Интервю на Мария ПЕТКОВА
Гинка Станчева е театрална и кино легенда, една от най-обичаните ни актриси. Сред емблематичните филми с нейно участието са “Земя“, първата българска лента, представена на конкурсната програма в Кан, “Любимец 13” и “Специалист по всичко”, в които си партнира с Апостол Карамитев, сериалите “Нощем с белите коне” и “Семейство Калинкови”. Незабравими са и образите, които създава в Младежкия и Благоевградския театри и театър „Барбуков“. На 87 години актрисата спечели на кастинг миналата година роля във филма „Рая на Данте“.
– Как гледате на събитията в момента? Вълнувате ли се, очаквате ли промени?
– Вълнувам се, особено като гледах как един друг си пръскат газ в очите. Нали всички сме българи, може ли такова нещо? Моя приятелка ми казва, че не гледа телевизия и си спестява това, но нали живеем в тази държава, как да не ни интересува. Сега Бойко Борисов се хвали, че дал по 50 лв. на пенсионерите. Аз не мога лекарствата за месеца да си купя с тези пари.
– Вашето поколение също е минавало през тежки периоди…
– Не такива. Ние бяхме ентусиасти и аз още съм. Всеки ми се чуди на ентусиазма. Животът сега много се промени. Работила съм от сутрин до сутрин, но нямах никаква умора. Никога не се съм се интересувала от хонорарите, а сега първо това питат. Бяхме по-чисти, по-емоционални, по-жалостиви. И я нямаше тази беднотия. Сега като се събудя призори и погледна през прозореца, винаги има някой, който рови с фенерче в кофите. Хората станахме жестоки, сребролюбци. Такова ламтене за пари не помня да е имало. За какво са им? Животът е толкова кратък. Трябва да имаш, за да живееш прилично, но да трупаш… Целят свят се промени. Гледах скоро един филм за Гана, където берат какао, но не знаят вкуса на шоколада. „Много хубаво било“, казаха работниците, когато репортерът им даде да опитат… Толкова богати има, а не се грижат и другите да живеят добре. Хората днес са незаинтересовани, груби… Чудя се защо стана така.
– Кой е най-трудния момент в живота ви?
– Много са трудните моменти, но понеже има и много хубави, човек забравя лошото. Един от най-тежките беше, когатоубиха баща ми на фронта. Замина и не се върна. На 13 години бях, а сестра ми на 5. Майка ми, която беше домакиня, трябваше да започне работа. И добре, че имаше благородни хора, взеха я в Народна банка, където преди работеше баща ми. И аз трябваше да се справям, да гледам малката ми сестра. Един ден се загуби. Беше с една панделка и аз вървя, плача и питам хората дали не са виждали дете с голяма фльонга. Много такива моменти съм преживяла, но след това идват хубавите.
– Какво ви спасява, в какво вярвате?
– Вярвам в Господ и в Божията майчица. Всяка вечер се моля да сме живи и здрави, да се спаси света от този коронавирус. Да могат хората да се обичат, да се целуват, да раждат деца, да живеят нормално. Моето спасение винаги е била професията. Най-хубавите моменти в живота ми са свързани с нея. Когато ни пенсионираха толкова млади, ми идваше да сложа край на живота си. Добре, че след едно мое изказване по телевизията Барбуков ни извика с Катя Генова и предложи да направим театър, в който години наред играхме заедно със Славка Славова, Таня Масалитинова, Георги Черкелов…
– От малка ли мечтаехте за сцената?
– Мечтата ми като дете беше да уча балет – бях слаба и крехка, исках да танцувам, да летя… Майка ми отказа, но ако бях станала балерина, отдавна да съм се простила със сцената. После не ми разрешаваше да уча и във ВИТИЗ. Мнението за тази професия не беше добро, а тя сама жена с две дъщери. Една година работих и в Народна банка и се занимавах с разни числа, дето хич не ги разбирам. През това време роднини я убеждаваха да не ме спира и накрая се съгласи. Професията изцяло ме обсеби и ме спаси. Научи ме на много неща – на точност в живота, на много етика, морал, който вече го няма почти. 35 години бях в Младежкия театър, 3 години в Благоевградския. Трябваше да отида в Бургас, където по това време работеха легендарни режисьори, но исках да бъда с мъжа си, който беше разпределен в Благоевград.
– Как се срещнахте с мъжа си Пейчо Пейчев?
– Той беше първата ми любов. Когато бях предпоследен клас на гимназията, майка ми ме изпрати във Велинград да се позасиля малко и там го срещнах. Пейчо беше с баща си, който е адвокат. Видяхме се на една сбирка между двете почивни станции, които бяха на противоположните краища на града, на 7 км една от друга. След това той започна да идва при мен. Всеки ден изминаваше по 14 км, за да ме зърне. Много романтично беше. Веднага се харесахме, но тогава не мислех за сериозни неща, въобще не му давах с пръст да ме пипне. После той започна да следва в Театралната академия, а аз завърших гимназия и когато приеха и мен там, историята ни продължи и в трети курс се оженихме.
