Христо СТОЯНОВ
За безсмислието на Съюза на българските писатели съм се произнесъл отдавна. Още в началото на деветдесетте години, когато връчих на СБП един поцинкован ибрик за „подмиване на задни мисли“… И понеже не мога да членувам в организация, носителка на тази „престижна“ награда, си оставих книжката. Наскоро обаче се сблъсках окончателно не само с безсмислието, но и с безхаберието на писателската гилдия. Съвсем внезапно почина съпругата на Ивайло Балабанов – един от изумителните поети на България. Наш съвременник, с когото трябва да се гордеем. Ивайло и Ваня живеят – вече само той – в Свиленград.
В интерес на истината Държавата, която всички плюем, че била мащеха, преди няколко месеца връчи на Ивайло орден „Св. Св. Кирил и Методий“, определи му една пожизнена пенсия – да е жив и здрав Вежди Рашидов, който се превърна и в погребален агент вече.
Но основните наплюватели на държавата – творческите съюзи и по-специално СБП – освен да хленчат за нерадата си съдба нищо не направиха за Ивайло. Всъщност – правеха доскоро. Ходеха на екскурзии до Свиленград, снимаха се с него – Елка Няголова, Анжела Димчева, Елена Алекова и неколцина некрофили от този съюз и кичеха фейсбуците си с тези снимки. Цинично. Гнусно, бих казал. Мноооого гнусно…
Спомня ми подобен акт едно стихотворение на Коста Павлов, посветено на Дамян Дамянов, което завършваше с: „Сакатият раздава милостиня“… Ивайло, заключен от болестта си в жилището си в Свиленград се радваше на това „благоволение“ от графоманите, дошли да увековечат своето земно присъствие със снимка с живия гений – Ивайло наистина е гениален поет. Гениален поет, който по съвместителство трябва да обитава известно време едно слабо беззащитно човешко тяло и да понася некрофилите, дошли да се увековечат в белите си одежди, изживявайки се като самодиви от стихотворение на Ботев.
Но за другото… Ваня почина тихо и внезапно така, както бе и живяла – тихо и внезапно. Посрещаше некрофилите в дома си, крепеше Ивайло и търпеше тази сган, облечена в бяло. Но внезапно си отиде. И никой, ама никой от тези творчески съюзи не излезе от снимките с Ивайло, защото скърбели неутешимо за Ваня на цели четиристотин километра и, видиш ли, тази скръб се изпречвала непреодолима по пътя до Свиленград. И никой от СБП не вдигна един телефон да попита дали Ивайло има средства да изпрати Ваня. Как ще живее Ивайло от днес нататък, след като няма никой да му помогне да отиде дори до тоалетната, която може да се окаже скоро излишна, защото няма кой да го нахрани, изпере, облече… А те ще скърбят от четиристотин километра, ще кичат стените си по фейсбуците със спомени от срещите с Ивайло и няма да си мръднат пръстчетата, заети с описване на срещите с Ваня и с Него.
Оплаквайки нерадата си съдба, за която им е виновна Държавата, която този път поне оцени приживе един от големите си поети… И, така… Ивайло сега е сам в сиромашкото апартаментче накрая на Свиленград, заобиколен от двама приятели от този град. Които си имат и свои грижи, семейства, съдби… Докато споменът от „самодивите в бяла премяна“ шества из виртуалното пространство… Ами, толкоз…
Текстът писателят изпрати специално за anteni.bg
