четири световни първенства, като от тях има седем медала. Най-големите ѝ успехи обаче идват като треньор след края на нейната кариера. Повече от 20 години през периода 1976-1999 е старши треньор на българския национален отбор по художествена гимнастика. За почти 25 години треньорска дейност нейните възпитанички завоюват 294 медала, сред които 7 абсолютни световни и 10 европейски титли. Наскоро Нешка Робева призна, че е станала жертва на имотна измама, за която се съгласи да разкаже пред „Галерия“.
Интервю на Ива ДИМИТРОВА
– Госпожо Робева, наскоро стана ясно, че сте станали жертва на имотна измама преди три години, бихте ли разказали как се случи това?
– Дълго е за разказване… Мисля, че не е най-важно как се е случило, според мен по-важно е защо се е случило? Защо законите ни защитават престъпниците? Ако някой открадне хляб, за да се нахрани, ще го осъдят и той ще се черви, защото бедняците поначало са чувствителни хора… Но в случая този юнак, разбира се, със съдействието на юначаги
като него, се чувства недосегаем. Герой се чувства! Детето му се хвали, че се сдобили с още две вили?! Детето му, разбирате ли?! За какво става въпрос? Какво поколение и какви бъдещи граждани на България отглеждаме? Когато тръгнах да разнищвам нещата, благодарение на една сърцата жена – бившата секретарка на община Мездра, схемата лъсна. Елементарна! Но работеща… И съвсем невъзможна, ако имахме наистина държава. Държава, която да изисква стриктно да се спазват законите, да събира данъците, да наказва, но и да защитава интересите на гражданите си…
– Добре, как се е случило вашата къща и тази на съседката ви да станат собственост на Цветан Кръстев, при положение че нотариалният акт е у вас?
– Не, не съм научила, че е собственост, а че се е нанесъл в имота и живее там. По-късно разбрах, че на съселяните си е казал, че сме му продали вилите си. Селцето е малко – една улица, всички се познават, всички знаеха чии са вилите. Повечето бяха работили на строежа, бяха приятели на покойния ми съпруг. Познавах и бившия собственик на земята – вече покойник. Нотариалният акт? И аз мислех, като вас…
– Добре, каква е схемата, при която Цветан Кръстев придобива вашата къща в село Оселна, Мездренско?
– Простичко… Реституцията, извършена по нашенски, откри огромни възможности за мошениците. И те се надушиха, обединиха се и заработиха. Под закрилата на изначално корумпираната ни държавна машина. И заради нашето генетично заложено овчедушие. Схемата е следната. Или една от схемите. Прави се нов кадастър, длъжен
си да обявиш имота си, но никой не те уведомява, въпреки че точно за това плащаме данъци… Било публикувано в Държавен вестник?! Съжалявам, че не ми е настолното четиво… И точно от това се възползват мошениците. На картата веднага се виждат белите петна – непререгистрирани имоти, които чрез хора в поземлени комисии, съветници, нотариуси и т.н се плячкосват. В случая бяха преименувани местности и така за един и същи имот плащаме данъци двама души… Оказва се, че поземлените комисии или който и да е, някъде там в кадастрите обединяват, преименуват, преразпределят местности, имоти, но законът не ги задължава да уведомят кмета или администрацията на съответното населено място. И така нашият човек, в случая – бащата на Кръстев, имал имот в падината до реката. Чакал двадесетина години и си го поискал?! Местността, където ние и нашите приятели строихме, се наричаше или така са го нарекли и знаят хората от селото Драгикин камик. Изведнъж, без земетресение или друго природно бедствие, камикът се превърнал в падина по документи и дюшеш… Таткото на Кръстев се сетил, че 1970 г., защото до тази година не се изисквали планове и нотариални актове, строил селскостопански постройки с два гаража?! Два етажа и яки подпорни стени, предполага се за овцете и козите?!… В падината, дето от долната страна погледната, постройката е като детска градина, а от горната се вижда само комин… И така се оказва, че ние плащаме данъци за имот, който уж го има, ама не съвсем… Имаме и планове, ама не били заверени там, където трябвало… Е, тогава как е издаден нотариалният акт? Някой и тогава, както и сега става, не си е свършил работата докрай… И затова със свидетели – лели, стринки, баби и дядовци, се издава нотариален акт на който го е поискал. Таткото на Кръстев. Таткото веднага продава имота на сина си, а той на влиятелна и много богата софийска фамилия?! Впрочем аз, като последен наивник, побързах да уведомя измамените според мен милионери и дори ги съжалих, докато не чух, че ще се срещнем в съда. И едва тогава в „интелигентната“ ми глава просветна мисълта, че в случая освен аз и дъщеря ми другият измамен е нашата съседка… Оказва се, че въпросната дама има обща фирма с г-н Цветан Кръстев.
– Колко пари сте вложили в къщата?
– Живеем във времена, в които всичко опира до парите. И държавата със своята пропагандна машина успя да превъзпита гражданите си. Върнахме се във времената, в които за една межда брат брата убива. В двадесет и първи век слугуваме отново на парица-царица. Колко пари? Всичките ми награди от световни и европейски първенства до момента… Това бяха 500 кв. м сипей, наливахме бетон като за бункер. Там бяха приятелите ни…
– Какво направихте, след като разбрахте, че сте изгубили имота си?