С мъжа си Пейчо Пейчев
– Каква е тайната при толкова влюбени във вас мъже, да останете с първата си любов до края на дните му?
– Той си отиде 2-3 години преди да празнуваме 50-годишнина от брака ни, или златна сватба… Не знам каква е тайната, може би съм такъв тип човек. В началото Пейчо беше ужасно ревнив, нали майка му е италианка. Бяха сложили моя снимка на витрината на театъра да привлича публика за спектакъла „Ричард III“, в който играех кралицата. На нея бях с голямо деколте и той каза, че трябва да се махне от там. Така и стана – говори с ръководството и я свалиха. С времето обаче се успокои. Разбра какъв човек има насреща си и че няма да му изневеря, макар че ухажори имах колкото искате… Сега моралът е друг. Жените станаха по-активни от мъжете. Привличат мъжа и веднага започват да го събличат…
– Вие пък имате доста сцени с целувки в киното…
– Така е. И това много ме притесняваше. Например, във филма „Точка първа“ с Асен Кисимов направихме 17 дубъла на кадъра с целувката. Снимахме на Орлов мост в една беседка с рози, а режисьорът Боян Дановски се провикна: „Какви млади хора сте вие, бе? Не знаете да се целувате!“. Ние неопитни, студенти още, а наоколо се събрал народ и всички ни гледат. Нашият живот беше много различен. След време все някой колега ми е признавал колко е бил влюбен в мен, а аз дори не съм забелязала. Имах си и тактика. Щом усетя накъде отиват нещата, започвам да общувам приятелски, казвам му, че го чувствам близък приятел, най-добрия, за да отклоня в друга посока нещата и така съм се отървавала.
– Заради партньорството ви с Апостол Карамитев са ви приписвали връзка и в живота, така ли е?
– Така се говореше, вярно е. Затова преди години в един вестник извадиха в заглавие думите ми: „Не съм била любовница на Апостол Карамитев“. Навремето от Благоевградския театър ни изпратиха да играем в Петрич и аз отидох в местната баня. И докато си купувам билет, касиерката ме подпитва: „Вие с Апостол Карамитев нещо…“. Питам я какво има предвид, а тя: „Е, айде сега, вие си знаете…“. Усмихнах се и и обясних, че с него сме приятели, колеги, той има прекрасна жена и деца, ние с мъжа ми сме щастливи, а тя ми отвърна: „Знаем ги ние тези работи…“
– Какъв е споменът ви за него?
– Той беше великолепен актьор и невероятен човек. Когато ме извикаха от Благоевград да направя пробни снимки за „Хайдушка клетва“, цялата треперех от притеснение като влизах в Студиото на кинематографията. А той още с отварянето на врата скочи и се хвърли да ме прегръща и целува. Стоях като вкаменена. Той беше толкова емоционален. Когато играеха с жена му „Ромео и Жулиета“ в Народния театър, аз бях студентка и помолих за разрешение да застана до портала, за да гледам репетицията, което тогава не беше разрешено. Никога няма да забравя какви сълзи ронеше на сцената, когато мислеше Жулиета за умряла. Като човек Апостол беше съвсем обикновен и естествен, много работлив. Когато снимахме, ни предупреждаваше, че ако случайно закъснее 5 минути, да не се притесняваме, тъй като ще води децата си в алианса. Едното обикновено беше на рамото му, другото държеше за ръка и буквално хвърчеше по улиците. Такъв артист като него все още нямаме. За когото и да говорят, че е много добър, такъв актьор, такъв човек като Апостол няма.
– Навремето предизвиквате истински фурор в Кан, впечатлявате дори писателят Андре Мороа, какво си спомняте за това време?
– Бях първата българска актриса, поканена в Кан с филма на Захари Жандов „Земя“, който пък беше първият наш филм, включен в конкурсната програма. Голям фурор направих там като се появих с народна носия. Идеята затова беше на Ваня, съпругата на Жандов, която работеше в Археологическия музей. С нея решихме, че нито с бижута, нито с диаманти, ще направим впечатление. Затова най-добре е да отида с красива нашенска носия, като тази във филма. Никога няма да забравя как след като свърши прожекцията на „Земя“ публиката 15 минути ръкопляска, изправена на крака. Това е гордост за България. Андре Мороа, който беше председател на журито, дойде лично да ме поздрави след филма и каза: „Никога няма да забравя вашите очи“. На излизане от залата хвърчах във въздуха. А навън – репортери, фотографи, светкавици – нещо, което дори не съм си представяла, не съм го виждала даже на кино. Тогава нямахме и достъп до западни филми. За първи път излизах от България и имах само една уж по-официална рокличка – розовка, пипитена. А в Кан ме настаниха в един от най-аристократичните хотели там „Мартинес“. В съседните стаи бяха Жулиета Масина и Фредерико Фелини, Марина Влади, всякакви знаменитости, с които всяка сутрин се поздравявахме за добро утре. Елизабет Тейлър също беше на фестивала с филма „80 дни около света“, който беше голяма сензация.
