Талантливата и известна актриса Клара Армандова, която преди години спечели сърцата на българската публика с десетките си театрални образи, а сетне отпътува от страната в преследване на творческите си мечти, от няколко години настойчиво прави опити да се утвърди като режисьор. Да, тя може да е на 67 години, но все още е има силите и страстта да се впуска в дръзки професионални пируети. Напук на заобикалящата я действителност и понякога непосилната тежест на битието.
Сега тя се е насочила към гениалния текст на Пол Зиндел „Влиянието на гама лъчите върху лунните невени“. Тъкмо изхождайки от него тя създава своя адаптиран вариант – пиесата, чиято премиера бе на 20 октомври в Камерната зала на театър „Сълза и смях“ – „Парченца от слънце и облак“. В това своеобразно приключение я следват прекрасните актриси Албена Колева, Луизабел Николова и Мария Кацарова, които влизат ролите на трите централни персонажа в действието.
Пол Зиндел пише пиесата „Влиянието на гама лъчите върху лунните невени ” през 1964 г. Това е неговата първа и може би най-успешна пиеса, чиято премиера на театрална сцена е през същата година. Седем години по-късно тя е поставена на Бродуей и получава наградата Пулицър. А през 1972 г. самият Пол Нюман режисира филм по текста на Зиндел, като в ролята на Беатрис влиза актрисата съпругата му – красавицата Джоан Удуърд, която на следващата година получава и наградата за главна женска роля на фестивала в Кан.
Критика определя пиесата на Пол Зиндел като драма, в която „той комбинира моменти на болка, трогателност, красота и надежда. Това е най-завладяващата драма от този вид след „Стъклената менажерия” от Тенеси Уилямс“. Клара Армандова обаче не се оставя да бъде повлечена от авторовата драматургична линия. Но въпреки това нейният режисьорски прочит е не по-малко обещаващ. Тя сподели, че при работата си винаги се е стремяла „да кажа нещо на хората в контекста на тук и сега. Така беше с Шекспировите „Ромео и Жулиета“ и „Дванайста нощ“, които поставих във Великобритания, и с Гоголевата „Женитба“, която поставих в Портлан Мейн, САЩ. „Парченца от слънце и облак“ е моя версия по знаковата пиеса на Пол Зиндел, в която и режисьорският прочит, и актьорските трактовки са обединени около стремежа да говорим на нашата публика тук и сега.“
Спектакълът изгражда един херметически затворен свят – своеобразен инкубатор на страстите на три жени, който главната героиня Беатрис (Албена Колева) е изградила, за да ги отдели и „предпази“ от опасностите на заобикалящата ги действителност. Тя непрекъснато заключва вратите и прозорците (едно действие, което, както пояснява Клара Армандова – го няма в пиесата на Зиндел.
Сценичната версия ясно подсказва, че действието не се развива на някаква далечна географска ширина, а тук и сега. И ако в предишните си режисьорски Армандова е фокусирано преди всичко върху темата за необходимостта от единение между хората от различни етноси, изповядващи различни религии и живеещи в разделение от ненужни граници, то в пиесата „Парченца от слънце и облак“ ситуацията е съвършено различна. Сега актрисата се вълнува много повече от настъпилите днес промени. Промени, които обособиха различията не в мотивация за единение, а в инструмент за все по-болезнена изолация и херметизъм. „Тревожно е това как хората все повече и все по-често живеят в изолация. Някои даже си я самоналагат! Но не заради пандемията, а заради страха от „външния“ свят!“ – споделя Армандова.
И въпреки тази дълбока екзистенциална криза, която е основен двигател на действието в „Парченца от слънце и облак“, всъщност пиесата се разгръща като колаж от адски смешни сцени, и тъжни, носталгични моменти, които предизвикват аналогия със света, в който живее съвременния зрител. Все по-обезлюден свят, в който общуваме с маски, лъжи, притворства, но и винаги с надежда, че любовта, онази голямата, истинската ще ни връхлети, в незнаен ден, в незнаен час.
Актрисата, която се утвърди като режисьор във Великобритания
Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на професор Боян Дановски през 1971 г. и още същата година постъпва в Музикално-драматичен театър „К. Кисимов“ във Велико Търново, където е отличена с награда на АСИТЕЖ за ролята на Чиполино в пиесата на Джани Родари „Приключенията на Лукчо“. Между 1972 и 1975 г. е в трупата на театър „Сълза и смях“. През 1975 г. се установява в Театър „София“, като същевременно често публиката я вижда и на сцената на Театър 199. И така до 1988 г., когато успешната актриса напуска България.
Първи учи режисура във Лийдския университет, а сетне до 2014 г. се установява на Острова трайно. През 1992 г. печели конкурс за длъжността декан на Факултета по драматичен театър в Гилдфордската консерватория, където остава до 1999 г. През 1994 г. е удостоена с наградата за най-добър режисьор на Международния театрален фестивал в Единбург за постановката на „Ромео и Жулиета“ в театъра на Европейска фондация „Демарко“.
Режисьор е на поредица късометражни филми, от които „Трохите на щастието“ („The Crumbs of Happiness“) е прожектиран в кино Метро на Лестър Скуеър в Лондон и на Прегледа на късометражното кино на Международния кинофестивал в Кан 1999 г.
Но Клара Армандова не е само това. През 1999 г. написва 3 едноактни пиеси: „Неделя сутрин“, „Птици“, и „Назад към огъня“, които са публикувани в сборника „Нови драматурзи“ („New Playwrights“). Пиесата и „Неделя сутрин“ („Sunday Morning“) е адаптирана за радио и излъчена по Радио BBC3. От 1999 г. е член на Съюза на британските писатели. През юни 2006 г. защитава докторат по театър в Редингския университет.
Завръщането на Клара Армандова преди няколко години в България стана незабелязано, без шум и овации. Но тя продължава да бъде все така неуморна в мечтанията си, дръзка в действията си, чувствителна в работата си и вълнуваща със сценичните си разкази. Отвъд светлините на рампата и жаждата за слава.