– Срещнах се с кмета, той ме заведе при въпросния Цветан, говорехме на улицата, припомни ми, че даже съм им гостувала… Знаете ли, аз съм безумно разсеян човек и много лош физиономист. Дали си спомнях или не, беше без значение. Но той помнеше как майка му ме гостила?! За мен беше необяснимо поведението на този мъж. На това семейство… На тези хора… Цветан ми предложи да вземам парите и да бягам. Вилата била вече „купена“ от много богати хора за 40 000 лв. Толкова ми давал и той.
Тези много богати хора имали и много силни връзки в София?! И ако не искам да си замълча и взема парите, ще се видим в съда! Отговорих му, че в това отношение мислим еднакво… И 400 000 лв. да ми дава – ще се видим в съда. Кметът на селото се опита да каже нещо в моя защита и отговорът на Цветан беше нещо подобно: „Ти да мълчиш, че с теб ще се разправям после“…
Онемях, този човек беше наплашил хората от селото, пред свидетел отправяше заплахи към длъжностно лице?! Попитах го дали осъзнава, че дори само заради подобно поведение може да бъде съден? Гледаше ме като извънземно… Сега се питам, а не съм ли? Къде живея? В кой свят и в коя държава? Обичам народа си. Сигурно защото по времето на социализма промиваха мозъците ни, учеха ни, че българинът е честен и трудолюбив човек и т.н. И аз вярвах… Сега вече знам. И това, което разбрах в тези 30 години, е, че гражданите на една държава са такива, каквито ги възпита самата тя! Времената се менят, менят се хората… Мисля, че отдавна вече живея с илюзиите си за моя народ. И изобщо за човека… Особено в така нареченото „либерално общество“.
– Не заведохте ли дело?
– Да, заведох дело. Интересен разговор имах с нотариуската, издала нотариалния акт. Младата миловидна дама, след като изказа почитанията си, каза, че разбира се, че знае чия е вилата, като дете даже е играла там…
Когато я попитах защо тогава е издала „Нотариален акт по търпимост“, отговорът бе, че Цветан представил декларация?! Стоях пред нея и се чувствах като последен малоумник. Зададох й въпрос: ако аз представя декларация и стотина свидетели, че НДК е мой, ще ми издаде ли акт за собственост? По съвет на адвоката ми – Т. Дончева, следвахме правилата и се обърнахме към прокуратурата.
Оправдаха нотариуса заради декларацията, обвиниха осемдесетгодишните стринки в лъжесвидетелство и доколкото знам, са сключили споразумение… И правилно, за такива като тях се казва: „прости им, Господи, те не знаят какво вършат“. Стринките обяснявали в съда как заводът от Зверино ми построил вилата, когато трябва да докажат, че тя не е моя. Благодарна съм на хората от селото, които не се изплашиха да свидетелстват, и разбирам другите, които се скатаха… В такива селца важи народната мъдрост „Бог високо, цар далеко“. Хората се чувстват незащитени, семействата им са уязвими. Впрочем Емил Димитров-Ревизоро беше приятел със съпруга ми и често ходеше и му помагаше в строителството. Поканих го и той също се съгласи да свидетелства, впоследствие не го призовахме, въпреки че тогава не беше министър. Делото се точеше, Цветан с приятелите милионери обитаваха вилата – имали това право. Ние нямахме… Въпреки всичко твърдо бях решила, че няма да огласявам случая, докато съдът не се произнесе. Да, засега спечелихме. Все още няма решение по делото на Лили, нашата приятелка и съседка, въпреки че ги заведохме по едно и също време… От селото ми разказваха как той рушал, а впоследствие снимал „подобренията“. Предполагам какво развитие ще следва… Както казва шопът: „Законът е за кон и за магаре“. Магаретата в нашата мила татковина сме на изчезване… Трябва да ни пазят. Иначе кой ще тревожи с рева си заспалата им съвест?
– Каква е вашата равносметка след този случай?
– Преди години мутри се бяха нанесли в наследствения магазин на съпруга ми. Той го отключил, влязъл и прокурорът завел дело за самоуправство… Е, върнаха му магазина, но на много други – не. Спасихме апартамента на моя възрастна колежка, възстановихме на работа дисциплинарно уволнена… Равносметката е, че ако не искаме да сме мърша, трябва да станем народ. Народ, който не се гърчи и не се свива, не удря чело в земята, а се бори. Бори се за правото си на живот! Както и да ви звучи това. Дадох съгласие да свидетелствам по дело, в което родител за първи път съди, за да защити детето си. Моите млади колежки ме помолиха да се откажа, защото репресиите ще паднат върху тях. Оттеглих се. Аз не участвам вече активно в спорта, делото ще бъде спечелено и без мен. Но си задавам въпрос „Защо?“. От какво се страхуват? И страхувайки се, не разбират ли, че укрепват властта на мъчителите си?! Водя обаче друго дело и ще го водя докрай, с което ще се опитам да спася самите извършители от това да извършат кражба…
Цялото интервю с Нешка Робева можете да прочетете в новия брой на вестник „Галерия“