– Било е голям шок да попаднете в непознат свят…
– Бях едва на 23 и дори не знаех кои прибори да използвам в ресторанта. Поглеждах с едно око настрани да видя какво правят другите и така се ориентирах. Добре, че свекърва ми беше дала някакви пари, за да купя тромпет на девер ми – той беше един от най-известните тромпетисти у нас, че с тях си взех една рокля за другите вечери на фестивала. Докато пазарувахме с г-жа Жандова все се дивяха на тънката ми талия, защото с нея удрях в земята дори фините французойки. А колко много шампанско се лееше в Кан, но аз изобщо не близвах тогава. Всички чужденци се чудеха как може да не пия френско шампанско. По време на това пътуване за първи път видях толкова неща, които само на кино можех да видя. Преди две-три години си припомних всичко това, когато направиха филм за мен – „Призвание актриса“. Продуцентът ни изпрати да снимаме в Кан. Беше по време на подготовката за фестивала и аз отново облякох носия и се снимах на червения килим, за което съм му много благодарна – на него и на целия екип.
– Успехът в Кан промени ли кариерата ви?
– Има едно нещо, за което много съжалявам. Голям успех на фестивала пожъна изключителният филм „Четиредесет и първият“ на Григорий Чухрай, много талантлив човек. Там той ми предложи да ме снима в негов филм, но аз имах много представления в театъра в Благоевград. Точно когато трябваше да са снимките, бях на турне с „Ромео и Жулиета“…
– И му отказахте?
– Толкова ми е бил акълът, не отидох. След това няколко пъти ходих в Москва, той идваше тук и всеки път казваше: „Хайде да снимаме, имам подходяща роля“. Така и не намерих време, докато беше жив. Той беше раняван във войната, имаше дълбока душевност, каквато руснаците само могат да имат. Каквото и да говорят за тях, това са единствените в света истински аристократи. Много емоционална нация. Никой не може да те трогне така, както те могат.
– Разкажете някои весели истории или гафове в театъра или киното?
– Толкова царици и принцеси съм изиграла, че си спомням как след едно представление, в което пак бях в такъв образ, детенце молеше баща си: „Тати, хайде да си вземем принцесата в къщи!“, а той му отвърна: „Добре, но мама какво ще каже?“. Ставаха митинги на детските ни представления. Сега вече не е така, уви. Преди години заведох внука ми – актьорите едва се чуваха, бяха полузаспали в неделя, не им се мърдаше. А като се сетя как се раздавахме навремето, пеехме, танцувахме, тичахме по сцената с Надя Топалова, Янка Влахова… Вече го няма това. След като гостувахме в началото на 60-те години с „Храбрият шивач“ във Венеция, бяха изумени колко много актьори играем в представление за деца. После там излезе заглавие: „Българите ни показа как трябва да се прави театър за деца“. След един спектакъл в Благоевград пък моя приятелка ми каза: „Много хубаво игра, но беше прекалила с ружа“. Но страните ми не бяха червени от руж, а имах 42 градуса температура и в една гримьорна стоеше лекар, който ми слагаше инжекция през антрактите само и само да продължа. Имахме толкова много почитатели там, не можехме да ги разочароваме. Пътували сме из Пиринския край много, а там хората са невероятни. Нямаше хотели и ни настаняваха в къщите си. Така ни обичаха, с такова нетърпение ни чакаха с нетърпение. Няма да забравя как веднъж с мъжа ми ни сложиха в стая с едно легло, а около него само ябълки. Така ухаеше, че сякаш бяхме в рая. Най-големият почитател на театъра там, който идваше на всяка премиера, беше владиката на Благоевградската митрополия Пимен. Канеше ни често в резиденцията си и съм запомнила съвета му: „Винаги като хапнете, накрая изяждайте по няколко лъжици кисело мляко“. И досега го правя.
– Това ли е тайната за прекрасната ви форма, спазвате ли някакъв режим?
– Никакъв, дори почти не си мажа лицето. Казвам си, поне един път да си направя някаква маска, събрала съм и различни рецепти от вестници, но не го правя. Като ме питат на колко съм години, отговарям с реплика, която си откраднах от знаменитата Алисия Алонсо: „На колкото е героинята ми, която играя“.
– Щастлив човек ли сте?
– Винаги казвам, че съм родена под щастлива звезда. Имала съм толкова много великолепни роли, срещи с прекрасни хора, обиколила съм много страни… Толкова хубави и лоши моменти съм преживяла, животът ми е богат.
